Давос понечи да възрази. Сега той беше рицар, а не контрабандист, най-малкото пък убиец. Но когато отвори уста, думите секнаха в гърлото му. Това беше Станис, неговият справедлив господар, на когото дължеше всичко, което беше сега. А трябваше да мисли и за синовете си. „Богове милостиви, какво е направила тази жена от него?“

— Мълчиш — отбеляза Станис.

„И по-добре изобщо да не проговарям“ — каза си Давос, но все пак проговори:

— Господарю, вие трябва да заемете замъка, вече го разбирам, но със сигурност трябва да има и други начини. По-чисти. Нека сир Кортни да задържи онова момче. Така би могъл да се подчини.

— Трябва да го получа това момче, Давос. Трябва. Мелисандра и това е видяла в пламъците.

Давос отчаяно затърси в ума си друг отговор.

— В Бурен край няма да се намери рицар, равен по доблест на сир Гиард или лорд Карън, или на който и да е от стотината други, заклели се да ви служат. Този двубой… дали пък сир Кортни не търси достоен начин да се подчини? Дори това да означава да изгубиш собствения си живот?

Тревога като облак премина за миг по лицето на краля.

— По-скоро е замислил някаква измама. Двубой няма да има. Сир Кортни беше мъртъв още преди да хвърли ръкавицата си. Пламъците не лъжат, Давос.

„Да, но искат аз да направя така, че да се сбъднат“ — помисли той. Отдавна не бе изпитвал такава тъга.

И така, в лоното на черната нощ той отново се озова насред залива да насочва към брега една малка лодка с черно платно. Небето си беше същото, както и морето. Същата беше солената миризма във въздуха, и водата си беше такава, каквато я помнеше. Хиляди лагерни огньове примигваха на брега около замъка, като огньовете, които Тирел и Редвин бяха запалили преди шестнадесет години. Но всичко останало бе много по-различно.

„Последния път аз носех живот за Бурен край, под формата на лукови глави. Този път е смърт във формата на Мелисандра Асшайска.“ Преди шестнадесет години платната пращяха и пукаха при всеки каприз на вятъра, докато накрая той не ги свали и не продължи с увити в плат гребла. Въпреки това сърцето му бе паднало в петите. Този път единствените кораби наоколо бяха на Станис, а единствената опасност можеше да дойде от страна на наблюдателите по стените на замъка. Въпреки това Давос се беше изпънал като тетива на лък.

Мелисандра седеше присвита на една от страничните дъски, скрита под гънките на тъмночервено наметало, което я покриваше от главата до петите; лицето й бе като бледа сянка под качулката. Давос обичаше водата. Най-добре спеше, когато имаше люлееща се палуба под себе си, а въздишките на вятъра в платната му бе по-сладък звук от този на свирнята на най-добрия музикант. Но тази нощ дори близостта на морето не му носеше утеха.

— Надушвам страха в теб, рицарю — изшепна тихо жената в червено.

— Един ми каза наскоро, че нощта е тъмна и пълна с ужаси. А тази нощ не съм рицар. Тази нощ отново съм Давос контрабандистът. Жалко, че ти не си лук.

Тя се засмя тихо.

— От мен ли се боиш? Или от онова, което правим?

— От онова, което ти правиш. Аз в него не участвам.

— Твоята ръка вдигна платното. Твоята ръка държи кормилото.

Смълчан, Давос продължи по курса си. Брегът представляваше озъбена скалиста паст, затова той ги превеждаше направо през залива. Щеше да изчака приливът да обърне, преди да приближи. Бурен край се мержелееше някъде зад тях.

— Ти добър мъж ли си, Давос Държеливи? — попита го червената жена.

„Добър мъж ще се захване ли с такава работа?“

— Мъж съм. С жена си съм добър, но съм познавал други жени. Опитах се да бъда баща за синовете си, да им помогна да си намерят място на света. Да, нарушавал съм закони, но никога не съм вършил зло до тази нощ. Бих казал, че нещата в мен са омесени, милейди. Добро и лошо.

— Сив мъж — каза тя. — Нито бял, нито черен, но по малко от двете. Това ли си ти, сир Давос?

— И да съм, какво? — Повечето хора, изглежда, бяха сиви.

— Ако половината лук е почернял от гнилото, той е гнил лук. Човек или е добър, или е зъл.

Огньовете зад тях се стопиха в едно-единствено смътно сияние на черното небе, а сушата почти се скри. Време беше да завие.

— Пазете си главата, милейди.

Той натисна румпела и малката лодка изхвърли дъга черна вода и зави. Мелисандра се наведе под залюлялата се рейка с едната ръка на планшира, спокойна и невъзмутима. Дървото изскърца, изпука платно, плесна вода, толкова силно, че човек можеше да се закълне, че онези в замъка със сигурност са чули. Но Давос знаеше. Неспирният прибой на вълните в скалата беше единственият звук, който проникваше през дебелите стени откъм морето, и то приглушено.

Зад тях водната повърхност се набразди и те се понесоха към брега.

— Говорехте за мъже и за лукове — каза Давос на Мелисандра. — А за жените? С тях не е ли същото? Вие добра ли сте, или сте зла, милейди?

Тя се изкиска тихо.

— О, добра съм аз. Аз съм нещо като рицар, по своему, мой скъпи сир. Поборник на светлината и живота.

— Но се каните да убиете тази нощ един човек — каза той. — Както убихте майстер Крессен.

— Вашият майстер се отрови сам. Искаше да отрови мен, но аз бях защитена от по-могъща сила, а той не беше.

— А Ренли Баратеон? Него кой го уби?

Тя го погледна. Под сянката на качулката очите й горяха като бледочервени пламъци на свещи.

— Не аз.

— Лъжкиня. — Сир Давос вече го разбра.

Мелисандра отново се разсмя.

— Вие сте се изгубили в тъмнина и хаос, сир Давос.

— И толкова по-добре. — Давос посочи далечните светлини, мъждукащи по стените на Бурен край. — Усещате ли колко студен е вятърът? Стражите ще се прислонят по-близо до факлите. Малко топлина, малко светло, те са утеха в нощ като тази. Но това ще ги заслепи и няма да ни видят. — „Надявам се.“ — Богът на мрака ни закриля сега, милейди. Дори вас.

При тези негови думи пламъците в очите й като че ли се разгоряха още по-ярко.

— Не изричай това име. Че да не ни погледне с черното си око. Той никой човек не закриля! Той е враг на всичко живо. Факлите са тези, които ни скриват, каза го сам. Огънят. Яркият дар на Господаря на Светлината.

— Нека да е по вашему.

— По-скоро по негово.

Вятърът менеше посоката си, Давос го усети, видя го в начина, по който се набразди платното. Пресегна се за фаловете.

— Помогнете ми да сваля платното. По-нататък ще продължим с гребане.

Свалиха платното, Давос извади греблата, плъзна ги в развълнуваната черна вода и каза:

— Кой ви отведе при Ренли?

— Нямаше нужда — отвърна тя. — Той не беше защитен. Но тук… Бурен край е древно място. Има заклинания, втъкани в камъните. Тъмни стени, през които никоя сянка не може да премине — древни, забравени, но са си още на място.

— Сянка ли? — Кожата на Давос настръхна. — Сянката е създание на мрака.

— Вие сте невежа като дете, сир рицарю. В мрака няма сенки. Сенките са слугите на светлината, децата на огъня. Най-яркият пламък хвърля най-тъмните сенки.

Давос се намръщи и й даде знак да мълчи. Приближаваха към брега, а гласовете се разнасяха над водата. Гребеше и тихият плясък на греблата се сливаше с постоянния ритъм на вълните. Морската страна на Бурен край се издигаше върху бели варовити канари, а над тях беше стръмната, два пъти по-висока стена. Между скалите зееше тъмно устие и точно натам беше подкарал Давос, както го бе направил преди шестнадесет години. Тунелът се отваряше в пещера под самия замък, където лордовете на бурята в стари времена бяха построили своя таен пристан.

Проходът беше достъпен само по време на прилив и беше коварен, но уменията му на контрабандист не го бяха напуснали. Давос ловко започна да превежда лодката между издадените скали, докато устието на пещерата не се извиси пред тях. Остави вълните сами да ги вкарат вътре. Кипяха около тях, подмятаха лодката и ги намокриха. Едва забележим издаден каменен пръст изникна от мрака, сипейки пяна, и Давос едва успя да го избегне.