— Добро утро, Бран — поздрави го радостно Клей. — Или трябва вече да те наричам принц Бран?

— Само ако искаш.

Клей се засмя.

— Защо не? То кой ли не стана крал или принц напоследък. Станис писа ли ви и на вас, в Зимен хребет?

— Станис ли? Не знам.

— Сега и той е крал — сподели Клей. — Казва, че кралица Церсей спала с брат си, така че Джофри е копеле.

— Джофри Недоносчето — избоботи един от рицарите на Кервин. — Нищо чудно, че е вероломен, щом Кралеубиеца му е баща.

— Тъй ами — обади се друг. — Боговете мразят кръвосмешението. Виж какво им докара на Таргариените.

За миг дъхът на Бран секна. Сякаш някаква великанска ръка го удари в гърдите. Стори му се, че пада, и стисна отчаяно юздите на Игруша. Ужасът сигурно се беше изписал на лицето му.

— Бран? — промълви уплашено Клей Кервин. — Лошо ли ти е? Той просто е поредният крал.

— Роб ще надвие и двамата. — Той обърна Игруша към конюшните и заряза обърканите хора на Кервин. Кръвта забушува в ушите му и ако не беше здраво привързан за седлото, със сигурност щеше да падне.

Същата нощ Бран се помоли на бащините си богове да му пратят сън без сънища. Ако го бяха чули, подиграха се с надеждата му, защото кошмарът, който му пратиха, беше по-лош и от вълчите сънища.

„Лети или умри!“ — крещеше триоката врана и го кълвеше.

Той заплака и я замоли, но враната нямаше жал. Измъкна лявото му око и после дясното, а когато ослепя, в тъмното закълва челото му и острият й клюн се впиваше дълбоко в черепа му. Той пищеше и дробовете му щяха да се пръснат. Болеше, сякаш брадва цепеше главата му на две, но когато враната измъкна навън клюна си с полепнали парчета кост и мозък, Бран отново прогледна. Това, което видя, го накара да ахне от страх. Беше се впил в отвесната стена на една кула, няколко мили висока, и пръстите му се изплъзваха, ноктите дращеха в камъка, краката го теглеха надолу, глупави, безполезни, мъртви крака.

— Помощ! — изкрещя той.

Един златен мъж се появи в небето над него и го издърпа нагоре.

— Това, което правя, е от любов — промълви той, бутна го и Бран зарита в празното.

— Вече не спя като на младини — каза му Великият майстер Пицел като извинение за ранната среща. — Предпочитам да стана рано, още по тъмно, вместо да се излежавам неспокойно в постелята и да се притеснявам за неизпълнени задачи — рече той, макар да изглеждаше полузаспал, докато го казваше, заради натежалите клепачи.

В проветривите покои под покрива с гарваните момичето му им сервираше сварени яйца, варени сливи и каша, докато Пицел му сервираше надутите си превземки.

— В тези тъжни времена, при толкова много глад, смятам, че е редно трапезата ми да е оскъдна.

— Похвално — съгласи се Тирион и счупи едно по-голямо кафяво яйце, което неприлично му напомняше за петнистата плешива глава на Великия майстер Пицел. — Аз обаче се придържам към друг възглед. Има ли храна — изяж я, след като утре може и да няма. — Усмихна се. — Кажете ми, и гарваните ви ли са такива ранобудници?

Пицел поглади снежнобялата си брада, падаща на гърдите му.

— Несъмнено. Да пратя ли за перо и мастило, след като се нахраним?

— Не е нужно. — Тирион сложи писмата на масата до купата си с кашата — два еднакви, здраво затегнати и запечатани с восък в двата края свитъка пергамент. — Отпратете момичето си, за да можем да поговорим.

— Остави ни, дете — заповяда Пицел и прислужничето бързо излезе от стаята. — Та тези писма…

— Те са за очите на Доран Мартел, принца на Дорн. — Тирион обели яйцето, посоли го и отхапа. — Едно писмо — две копия. Пратете най-бързите си птици. Работата е от изключителна важност.

— Ще ги изпратя веднага щом закусим.

— Пратете ги веднага. Варените сливи ще почакат. Кралството не може да чака. Лорд Ренли е повел войската си по пътя на розите, а никой не знае кога лорд Станис ще отплава от Драконов камък.

Пицел примига.

— Ако милорд държи…

— Милорд държи.

— Тук съм, за да служа. — Майстерът се надигна тежко и служебната му верига тихо издрънча. Беше тежка вещ, дузина майстерски нашийници, преплетени и свързани един с друг, и украсени със скъпоценни камъни. И освен това на Тирион му се струваше, че халките от злато, сребро и платина далеч надвишават другите от по-прости метали.

Пицел се движеше толкова мудно, че на Тирион му остана време да довърши яйцето си и да опита от сливите — преварени и воднисти за вкуса му — преди плясъкът на криле да го подкани да стане. Видя тъмния силует на гарвана на фона на избледняващото утринно небе, обърна се и закрачи енергично към лабиринта от рафтове в другия край на стаята.

Майстерските лекове представляваха впечатляваща гледка: дузини стъкленици, запечатани с восък, стотици запушени с тапи шишенца, не по-малко бутилчици от млечно стъкло, безброй бурканчета с изсушени билки и всяко от тях — прилежно етикирано с изрядния почерк на самия Пицел. „Какъв подреден ум — помисли Тирион; и наистина, разгадаеше ли човек веднъж подредбата им, лесно беше да се увери, че всяко лекарство си е точно на мястото. — И колко интересни неща“. Забеляза сънна отвара и „нощна утехи“, маков сок и „очите на Лис“, „сива шапчица“ на прах, „вълче проклятие“ и „демонски танц“, отрова от гущер, вдовишка кръв…

Изправен на пръсти и изпънат нагоре, успя да се добере и издърпа от най-горния рафт едно малко прашно шишенце. След като прочете етикета, се усмихна и го пъхна в ръкава си.

Беше се върнал на масата и си белеше ново яйце, когато Великият майстер Пицел се смъкна тромаво по стълбата.

— И това свършихме, милорд. — Старецът се разположи отново на стола си. — Такова нещо… да, трябва да се свърши веднага, наистина… изключителна важност, казвате?

— О, да. — Тирин прецени, че кашата е твърде гъста и че й трябват масло и мед. Маслото и медът несъмнено рядко се намираха напоследък в Кралски чертог, макар че лорд Джилс ги снабдяваше добре в замъка. Половината храна, която ядяха в последно време, идваше или от неговите земи, или от владенията на лейди Танда. Росби и Стоукуорт се намираха недалече от града, на север, и все още бяха незасегнати от войната.

— Самият принц на Дорн значи. Мога ли да попитам…

— По-добре недейте.

— Както кажете. — Любопитството на Пицел беше така презряло, че Тирион почти го усещаше на вкус. — Може би… кралският съвет…

Тирион чукна с дървената лъжица по ръба на купата.

— Съветът съществува, за да съветва краля, майстер.

— Така е — отвърна Пицел. — А кралят…

— …е тринадесетгодишно момче. Аз говоря с неговия глас.

— Така е. Наистина. Ръката на самия крал. Но все пак… вашата премилостива сестра, нашата кралица регент, тя…

— …тя носи огромна тежест на прелестните си бели рамене. Не изпитвам желание да увеличавам тази тежест. А вие? — Тирион килна глава на една страна и изгледа питащо Великия майстер.

Пицел сведе поглед към паницата си. Нещо в разноцветния кривоглед поглед на Тирион караше хората да се свиват от неудобство. Той го знаеше и добре се възползваше от това.

— Аа — промърмори старецът над сливите си. — Несъмнено сте прав, милорд. Колко деликатно от ваша страна да… да й спестите това… бреме.

— Просто съм си такъв. Деликатен. — Тирион върна вниманието си на незадоволителната каша. — Церсей е единствената ми сестра в края на краищата.

— И при това жена, разбира се — каза Великият майстер Пицел. Изключително необикновена жена, но все пак… не е малко да се грижиш за всички нужди на кралството, въпреки крехкостта на нейния пол…

„О, да. Крехка сърничка е тя, питай само Едард Старк.“

— Доволен съм, че споделяте братската ми загриженост. И ви благодаря също за гостоприемната трапеза. Но ни чака дълъг ден. — Той се смъкна от високия стол. — Ще бъдете ли така добър да ме уведомите веднага щом се получи отговор от Дорн?

— Както кажете, милорд.

— И само мен.

— Ама… разбира се.