Той се покачи на четири дълги крачки на палубата на „Пиещата пяна“ и Дагмър го поведе към тясната задна каюта. Там си напълни рог с вкиснал ейл и предложи на Теон същото, но той отказа.

— Не можахме да пленим достатъчно коне. Малко са, но ще трябва да се задоволя с колкото имам. Колкото по-малко мъже, толкова по-голяма слава, нали така.

— Че за какво са ти коне? — Като повечето железни мъже, Дагмър предпочиташе да се бие на корабна палуба. — Конете само ще ни осерат палубите и ще ни се пречкат.

— Да, ако плаваме — съгласи се Теон. — Но аз съм намислил друго.

Изгледа го предпазливо да види как ще го поеме. Без подкрепата на Ждрелото не можеше да се надява на успех. Командване или не, мъжете никога нямаше да го последват, ако му се противопоставеха и Ерон, и Дагмър, а да надвие киселия жрец изобщо не се надяваше.

— Лорд баща ти заповяда да опустошаваме брега, нищо повече. — Очите му, светли като морска пяна, изгледаха Теон изпод белите рунтави вежди. Неодобрение ли видя в тях, или искра на любопитство? Второто, по-скоро… надяваше се.

— Ти си човек на баща ми.

— Най-добрият, винаги съм бил. Не забравяй.

„Гордост — помисли Теон. — Горд е, трябва да използвам това, гордостта му може да е ключът.“

— Няма друг като теб на Железните острови, толкова опитен с копие и меч.

— Много дълго те нямаше, момче. Когато замина, беше точно както казваш, но вече остарях на служба при лорд Грейджой. Певците наричат сега Андрик най-добрия. Андрик Сърдития му викат. Не мъж, а истински великан. Служи при лорд Дръм, в Стария Уйк. А и Лорен Черния, и Карл Девицата са страшни почти колкото него.

— Този Андрик може да е голям воин, но хората не се боят от него както от теб.

— Е, тъй е — каза Дагмър. Пръстите му, стиснали рога, бяха натежали от пръстени — злато, сребро и бронз, украсени с парчета сапфир, гранат и драконово стъкло. Теон знаеше, че е платил желязната цена за всеки от тях.

— Ако имах на служба мъж като теб, нямаше да го пропилявам в тази детинщина с плячкосване и палене. Това не е работа за най-добрия мъж на лорд Бейлон.

Усмивката на Дагмър изкриви устните му и показа кафявите коренища на зъбите му.

— Нито за законния му син, нали? — изрева той. — Много добре те познавам, Теон. Видях те, когато проходи, помагал съм ти да свиеш първия си лък. Не аз съм тоя, дето се чувства пропилян.

— Длъжен съм да изпълнявам заповедите на сестра ми — отрони той и му стана чоглаво, като усети колко обидено прозвуча гласът му.

— Много навътре го взимаш, момче. То е само защото лорд баща ти не те познава. След като братята ти умряха, а теб те взеха Вълците, сестра ти му беше единствената утеха. Той свикна да разчита на нея, а тя никога не го е провалила.

— Аз също. Старките ме ценяха. Бях един от избраните съгледвачи на Бриндън Черната риба, а при Шепнещия лес атакувах с първата вълна. Ей толкова остана да кръстосам меч със самия Кралеубиец. — Теон раздалечи длани на две стъпки. — Дарин Рогов лес влезе между двама ни и затова умря.

— Защо ми го казваш това? — попита Дагмър. — Нали аз за пръв път сложих меч в ръката ти. Знам, че не си страхливец.

— А баща ми знае ли го?

Побелелият стар воин го изгледа така, сякаш беше отхапал нещо, чийто вкус не му допада.

— То е само защото… Теон, Момчето Вълк ти е приятел и тези Старки те държаха при себе си десет години.

— Аз не съм Старк. — „Лорд Едард се погрижи да не стана.“ — Аз съм Грейджой и съм решен да стана наследник на баща си. Но как мога да го направя, ако не се докажа в някое велико дело?

— Млад си. Ще дойдат други войни и ти ще извършиш великите си дела. Засега ни е заповядано да опустошаваме Каменния бряг.

— Нека чичо ми Ерон се заеме с това. Ще му дам шест кораба, без „Пиещата пяна“ и „Морската кучка“, и може да пали и да дави колкото иска богът му.

— Командата беше възложена на теб, а не на Ерон Мократа коса.

— Докато набезите продължават, има ли значение? Никой жрец не може да направи това, което аз се каня и за което те моля. Имам задача, която може да изпълни само Дагмър Ждрелото.

Дагмър отпи дълга глътка.

— Казвай.

„Изкусен е — прецени Теон. — Тази мародерска работа му харесва толкова, колкото и на мен.“

— Щом сестра ми може да завземе замък, и аз мога.

— Аша има четири, дори пет пъти повече мъже от нас.

Теон се усмихна лукаво.

— Но ние имаме четири пъти повече ум и пет пъти повече кураж.

— Баща ти…

— …ще ми благодари, когато му връча кралството. Решил съм да извърша подвиг, който бардовете ще възпяват през следващите хиляда години.

Знаеше, че това ще накара Дагмър да се замисли. Един певец беше направил песен за брадвата, разцепила челюстта му на две, и старецът обичаше да я слуша. Седнеше ли да пие, все искаше да му запеят някоя гръмка и бурна песен, разказваща за мъртви герои, за страховити подвизи и дива храброст. „Косата му е побеляла и зъбите му са изгнили, но още иска слава.“

— Каква ще е моята част в този твой план, момче? — попита след дълго мълчание Дагмър Ждрелото и Теон разбра, че е спечелил.

— Да всееш ужас в сърцата на врага, какъвто само мъж като теб може да всее. Ще вземеш по-голямата част от силите ни и ще потеглиш към Тореново поле. Хелман Толхарт е отвел най-добрите си мъже на юг, а Бенфред умря тук. Останал е чичо му Леобалд с някакъв малък гарнизон. — „Ако можех да разпитам Бенфред, щях да знам колко малък.“ — Ще се приближиш открито. Пейте храбрите си песни на воля. Искам да си затворят портите.

— Това Тореново тържище яка крепост ли е?

— Доста яка. Стените са от камък, тридесет стъпки високи, с квадратни кули на всеки ъгъл и квадратна цитадела вътре.

— Каменните стени не могат да се палят. Как ще ги вземем? Нямаме достатъчно хора да щурмуваме дори някой малък замък.

— Ще вдигнеш лагера си пред стените им и ще започнете да строите катапулти и обсадни машини.

— Това не е по Древния обичай. Забрави ли? Железните мъже се бият с мечове и брадви, не с хвърляне на камъни. Никаква слава няма в това да умориш врага си от глад.

— Леобалд не го знае. Като види, че вдигате обсадните кули, бабешката му кръв ще изстине и той ще заблее за помощ. Дръж си стрелците, чичо, и остави гарваните да полетят. Кастеланът на Зимен хребет е храбър мъж, макар че годините са вкочанили ума му, както и крайниците му. Когато научи, че един от кралските му знаменосци е нападнат от страшния Дагмър Ждрелото, ще събере силите си и ще тръгне на помощ на Толхарт. Това е негов дълг. Сир Родрик е самата преданост.

— Колкото и сила да събере, ще е по-голяма от нашата — каза Дагмър, — а и тези стари рицари не са толкова глупави, колкото мислиш, инак нямаше да доживеят до първия си бял косъм. Пращаш ни на битка, която не можем да се надяваме, че ще спечелим, Теон. Това Тореново тържище изобщо няма да падне.

Теон се усмихна.

— Аз не искам да превземам Тореново тържище.

В замъка цареше суматоха. По фургоните стояха мъже и товареха бурета с вино, чували с брашно и вързопи с нови стрели. Ковачи изправяха мечове, изчукваха брони и подковаваха коне и мулета. Хвърляха плетени ризници в бъчви с пясък и ги търкаляха по двора на Топения камък да им остържат ръждата. Жените на Уизи имаха двадесет плаща за кърпене и още сто за пране. Знатни и низши се трупаха заедно в септата да се помолят. Извън стените прибираха палатки и павилиони. Скуайъри гасяха с вода нощните огньове, а войниците точеха оръжията си. Шумът ехтеше отвсякъде на вълни: цвилеха коне, лордовете крещяха команди, бойци си разменяха ругатни, лагерните повлекани вдигаха кавги.

Лорд Тивин Ланистър най-сетне тръгваше в поход.

От командирите му пръв потегли сир Адам Марбранд, ден преди останалите. Заминаването му беше много пищно — яздеше буен червен дестриер, чиято грива беше със същия меден цвят като дългата коса, сипеща се по раменете на сир Адам. Конят беше с бронзова на цвят сбруя — цвета на плаща на конника, с извезано пламтящо дърво. Някои от жените на замъка захлипаха, като го видяха да тръгва. Уизи каза, че бил велик конник и мечоносец, най-храбрият командир на лорд Тивин.