„Да умре дано — помисли Аря, докато гледаше как излиза през портите с хората си, проточили се в двойна колона. — Всички да измрат дано.“ Знаеше, че тръгват да се бият с Роб. Докато вършеше работата си, се вслушваше в приказките наоколо и беше разбрала, че Роб е спечелил някаква голяма победа на запад. Някои казваха, че опожарил Ланиспорт, или че щял да го направи. Завзел беше Скалата на Кастърли и беше избил всички, или не, обсадил Златния зъб… както и да е, но нещо все пак се беше случило, това поне беше ясно.

Уизи я караше да тича да разнася съобщения от съмване до късен мрак. Някои от тях я отвеждаха дори отвъд стените на замъка, навън сред калта и лагерното безумие. „Мога да избягам — помисли тя, докато един от фургоните трополеше по пътя край нея. — Мога да скоча на задницата на някой фургон и да се скрия, или да тръгна с лагерните курви, никой няма да ме спре.“ Щеше да го направи, ако не беше Уизи. Той неведнъж им беше казал какво ще направи с всяка, която се опита да му избяга.

— Бой няма да има, о, не. Няма да ви пипна. Ще ви запазя за Кохорик, да, за Секача ще ви запазя. Варго Хоут му е името, и като се върне, ще ви отсече краката.

Само като те погледнеше, можеше да подуши какво мислиш, така поне твърдеше.

Уизи обаче не предполагаше, че тя може да чете, и затова не си правеше труд да запечатва съобщенията, които й даваше. Аря винаги надничаше в тях. Все се оказваха безполезни неща, глупости разни, тази кола да се прати в зърнохранилището, онази — в оръжейната. В едно се настояваше да се плати някакъв дълг от комар, но рицарят, на когото го даде, не можеше да чете. Когато му каза за какво е, той посегна да я удари, но Аря се сниши под ръката му, дръпна от седлото му един обкован със сребро рог за пиене и побягна. Рицарят изрева и тръгна след нея, но тя се шмугна между два фургона, провря се в тълпата от стрелци и прескочи трапа на един нужник. В ризницата си той не можа да я догони. Когато даде рога на Уизи, той й каза, че една хитра малка Невестулка като нея заслужава награда.

— Хвърлих око на едно дебело хрупкаво петле за тая вечер. Ще си го поделим двамата. Ще ти хареса.

Където да отидеше, Аря търсеше Джакен Х’гхар да му прошепне още едно име, преди всички, които мразеше, да са се махнали, но сред цялата тази бъркотия лоратският наемник не се мяркаше никакъв. Все още й дължеше две смърти и тя се безпокоеше, че така и няма да си ги получи, ако той тръгне на бой с останалите. Накрая събра кураж да попита един от стражите на портата дали е заминал.

— От хората на Лорч ли е? — каза мъжът. — А, няма да тръгва тогаз. Господарят назначи сир Амори за кастелан на Харънхъл. Цялата им паплач остава тук да пази замъка. И Кървавите глумци ще останат, да събират продоволствието. Оня пръч Варго Хоут има да плюе, двамата с Лорч хич не се обичат.

Планината обаче щеше да тръгне с лорд Тивин. Щеше да командва авангарда в битката, което значеше, че Дънсън, Поливър, Раф и всички останали щяха да й се изплъзнат между пръстите, освен ако не намереше Джакен и не го накараше да убие един от тях преди да тръгнат.

— Невестулке — каза й същия следобед Уизи. — Бягай до оръжейната да кажеш на Лукан, че сир Лаянъл си е нащърбил меча при упражненията и му трябва нов. Ето му бележката. — Подаде й сгънат лист. — И да побързаш, че той ще тръгва със сир Кеван Ланистър.

Аря взе бележката и побягна. Оръжейната се намираше до ковашката работилница на замъка, дълга като тунел сграда с висок покрив, с двадесет вградени в стените ковачници и дълги каменни корита с вода за каляването на стоманата. Когато влезе, половината ковачници работеха. Стените кънтяха от ударите на чуковете. Видя Джендри — голите му гърди бяха плувнали в пот, но сините му очи под гъстата черна коса гледаха точно толкова упорито, колкото ги помнеше. Аря не беше сигурна дали иска да говори с него. В края на краищата заради него ги плениха.

— Кой е Лукан? — викна тя. — Трябва да получа нов меч за сир Лаянъл.

— Сир Лаянъл го остави! — Джендри я хвана за ръката и я дръпна настрана. — Снощи Горещата баница ме попита дали съм чул да викаш „Зимен хребет“ при оная твърдина, когато се биехме по стената.

— Не съм!

— Викаше. Аз също те чух.

— Всеки викаше нещо — помъчи се да се оправдае Аря. — Горещата баница викаше: „Гореща баница“. Сигурно го извика сто пъти.

— Въпросът е не дали викаше, а какво. Казах на Горещата баница, че изобщо не си викала нищо. Ако те попита, няма да е зле да му кажеш същото.

— Ще му кажа — обеща тя, макар че това й се стори много глупаво. От друга страна, не смееше да каже на Горещата баница коя е. „Може би трябва да кажа неговото име на Джакен.“

— Ще доведа Лукан — каза Джендри.

Лукан изпръхтя над писмото (макар Аря да беше сигурна, че не можа да го прочете) и измъкна един дълъг тежък меч.

— От мен да му кажеш, че е прекалено добър за простак като него — каза й той, докато й го подаваше.

— Ще му кажа — излъга го тя. Ако го направеше, Уизи щеше да я пребие. Лукан да си ги казва обидите сам.

Мечът се оказа много по-тежък от Игла, но допирът му се хареса на Аря. Тежестта на стоманата в ръцете й я накара да се почувства по-силна. „Може да не съм още танцуваща по водата, но и мишка не съм. Мишката не може да върти меч, а аз мога.“ Портите бяха разтворени широко, влизаха и излизаха войници, волски коли изтрополяваха край нея празни или излизаха със скърцане, огънати под товара си. Тя си помисли дали да не отиде до конюшните и да не каже, че сир Лаянъл има нужда от нов кон. Имаше бележката, конярчетата нямаше да могат да я прочетат повече от Лукан. „Мога да взема коня и меча и да избягам. Ако стражите се опитат да ме спрат, ще им покажа бележката и ще кажа, че нося всичко на сир Лаянъл.“ Но нямаше никаква представа нито как изглежда този сир Лаянъл, нито къде ще го намери. Ако я разпитаха, щяха да разберат, а после Уизи… Уизи…

Докато дъвчеше устна, мъчейки се да не мисли как ще се чувства, ако й отрежат краката, край нея премина група стрелци в кожени елеци и с железни шлемове, преметнали лъкове на раменете си. Аря чу откъслеци от разговора им.

— …гиганти ви казвам, довел е гиганти отвъд Вала, двайсет стъпки високи, като кучета го следват…

— …неестествено, да им скочат толкоз бързо, нощем и таквоз. Той е повече вълк, отколкото човек, всички Старки са…

— Да ви сера и на вълците, и на гигантите ви, момчето ще се напикае в гащите, ако разбере, че идем. Не му стискаше да тръгне накъм Харънхъл, нали? От другата страна мина, нали? Сега ще побегне, ако има ум в главата.

— Ти тъй казваш, ама момчето може да знае нещо, дето ние го не знаем, може пък ние да трябва да бягаме…

„Да — помисли Аря. — Да, вие трябва да бягате. Вие и лорд Тивин, и Планината, и сир Адам и сир Амори, и тъпият сир Лаянъл, който и да е той, най-добре е да бягате, че брат ми ще ви избие, Старк е той, той е повече вълк, отколкото човек, и аз също.“

— Невестулке! — Гласът на Уизи изплющя като бич. Не беше го видяла откъде дойде, но изведнъж изникна пред нея. — Дай ми го това. Много се забави. — Дръпна меча от пръстите й и я зашлеви. — Другия път да бързаш.

За миг отново беше станала вълк, но шамарът на Уизи й отне всичко и я остави само с вкуса са собствената й кръв в устата. Мразеше го за това.

— Още един ли искаш? — скръцна й Уизи със зъби. — И него ще получиш. Тоя нагъл поглед няма да го търпя. Марш в пивоварната и кажи на Тъфълбъри, че имам за него дузина бъчви, но да прати момчетата си да ги вземат, че да не му ги вземе някой друг. — Аря тръгна, но не достатъчно бързо за Уизи. — Тичай, ако искаш да ядеш тая вечер — викна той, забравил вече обещанията за тлъстото петле. — И да не ми се помайваш пак, че ще те пребия!

„Няма да ме пребиеш — помисли Аря. — Никога вече.“ Но затича. Старите богове на севера сигурно я пазеха, докато тичаше, та не се препъна. По средата на пътя за пивоварната, докато минаваше под каменния мост между Вдовишката кула и Кралската клада, чу дрезгав, груб мъжки смях. От един ъгъл се появи Рордж с трима други мъже, със знака на мантикората на сир Амори над сърцата им. Щом я видя, спря и се ухили — видяха се кривите му кафяви зъби.