След това се озоваха вътре, погълнати от мрака, и водите се укротиха. Малката лодка забави и се завъртя. Ехото от дъха им ги обкръжи отвсякъде. Давос не беше очаквал толкова мрак. Последния път по целия тунел горяха запалени факли и очите на умиращите от глад хора се взираха през амбразурите по каменния свод. Знаеше, че решетките на портикула са някъде напред. С помощта на греблата забави скоростта и леко се понесоха напред.

— Дотук сме. Освен ако нямате свой човек вътре, който да вдигне решетките за нас. — Шепотът му пробяга над водата.

— Преминахме ли стените?

— Да. Отдолу. Но повече не можем да продължим. Решетките стигат чак до дъното. И са толкова нагъсто, че и дете не може да се промъкне между тях.

Отговор не последва. Само леко шумолене. А след това сред мрака лумна светлина.

Давос вдигна ръка да заслони очите си и дъхът му спря. Мелисандра отметна качулката си и свали димящата си роба. Отдолу беше съвсем гола и наедряла, с дете. Издутите й гърди висяха тежко над ребрата й, а коремът й се беше издул до пръсване. „Боговете дано ни опазят“ прошепна той и в отговор чу смях, дълбок и гърлен. Очите й бяха нажежени въглени, а потта, покрила кожата й, засия с вътрешна светлина. Мелисандра засия.

После клекна и разтвори краката си. По бедрата й потече кръв, черна като мастило. Викът й бе вик на агония, или на екстаз, или на двете наведнъж. И Давос видя короната на детската глава, как се плъзга от утробата й. Две ръце се загърчиха, задраскаха, черни пръсти се впиха в напъващите се бедра на Мелисандра, докато цялата сянка не се изсипа в света и не се извиси, по-висока от Давос, висока колкото тунела, издигна се над лодката. Остана му само миг да я види преди да изчезне, извивайки се между решетките на портикула, но мигът продължи достатъчно дълго.

Той позна тази сянка. И позна мъжа, който я беше хвърлил.

Зовът се понесе в черната нощ. Джон се надигна на лакът и ръката му по силата на навика посегна за Дълъг нокът, докато лагерът се разбуждаше. „Рогът, разбуждащ спящите.“

Дългият нисък тон се задържа протяжен и едва доловим. Часовите по кръговата стена се заковаха по местата си, всички обърнати на запад. Щом рогът заглъхна, и вятърът сякаш престана да духа. Мъжете заотмятаха завивките, запосягаха за копията и мечовете си. Изцвили кон и го укротиха. За миг сякаш целият лес затаи дъх. Братята на Нощния страж зачакаха втори зов, молейки се дано да не го чуят и стъписани от страх, че ще го чуят.

Когато тишината се разтегна непоносимо дълго и мъжете най-сетне разбраха, че рогът няма да отекне отново, взеха да се хилят тъпо, сякаш искаха да отрекат с това доскорошната си тревога. Джон Сняг хвърли няколко съчки в огъня, пристегна меча си, нахлузи ботушите, отърси калта и сланата от наметалото си и го закопча на раменете си. Пламъците се усилиха — благословена топлина, която задиша съживена в лицето му, докато се обличаше. Чу как лорд-командирът се размърдва в палатката си. След малко Мормон вдигна платнището.

— Едно изсвирване, нали? — На рамото му гарванът седеше свит и мълчалив, и гледаше окаяно.

— Едно, милорд — потвърди Джон. — Идват братя.

Мормон пристъпи до огъня.

— Полуръката. Крайно време беше. — С всеки ден очакване ставаше все по-раздразнителен. — Погрижи се да има топла храна за хората и фураж за конете. Корин искам да го видя веднага.

— Ще го доведа, милорд. — Очакваха мъжете от Сенчестата кула от няколко дни. След като не се появиха в уречения срок, братята бяха започнали да се чудят. Джон беше чул мрачни приказки около огъня и не само от устата на Ед Скръбния. Сир Отин Витърс настояваше да се оттеглят към Черен замък колкото се може по-скоро. Сир Маладор Локи предлагаше да тръгнат към Сенчестата кула, надявайки се, че ще хванат дирите на Корин и ще разберат какво го е сполетяло. А Торен Малък лес искаше да навлязат в планините.

— Манс Райдър знае, че трябва да се срази със Стража — беше заявил Торен, — но никога няма да ни очаква толкова на север. Прехвърлим ли Млечна вода, можем да го спипаме, без да разбере, и да накълцаме ордата му на парцали преди да е схванал с кого си има работа.

— Много повече ще са от нас — възрази сир Отин. — Крастър каза, че събирал голяма войска. Много хиляди. Без Корин ние сме само двеста.

— Пуснете двеста вълка срещу десет хиляди овци, сир, и ще видите какво става — отвърна самоуверено Малък лес.

— Сред тия овци има и кози, Торен — предупреди Джармън Бъкуел. — Че и лъвове може да има. Дрънчаща риза, Куча глава, Алфин Вранояда…

— Познавам ги не по-зле от теб, Бъкуел — сопна му се Торен Малък лес. — И помни ми думата, главите ще им отрежа, на всички до един. Това са диваци. Не са войници. Неколкостотин „герои“, пияни, сред огромна паплач от жени, деца и роби. Ще ги пратим с вой да се изпокрият в бърлогите си.

Бяха спорили часове, без да стигнат до някакво съгласие. Стария мечок беше твърде опърничав, за да приеме оттегляне, но не се съгласяваше и да се втурнат безразсъдно по Млечна вода и да търсят битка. Накрая не можаха да решат нищо, освен да изчакат още няколко дни за хората от Сенчестата кула, и да поговорят отново, ако не се появят.

Но ето че вече се бяха появили, което означаваше, че решението не може да се отлага повече. Поне за това Джон се зарадва. Ако на всяка цена трябваше да се сразят с Манс Райдър, то най-добре беше това да стане скоро.

Ед Скръбния дойде да му се оплаква колко трудно му било да спи, когато някои хора били решили непременно да свирят на рогове посред нощ в гората. Джон му предложи нов повод за хленчене. Двамата трябваше да събудят Хейк, който посрещна заповедите на лорд-командира с поток от псувни, но все пак стана и скоро дузина братя вече режеха корени за супа.

Сам дойде запъхтян, след като Джон обходи лагера. Под черната гугла лицето му беше бяло и кръгло като луната.

— Чух рога. Чичо ти ли се върна?

— Не. Това са мъжете от Сенчестата кула. — Беше му все по-трудно да удържа в сърцето си надеждата, че Бенджен Старк ще се върне жив. Наметалото, което беше намерил под Юмрука, спокойно можеше да е на чичо му или на някой от хората с него, това призна дори Стария мечок, макар че защо бе трябвало да го заравят точно там, увито около купчината драконово стъкло — това никой не можеше да каже. — Сам, трябва да вървя.

При стената завари стражите да теглят дебелите колове от замръзналата земя, за да отворят пролука. Скоро първите братя от Сенчестата кула започнаха да се тътрят в колона един по един нагоре по склона. Всички бяха навлечени в дебели кожи, с тук-там по малко стомана или бронз. Дълги бради покриваха коравите им мършави лица. Джон се изненада като видя, че някои яздят по двама на кон. Когато ги погледна по-отблизо, разбра, че мнозина от тях са ранени. „Имали са неприятности по пътя.“

Джон позна Корин Полуръката в момента, в който го видя, макар никога досега да не го беше срещал. Едрият щурмовак се беше превърнал в легенда на Стража: човек на малкото думи и бързото действие, висок и прав като копие, с дълги крайници и строго лице. За разлика от хората си, той беше гладко избръснат. Косата му се спускаше под шлема на тежка посребрена като от слана плитка, а черното, което носеше, беше толкова похабено, че можеше да мине за сиво. Само палец и показалец бяха останали на ръката, която държеше юздите — другите пръсти бяха отсечени, когато хванал острието на брадвата на някакъв дивак, иначе щяло да му разцепи черепа. Разправяха, че забил осакатения си юмрук в очите на мъжа с брадвата, така че кръвта му пръснала в очите, и го заклал, докато бил заслепен. От този ден диваците не познаваха по-неумолим враг от него по Вала.

Джон го поздрави и каза:

— Лорд-командир Мормон иска да ви види веднага. Ще ви заведа до палатката му.

Корин скочи от седлото си.

— Хората ми са гладни, конете трябва да се изтрият и да получат зоб.

— Ще се погрижим.

Щурмовакът предаде коня си на грижите на един от хората си и го последва.