— Може да не ти хареса.

— Нищо, искам да я чуя.

— Каква храбра черна врана — подигра му се тя. — Е, добре. Много преди да стане крал на свободния народ, Биел бил велик разбойник.

Каменната змия изсумтя.

— Убиец, крадец, изнасилвач — това искаш да кажеш.

— И това зависи откъде го гледаш — каза Игрит. — Старк на Зимен хребет искал главата на Биел, но така и не можел да го хване, а вкусът на поражението го задавял. Един ден в горчивината си той нарекъл Биел страхливец, който ограбва само слабите. Когато Биел чул това, се зарекъл да даде урок на владетеля. Прехвърлил се през Вала, спуснал се на юг по кралския път и една зимна нощ влязъл в Зимен хребет с лютня в ръка, като се нарекъл с името Скигерик от Скагос. „Скигерик“ означава „измамник“ на Древния език, който говорели Първите хора и който великаните говорят и до днес.

— На север или на юг, певците винаги ги посрещат с радост, така че Биел ял на трапезата на самия лорд Старк и свирел на седящия във високия си стол лорд, докато не изтекла половината нощ — продължи тя. — Свирел той старите песни, а и нови, които бил съчинил, и свирел и пеел толкова добре, че когато свършил, лордът му предложил да назове своята награда.

— Искам само едно цвете — отвърнал Биел, — най-хубавото цвете, което цъфти в градините на Зимен хребет.

— Случило се така, че точно тогава разцъфвали зимните рози, а няма по-рядко, нито по-ценно цвете от това. Затова Старк изпратил цветаря си в стъклените градини и заповядал да му откъснат най-красивата зимна роза, за да плати на певеца. Речено — сторено. Но на заранта певецът го нямало… а също и девицата дъщеря на лорд Брандън. Леглото й намерили празно, а на възглавницата на мястото на главата й Биел бил оставил светлосинята роза.

Джон никога не беше чувал тази история.

— Кой Брандън трябва да е това? Брандън Строителя е живял във Века на Героите, хиляди години преди Биел. Имало е един Брандън Подпалвача и баща му, Брандън Корабостроителя преди него, но…

— Това бил Брандън Лишения от дъщеря — прекъсна го рязко Игрит. — Ти ще слушаш ли приказката, или не?

Той се навъси.

— Продължавай.

— Лорд Брандън нямал други деца. По негова молба черните врани се спуснали от замъците си, стотици и стотици, но никъде не намерили и следа както от Биел, така и от девицата. Търсили ги почти цяла година, докато накрая лордът не се поболял. Вече изглеждало, че идва край на родословието на Старките. Но една нощ, докато лежал и чакал смъртта си, лорд Бран чул бебешки плач. Тръгнал към звука и намерил дъщеря си в спалнята й, заспала и с бебе до гърдите й.

— Биел я върнал?

— Не. Те през цялото време били в Зимен хребет, само че се скрили при мъртвите под замъка. Девицата толкова обикнала Биел, че му родила син, казва песента… макар че да си кажем честно, в песните, дето той е съчинил, всички девици обикват Биел. Все едно, сигурното е, че Биел оставил дете в отплата за розата, която откъснал неканен, и че момчето пораснало и станало следващия лорд Старк. Та така… ти носиш кръвта на Биел, както и аз.

— Това никога не е било — каза Джон.

Тя сви рамене.

— Било, не било… Но песента е хубава. Майка ми я пееше често. Тя също беше жена, Джон Сняг. Като твоята. — Тя потърка гърлото си, където я беше порязала камата му. — Песента свършва с намирането на бебето, но историята има по-тъжен край. Трийсет години по-късно, когато Биел вече бил кралят отвъд Вала и повел свободния народ на юг, тъкмо младият лорд Старк го срещнал при Замръзналия брод… и го убил, защото Биел не поискал да пострада синът му, когато се сблъскали мечовете им.

— И синът убил баща си — каза Джон.

— Тъй — кимна тя. — Но боговете не обичат родоубийците, дори когато убият, без да знаят. Когато лорд Старк се върнал от битката и майка му видяла главата на Биел забучена на копието му, в скръбта си се хвърлила от една кула. Синът й не я надживял дълго. Един от васалните му лордове му одрал кожата и я носел като плащ.

— Вашият Биел е лъжец — каза й вече убедено Джон.

— Не е — отвърна Игрит. — Но истината на един бард е различна от моята и твоята. Все едно, ти ме помоли да ти разкажа историята и аз ти я разказах. — Извърна лице от него, притвори очи и сякаш заспа.

Корин Полуръката пристигна с изгрева. Черните камъни бяха станали сиви, а небето на изток — мастиленосиньо, когато Каменната змия забеляза щурмоваците да се изкачват в нишка по виещата се пътека.

Джон събуди пленничката си, хвана я за ръката и заслизаха да ги посрещнат. За щастие имаше друга пътека надолу откъм северозапад и пътят по нея беше много по-лек, отколкото при катеренето. Чакаха в една тясна клисура, когато братята се появиха, повели конете. Още щом ги подуши, Дух затича напред. Джон клекна и остави вълчището да затвори челюсти около китката му и да задърпа ръката му. Беше стара тяхна игра; но когато погледна нагоре, видя, че Игрит ги гледа с очи широки и бели като кокоши яйца.

Корин Полуръката замълча, като видя пленничката.

— Бяха трима — каза му Каменната змия. Само толкова.

— Двама подминахме — рече Ибин, — по-скоро онова, което котките бяха оставили от тях. — Той изгледа кисело момичето, без да крие неодобрението си.

— Тя се предаде — принуди се да промълви Джон.

Лицето на Корин остана безизразно.

— Знаеш ли кой съм?

— Корин Полуръката. — Пред него момичето изглеждаше почти дете, но го погледна смело.

— Кажи ми истината. Ако аз попаднех в ръцете на твоите хора и се предадях, какво щеше да ми спечели това?

— По-бавна смърт, отколкото иначе.

Едрият щурмовак погледна Джон.

— Нямаме храна да я храним, нито можем да отделим човек да я пази.

— Пътят пред нас е достатъчно опасен, момко — рече скуайър Долбридж. — Един вик само, когато трябва да мълчим, и всички сме обречени.

Ибин извади камата си.

— Една стоманена целувка и ще замълчи завинаги.

Гърлото на Джон пресъхна. Погледна ги един по един безпомощно.

— Тя сама ми се предаде.

— Значи ти трябва да направиш каквото трябва да се направи — каза Корин Полуръката. — Носиш кръвта на Зимен хребет и си мъж на Нощния страж. — Погледна останалите. — Хайде, братя. Оставете това на него. По-лесно ще му е, ако не гледаме.

И поведе хората нагоре по стръмната виеща се пътека към бледорозовия блясък на слънцето, пробило през една седловина, и скоро само Джон и Дух останаха с дивото момиче. Той си помисли, че Игрит може би ще се опита да побегне, но тя остана на място. Мълчеше и го гледаше.

— Никога досега не си убивал жена, нали? — Когато поклати глава, тя каза: — Ние умираме също като мъжете. Но не е нужно да го правиш. Манс ще те вземе с охота при себе си, знам го. Има тайни пътища. Враните никога няма да ни хванат.

— Аз също съм „врана“ като тях — каза Джон.

Тя кимна примирено.

— Ще ме изгориш ли след това?

— Не мога. Димът може да се види.

— Така е. — Сви рамене. — Какво пък, има по-лоши места, където да свършиш, от корема на една скална котка.

Той измъкна през рамо Дълъг нокът.

— Не те ли е страх?

— Снощи ме беше страх — призна тя. — Но сега слънцето е изгряло. — Прибра косата си да оголи врата си и коленичи пред него. — Удряй здраво и вярно, врано, инак ще се върна и няма да ти дам покой в сънищата.

Дълъг нокът не беше толкова дълъг или тежък като Лед на баща му, но все пак си беше валирианска стомана. Той я докосна с резеца да отбележи къде да падне ударът и Игрит потръпна.

— Студен е — каза тя. — Хайде, побързай.

Той вдигна Дълъг нокът, стиснал здраво дръжката с две ръце. „Само един удар, с цялата ми сила.“ Можеше поне да й даде бърза и чиста смърт. Беше син на своя баща. Нали? Нали?

— Хайде — подкани го тя след миг. — Хайде, копеле. Хайде! Не мога да стоя храбра вечно. — Когато ударът не последва, тя извърна глава и го погледна.

Джон свали меча.

— Тръгвай — промълви той.

Игрит го зяпна.

— Хайде! — каза той. — Преди да съм размислил. Тръгвай.