— Виктарион — обърна се лорд Бейлон към брат си, — главният натиск ще поемеш ти. Когато синовете ми нанесат ударите си, Зимен хребет трябва да реагира. Би трябвало да срещнеш слаба съпротива, ако отплаваш към Соленото копие и Трескавата река. По главното течение ще си на по-малко от двадесет мили от Рова на Кайлин. Шийката е ключът към кралството. Ние вече държим западните морета. Вземем ли и Рова на Кайлин, палето няма да може да се върне на север… и ако е достатъчно глупаво, враговете му ще затворят източния край на прохода зад него и момченцето Роб ще се окаже хванато като плъх в делва.

Теон не можа да се сдържи повече.

— Планът е много смел, татко, но лордовете в замъците…

Лорд Бейлон го прекъсна.

— Лордовете са заминали на юг с палето. Онези, които са останали, са страхливци, старци и зелени момчета. Ще се предадат или ще паднат, един по един. Зимен хребет може да ни се опълчи за година, но какво от това? Останалото ще е наше — гора, нивя и замъци, а народът им ще направим роби и солени жени.

Ерон Мокра коса вдигна високо ръце.

— И ще се вдигнат високо вълните на гнева, и ще простре Удавеният бог властта си над зелените земи.

— Което е мъртво не може да умре — припя след него Виктарион.

Лорд Бейлон и Аша повториха думите му и за Теон не остана нищо друго, освен да ги изломоти с тях. И с това се свърши.

Навън дъждът се лееше като из ведро. Въженият мост се клатеше и гърчеше под краката му. Теон Грейджой спря по средата и зяпна надолу към скалите. Мълниите трещяха оглушително и той усети вкуса на солените пръски на устните си. Внезапен порив на вятъра и той залитна и падна на колене. Аша му помогна да се изправи.

— Ама ти и на вино не държиш, братче.

Теон се отпусна на рамото й и се остави да го поведе по хлъзгавите дъски.

— Повече ми хареса, когато беше Есгред — каза й с укор.

Тя се засмя.

— Поне си честен. А аз теб повече те харесвах, когато беше на девет.

През вратата проникна тихият звук на лирата, смесен с тремолото на флейти. Дебелите стени приглушаваха гласа на певеца, но Тирион все пак знаеше стиховете. „Обичах светла като лятото девица — припомни си той, — със слънчеви лъчи в косата…“

Тази нощ вратата на кралицата я пазеше сир Мерин Трант. Той измърмори някакво: „Милорд“, което прозвуча доста злобно на Тирион, но все пак отвори вратата. Щом Тирион влезе в сестрината си спалня, песента изведнъж секна.

Церсей се беше излегнала на купчина възглавнички. Краката й бяха боси, златистата й коса — артистично разрошена, а робата й беше от златистозелен брокат, който улавяше светлината на свещите и засияваше, щом тя вдигнеше глава.

— Мила сестрице — каза Тирион, — много красива изглеждаш тази вечер. — Обърна се към певеца. — И ти също, братовчеде. Не знаех, че имаш толкова приятен глас.

Комплиментът накара сир Лансел да се навъси: може би си помисли, че му се подиграват. На Тирион му се стори, че момчето е порасло поне с една педя, откакто го направиха рицар. Лансел имаше гъста руса коса, зелените очи на Ланистър и меко русоляво мъхче на горната устна. На своите шестнадесет години той беше орисан с цялата самоувереност на младостта, необлекчена от нотката на хумора или самосъмнението и венчана с онази арогантност, която толкова естествено прилягаше на знатните, силните и красивите по рождение. Бързото му издигане само беше влошило нещата.

— Нейна милост ли ви повика? — попита го ядосано момчето.

— Не, доколкото си спомням — призна Тирион. — Съжалявам, че обърках веселбата ви, Лансел, но имам да обсъдя важни неща със сестра си.

Церсей го изгледа с подозрение.

— Тирион, ако си дошъл за онези просещи братя, спести ми упреците си. Няма да търпя да ръсят гнусните си клевети по улиците. Могат да си проповядват един на друг в тъмницата.

— И да се смятат за щастливи, че имат толкова добра кралица — добави Лансел. — Аз щях да им изтръгна езиците.

— Един дори имал наглостта да говори, че боговете ни наказват, защото Джайм е убил законния крал — заяви Церсей. — Това няма да се търпи, Тирион. Дадох ти достатъчно възможност да се справиш с тези гниди, но двамата със сир Джейслин нищо не направихте, затова заповядах на Вилар да се заеме със случая.

— И той го направи. — Тирион наистина се беше ядосал, когато червените плащове замъкнаха неколцина от дрипавите проповедници в тъмницата, без да го питат, но пък те не бяха толкова важни, че да се бори за тях. — Не споря, че за всички ни ще е по-добре, ако улиците поутихнат. Не за това дойдох. Имам новини, които трябва непременно да чуеш, скъпа ми сестро, но трябва да ти ги кажа насаме.

— Добре. — Арфистът и флейтистът се поклониха и бързо излязоха, а Церсей целуна целомъдрено братовчед си по бузата.

— Остави ни, Лансел. Брат ми е безвреден, когато е сам. Ако си беше довел псетата, щяхме да ги надушим.

Младият рицар изгледа опасно братовчед си и затръшна вратата след себе си.

— Длъжен съм да ти кажа, че карам Шага да се къпе през ден — каза Тирион.

— Много си доволен от себе си, нали? Защо?

— А защо не? — каза Тирион. Всеки ден, всяка нощ чуковете кънтяха по Улицата на стоманата и голямата верига растеше. Той подскочи и се метна на ложето с балдахина. — Това ли е леглото, в което издъхна Робърт? Изненадан съм, че си го задържала.

— Дава ми сладки сънища — каза тя. — А сега изплюй „важните“ си новини и клатуш-клатуш, да те няма, Дяволче.

Тирион се усмихна.

— Лорд Станис е отплавал от Драконов камък.

Церсей скочи.

— И ти си седиш тук и ми се хилиш като тиква на жътвен празник? Байуотър призовал ли е Градската стража? Веднага трябва да пратим птица до Харънхъл. — Той вече се смееше. Тя го хвана за раменете и го разтърси. — Престани. Полудя ли, или си пиян? Престани!

Тирион така се давеше от смях, че едва успя да проговори:

— Ох, не мога… Много е… о, богове, много е смеш… Станис…

— Какво!?

— Той не е тръгнал срещу нас — проговори Тирион. — Обсадил е Бурен край. Ренли препуска насам да го срещне.

Ноктите на сестра му болезнено се забиха в ръката му. Тя го погледна за миг невярващо, все едно че беше започнал да й говори на някакъв непознат език.

— Станис и Ренли се бият помежду си? — След като той кимна, Церсей започна да се кикоти. — Добри богове! Започвам да вярвам, че Робърт е бил умният.

Засмяха се заедно. Церсей го издърпа от леглото, завъртя го и даже го прегърна, станала за миг вятърничава като малко момиче. Когато го пусна, Тирион беше замаян и дъх не беше му останал. Залитна към нощната й масичка и се подпря на нея да се изправи.

— Мислиш ли, че наистина ще се стигне до битка между тях? Ако стигнат до някакво съгласие…

— Няма да стигнат — увери я Тирион. — Твърде различни са и в същото време — твърде еднакви: никой от двамата не може да понася другия.

— А Станис винаги се е чувствал измамен зарази Бурен край — каза замислено Церсей. — Древното седалище на дома Баратеон, негово по право… ако знаеш колко пъти е идвал при Робърт да му пее същата тази скучна песен… Когато Робърт го даде на Ренли, Станис толкова силно стисна челюсти, че се уплаших да не си строши зъбите.

— Приел го е като обида.

— Така беше замислено — каза Церсей.

— Да вдигнем ли по чаша за братската любов?

— Да — отвърна тя без дъх. — О, богове, да!

Беше с гръб към нея, докато пълнеше двете чаши със сладко арборско червено. Най-лесното нещо на света беше да пусне в нейната щипка фин прашец.

— За Станис! — каза той и й подаде виното. „Безвреден, когато съм сам, така ли било?“

— За Ренли! — отвърна тя със смях. — Дано се бият дълго и здраво, и Другите да ги вземат и двамата!

„Това ли е Церсей, която вижда Джайм?“ Когато се усмихнеше, човек можеше да разбере колко е красива наистина. „Обичах светла като лятото девица, със слънчеви лъчи в косата.“ Почти съжали, че й пусна отровата.