— Студените ветрове се надигат. Мормон се боеше от това. Бенджен Старк също го чувстваше. Мъртъвци възкръсват и дървета отново връщат очите си. Какво да си говорим за зверочовеци и великани?

— Означава ли това, че и моите сънища са истина? — попита Долбридж. — Лорд Сняг да си запази мамутите за себе си, аз си искам жените.

— От момче служа в Стража и имам повече обходи от всички — рече Ибин. — Виждал съм кости на великани и съм чувал какви ли не страхотии, но нищо повече. Искам да ги видя с очите си.

— Внимавай те да не те видят, Ибин — каза Каменната змия.

Тръгнаха отново. Дух не се появи. Сенките вече бяха покрили коритото на прохода, а слънцето бързо потъваше зад двата зъбера на грамадното планинско рамо, които щурмоваците бяха нарекли Вилицата. „Ако сънищата са верни…“ Самата мисъл го изплаши. Възможно ли беше орелът да е наранил Дух или да го е хвърлил в пропастта? А какво означаваше онова язово дърво с лицето на брат му, което миришеше на смърт и мрак?

Последният слънчев лъч изчезна зад зъберите на Вилицата. Здрач изпълни Писклив проход. Изведнъж като че ли стана много по-студено. Вече не се катереха. Всъщност теренът започна да се спуска, макар и не толкова рязко. Беше осеян с цепнатини, скали и купчини камъни. „Скоро ще се стъмни съвсем, а Дух все още го няма.“ Това го късаше отвътре, но не посмя да извика вълчището, както му се искаше. Други неща може би също слухтяха наоколо.

— Корин — тихо каза Долбридж. — Ето там. Виж.

Орелът беше кацнал на върха на една канара далеч над тях, очертан на тъмносиньото небе. „Виждахме и други орли — помисли Джон. — Едва ли съм сънувал точно този.“ Все пак Ибин беше готов да му пусне стрела, но скуайърът го спря.

— Птицата е извън обсега ни.

— Не ми харесва как ни гледа.

— На мен също, но не можеш да го спреш. Няма смисъл да хабиш стрелата.

Корин изгледа продължително орела.

— Продължаваме — каза накрая. Щурмоваците отново тръгнаха надолу.

„Дух — понечи да извика Джон. — Дух, къде си?“

Тъкмо се канеше да последва Корин и останалите, когато между две канари пред очите му просветна нещо бяло. „Пряспа“ — помисли той, но бялото се размърда. Той веднага слезе от коня си. Когато коленичи до него, Дух вдигна глава. Вратът му блестеше влажен, но звярът не издаде звук, когато Джон свали ръкавицата си и го опипа. Ноктите бяха раздрали кървава диря през козина и плът, но птицата не бе успяла да прекърши врата му.

Корин Полуръката спря до него.

— Много ли е зле?

Дух с мъка се изправи.

— Силен е вълкът — каза щурмовакът. — Ибин, вода. Каменна змия, дай си меха с виното. Дръж го, Джон.

Двамата измиха съсирената кръв от козината на вълчището. Дух се задърпа и оголи зъбите си, когато Корин изля вино в разкъсаните червени дири, оставени от орловите нокти, но Джон го прегърна, заговори му утешително и скоро вълкът се укроти. Когато откъснаха ивица плат от наметалото на Джон, за да го превържат, вече беше станало съвсем тъмно. Само звездният прахоляк делеше черното небе от черното на камъка.

— Продължаваме ли? — попита Каменната змия.

— Да — каза Корин. — Но обратно.

— Обратно? — слиса се Джон.

— Орловите очи са по-остри от човешките. Видяха ни. Вече бягаме.

Полуръката уви през лицето си дълъг черен шал и се метна на седлото.

Другите щурмоваци се спогледаха, но никой не помисли да възрази. Един по един обърнаха конете назад.

— Дух, ела — извика Джон и вълчището закрачи до него като светла сянка в нощта.

Яздиха цяла нощ. Вятърът се усили. Понякога ставаше толкова тъмно, че слизаха и продължаваха пешком, всеки повел коня си. Веднъж Ибин подхвърли, че някоя и друга факла няма да им дойдат зле, но Корин каза „никакви факли“ и толкова. Някъде в тъмното скална котка изпищя свирепо и гласът й заотскача от скала на скала, сякаш й отвърнаха още дузина котки. Веднъж на Джон му се стори, че зърна две блеснали очи, големи като месечина по жътва.

В най-черния час преди съмване спряха да напоят конете и да им дадат по шепа овес.

— Не сме далече от мястото, където умряха диваците — каза Корин. — Там един мъж може да спре сто. Подходящият мъж. — Погледна Долбридж.

Скуайърът кимна.

— Оставете ми толкова стрели, колкото можете да заделите, братя. — Той потупа лъка си. — И дайте на коня ми една ябълка, като се върне у дома. Заслужи си го, горкото животно.

„Остава тук да умре“ — осъзна Джон.

Корин плесна скуайъра по ръката.

— Ако орелът се спусне да те види…

— …ще му пораснат още пера.

Последното, което Джон видя от скуайър Долбридж, беше гърбът му, когато се закатери по тясната пътечка към височините. На зазоряване Джон вдигна очи към безоблачното небе и видя едно черно петно да се движи през синевата. Ибин също го видя и изруга, но Корин му каза да замълчи.

— Чуйте.

Джон затаи дъх и чу. Далече зад тях отекна ловен рог.

— Вече идват — каза Корин.

Под го облече подходящо за тежкото му изпитание, в плюшена туника в ланистърския пурпур, и му донесе служебната верига. Тирион я остави на нощната си масичка. Сестра му не обичаше да й се напомня, че все пак той е Ръката на краля, а той не желаеше да подгрява повече и без това напечените им отношения.

Варис го застигна, докато прекосяваше двора.

— Милорд — каза той почти без дъх. — Мисля, че трябва да видите това веднага. — Подаде му свитък пергамент с меката си бяла ръка. — Донесение от севера.

— Добра ли е новината, или лоша? — попита Тирион.

— Не мога да съдя.

Тирион разви свитъка. Наложи се да примижи, докато го прочете на светлината на факлата.

— Милостиви богове! — промълви той. — И двамата?

— Боя се, че да, милорд. Толкова скръбно! Толкова млади и невинни.

Тирион си спомни как виеха вълците, когато малкото Старкче падна. „Дали вият и сега?“

— Казал ли си го на някой друг? — попита той.

— Все още не, макар че съм длъжен, разбира се.

Той нави писмото.

— Аз ще кажа на сестра ми. — Искаше да види как ще приеме новината. Много държеше на това.

Кралицата изглеждаше особено хубава. Беше облякла къса рокля от тъмнозелено кадифе, отиващо на цвета на очите й. Златистата й коса се спускаше на букли по оголените й рамене, а около кръстчето си беше стегнала коланче, отрупано със смарагди. Тирион изчака да седне и да му поднесат чаша вино, преди да й подаде писмото. Не каза нито дума. Церсей примига невинно и взе свитъка от ръката му.

— Вярвам, че си доволна — каза той, докато тя четеше. — Убеден съм, че искаше момчето на Старк да умре.

Церсей направи кисела гримаса.

— Джайм го хвърли от прозореца, не аз. От любов, каза, все едно че това щеше да ме зарадва. Беше глупаво и опасно освен това, но кога милият ни брат се е спирал да помисли?

— Момчето ви е видяло — изтъкна Тирион.

— Беше дете. Щях да го сплаша да замълчи. — Тя замислено погледна писмото. — Защо съм длъжна да търпя обвинения всеки път, когато някой Старк си счупи пръста? Това е работа на Грейджой, нямам нищо общо.

— Да се надяваме, че и лейди Кейтлин го вярва.

Очите й се разшириха.

— Но тя не би могла…

— Да убие Джайм ли? Ти какво би направила, ако убият Джофри и Томен?

— Все още държа Санса — заяви кралицата.

— Ние все още държим Санса — поправи я той, — и няма да е зле да внимаваме много с нея. Впрочем къде е вечерята, която ми обеща, мила сестричко?

Церсей предложи вкусна вечеря, това не можеше да се отрече. Започнаха с кремсупа от жълъди, хрупкав горещ хляб и зеленчуци с ябълки и борови връхчета. След това дойде месеник със змиорки, намазан с мед пушен бут, моркови в масло, бял боб и бекон, и печен лебед с пълнеж от гъби и стриди. Тирион беше изключително вежлив; предлагаше на сестра си отбрани части от всяко свое блюдо и се стараеше да яде само това, което ядеше и тя. Не че се страхуваше да не би да го отрови, но малко повечко предпазливост нямаше да навреди.