И тя тръгна.

Небето на юг бе почерняло от пушеци. Вихреха се нагоре и осаждените им пръсти зацапваха и скриваха звездите. Оттатък притока на Черна вода огнена редица грееше в нощта от хоризонт до хоризонт, а от тази страна Дяволчето беше подпалил целия речен бряг: кейове и бардаци, домове и пиянски бърлоги, всичко извън градските стени. Дори в Червената цитадела въздухът миришеше на пепел. Когато Санса намери Донтос в тишината на гората на боговете, той я попита дали плаче.

— От пушека е — излъга тя. — Сякаш гори половината кралски лес.

— Лорд Станис иска да удави в пушек диваците на Дяволчето. — Докато говореше, Донтос залитна и се подпря с една ръка в дънера на един кестен. Петна от вино бяха оцапали пъстрата му червено-жълта туника. — Избиват съгледвачите му и нападат обоза му. А и диваците също палят пожари. Дяволчето каза на кралицата, че Станис трябва да си научи конете да ядат пепел, защото няма да намери и един стрък трева. Чух го, като го каза. Нали съм глупакът, сега чувам много повече неща, отколкото докато бях рицар. Говорят си все едно, че ме няма и… — той се наведе към нея и лъхна на вино право в лицето й — Паяка плаща в злато и за най-дребната измяна. Мисля, че Лунното момче е било негово от години.

„Пак е пиян. Бедничкият, казва, че е моят Флориан, и е така. Но си нямам нищо друго.“

— Вярно ли е, че лорд Станис е подпалил гората на боговете в Бурен край?

Донтос кимна.

— Вдигнал е огромна клада от дърветата като жертвен дар на новия си бог. Накарали са го червените жреци. Казват, че сега той го владее — и тялото, и душата му. Заклел се е да подпали и Великата септа на Белор, ако завземе града.

— Нека. — Когато Санса за пръв път бе видяла Великата септа с нейните мраморни стени и седемте кристални кули, си помисли, че е най-красивото здание на света, но това беше преди Джофри да обезглави баща й на стъпалата пред нея. — Искам да изгори.

— Тихо, дете. Боговете ще те чуят.

— Откъде накъде? Те никога не са отвръщали на молитвите ми.

— Отвръщат ти. Те ми изпратиха при теб, нали?

Санса опипа кората на дървото. Почувства се замаяна, почти като в треска.

— Изпратиха те, но какво ми помогна ти? Обеща ми, че ще ме отведеш у дома, а ето, че още съм тук.

Донтос я потупа по рамото.

— Говорих с един човек, когото познавам, мой добър приятел… и ваш, милейди. Той ще наеме бърз кораб да ни отведе в безопасност, когато дойде подходящият час.

— Подходящият час е сега — настоя Санса, — преди да е започнала битката. Зная, че ако се опитаме, можем да се измъкнем.

— Дете, дете. — Донтос поклати глава. — От замъка — да, това можем да направим, но градските стени се пазят по-зорко от всякога, а Дяволчето е затворило дори реката.

Вярно беше. При устието си Черна вода беше по-празна от всякога. Всички салове и баржи бяха изтеглени на северния бряг, а търговските галери бяха избягали или задържани от Дяволчето, за да ги подготвят за битка. Единствените кораби, които се виждаха, бяха кралските бойни галери. Гребяха неспирно нагоре-надолу, стояха на дълбокото в средата на течението и си разменяха залпове стрели със стрелците на Станис на южния бряг.

Самият лорд Станис все още беше в поход, но авангардът му се бе появил преди две нощи по новолуние. Когато Кралски чертог се пробуди, вече се виждаха шатрите и знамената му. Само те бяха пет хиляди, както Санса чу — почти толкова, колкото всичките златни плащове на града. Вееха червени или зелени ябълки на дома Фосоуей, костенурката на Естермонт и лисицата с цветята на Флорент, а ги командваше сир Гиард Мориген, прочут рицар на юга, когото хората сега наричаха Гиард Зеления. На знамето му се виждаше врана в полет — черните й криле бяха разперени широко на бурно зелено небе. Но знамената, които най-много разтревожиха града, бяха светложълтите. Зад тях като пламъци се вееха дълги червени опашки, а на мястото на владетелския герб се виждаше божи знак: пламтящото сърце на Господаря на Светлината.

— Всички казват, че когато дойде, Станис ще има десет пъти повече воини от Джофри.

Донтос я стисна за рамото.

— Но пълчищата му са без значение, миличко, докато са от другата страна на реката. Станис не може да я прехвърли без кораби.

— Но той има кораби. Много повече от Джофри.

— Пътят им от Бурен край ще е дълъг. Флотата трябва да заобиколи Куката на Маси, после да мине през Глътката и да прекоси залива на Черна вода. Навярно боговете ще пратят щорм, който да ги помете в морето. — Донтос се усмихна обнадеждено. — Зная, че не ти е леко, но трябва да си търпелива, дете. Когато приятелят ми се върне в града, ще си получим своя кораб. Вярвай в своя Флориан и се помъчи да не те е страх.

Санса заби нокти в дланите си. Страха го усещаше в стомаха си — гърчеше се и хапеше като змия, все по-лошо всеки следващ ден. От деня, в който отплава принцеса Мирцела, кошмарите продължаваха да безпокоят съня й — мрачни, задушаващи сънища, които я пробуждаха посред нощ, останала без дъх. Чуваше как хората викат, пищят без думи, като животни. Бяха я затиснали и хвърляха по нея мръсотии, опитваха се да я свалят от коня и сигурно щяха да й направят и още по-лоши неща, ако Хрътката не си беше пробил пътя до нея. Върховния септон го бяха разкъсали на парчета, а на сир Ейрон му премазаха главата с камъни. „Помъчи се да не те е страх.“

Целият град се боеше. Санса го виждаше от стените на замъка. Простолюдието се криеше зад затворените капаци и залостените врати, и си мислеха, че това може да ги опази. При последното падане на Кралски чертог Ланистърите бяха плячкосвали, изнасилвали и клали наред, нищо че градът сам бе отворил вратите. Този път Дяволчето бе решило да се бие, а един съпротивлявал се град не можеше да очаква никаква милост.

Донтос продължаваше да дърдори.

— Ако още бях рицар, сега щях да съм надянал доспехите и да стоя на стената с всички други. Би трябвало да целуна крака на крал Джофри и да му благодаря от сърце.

— Ако му благодариш, че те направи шут, сигурно пак ще те направи рицар — рязко каза Санса.

Донтос се изкиска.

— Умно момиче е моята Джонквил, нали?

— Джофри и майка му казват, че съм глупава.

— Нека. Така си в по-голяма безопасност, миличко. Кралица Церсей, Дяволчето и лорд Варис, всички от тяхната порода, те непрекъснато се дебнат настръхнали като ястреби, плащат на тоя и оня да следи какво правят другите, но никой не се занимава с дъщерята на лейди Танда, нали? — Донтос покри устата си с шепа и се оригна. — Боговете те пазят, моя малка Джонквил. — Ето, че вече се насълзяваше. Виното го правеше ревлив. — Дай сега на своя Флориан една целувчица, целувка за късмет. — Залитна към нея.

Санса избегна мокрите му устни, целуна го леко по небръснатата буза и му пожела лека нощ. Трябваше да впрегне цялата си сила, за да не заплаче. Много плачеше напоследък. Знаеше, че не е редно, но не можеше да се сдържа; сълзите напираха сами, по най-дребен повод, и тя не можеше да ги сдържи.

Мостът към Стегата на Мегор беше без охрана. Дяволчето беше преместил повечето златни плащове да пазят по стените, а белите рицари на Кралската гвардия си имаха по-важни задължения от това да вървят по петите й. Санса можеше да ходи където си иска, стига да не се опитва да напуска замъка, но не й се ходеше никъде.

Тя премина над сухия ров със зловещите железни шипове и тръгна нагоре по витото стълбище, но когато стигна до вратата на спалнята си, не намери сили да влезе. Самите стени на стаята я караха да се чувства като в капан; дори когато отвореше широко прозореца, сякаш не й стигаше въздух да диша.

Върна се на стълбището и продължи да се изкачва. Пушекът бе заличил звездите и тънкия лунен сърп, така че покривът беше тъмен и пълен със сенки. Но оттук поне можеше да се види всичко: високите кули и масивните стени на Червената цитадела, лабиринтът на градските улици зад тях, реката на юг и запад, заливът на изток, стълбовете дим и искри и огньове, огньове, огньове навсякъде. По градските стени сновяха войници като мравки с факли, и се трупаха по скелетата, изникнали по бастионите. Долу при Калната порта, очертани пред пълзящия като пелена нагоре дим, се виждаха силуетите на трите огромни катапулта, най-големите, виждани някога от хора, надвиснали над стените на цели двадесет стъпки. Но нищо от това не можеше да уталожи страха й. Нещо я жегна, толкова рязко, че Санса изхлипа и се хвана за корема. Щеше да падне, но една от сенките изведнъж се раздвижи, силни пръсти я сграбчиха за рамото и я задържаха.