Никой от танцуващите или от пиещите не обърна внимание на Теон, докато крачеше към подиума. Лорд Бейлон се беше разположил в Стола на Морския камък, изваян във формата на голям кракен от огромен черен блок. Според легендата Първите хора го намерили изправен на брега на Стария Уик, когато дошли на Железните острови.

Вляво от високия стол бяха чичовците на Теон. Аша я бяха настанили от дясната му страна, най-почетното място.

— Закъсня, Теон — отбеляза лорд Бейлон.

— Моля за извинение. — Теон погледна празния стол до Аша, наведе се и изсъска в ухото й: — Заела си ми мястото.

Тя се извърна към него с невинни очи.

— Нещо си се объркал, братко. Твоето място е в Зимен хребет. — Усмивката й го сряза. — А къде са хубавите ти дрешки? Чух, че обичаш коприни и кадифета. — Тя самата беше в мека зелена вълна със скромна кройка и тъканта прилепваше по тънкото й гъвкаво тяло.

— Ризницата ти, изглежда, е ръждясала, сестричке — върна й го той. — Колко жалко. Искаше ми се да те видя цялата в желязо.

Аша само се засмя.

— Още не е късно, братче… ако мислиш, че „Морска кучка“ няма да изостане от моя „Черен вятър“. — Един от робите на баща им се приближи с кана вино. — Ейл ли пиеш или вино тази вечер, Теон? — Наведе се към ухото му. — Или още си жаден за кърмата ми?

Лицето му пламна.

— Вино — каза Теон на роба, а Аша се обърна, удари с юмрук по масата и изрева да й донесат ейл.

Теон пресуши половницата и извика на готвача да му донесат яхния. От миризмата на гъстия сос малко му прилоша, но се насили да хапне. Толкова вино беше изпил, че и с две яденета можеше да го отнесе. „Ако повърна, върху нея ще е.“

— Татко знае ли, че си женена за неговия корабостроител? — попита сестра си.

— Колкото знае Сигрин, толкова и той. — Тя сви рамене. „Есгред“ беше първият кораб, който той построи. Нарече го на майка си.

— Всяка думичка, която си ми казала, е била лъжа.

— Не всяка. Помниш ли дето ти казах, че обичам да съм отгоре? — Аша се ухили.

Това само го ядоса още повече.

— Всичко — че си женена, че носиш дете…

— О, това си е чиста истина. — Аша скочи. — Ролфи, насам! — извика тя на един от играещите „танца на пръста“ и вдигна ръка. Той я видя, завъртя се и изведнъж от ръката му изхвърча брадва, острието й блесна и се превъртя няколко пъти на светлината на факлите. Теон успя само да ахне задавено преди Аша да сграбчи брадвата във въздуха и да я удари в масата, при което разцепи половницата му на две и опръска черната му мантия. — Това ми е мъжът. — Сестра му бръкна в роклята си и извади един кинжал между гърдите си. — А това е милото ми бебенце.

Не можеше да си представи как изглежда в този момент, но изведнъж осъзна, че Голямата зала кънти от смях — и всички се смееха на него. Дори баща му се подсмихваше, проклети богове, а пък чичо му Виктарион се кискаше открито. Най-доброто, което успя да докара, беше една кисела усмивка. „Ще видим кой ще се смее, когато всичко това свърши, кучко.“

Аша изтръгна брадвата от масата и я хвърли обратно към танцуващите под одобрителни подсвирквания и гръмки викове.

— Ти по-добре се вслушай в думите ми за избора на екипаж. — Един роб им поднесе плато, тя набоде парче осолена риба на върха на кинжала си и го изяде. — Ако си беше направил труда да понаучиш нещо за Сигрин, нямаше да мога да те избудалкам. Десет години вълк, а после слизаш тук и ми се правиш на принц по островите, но нищо не знаеш и никого не познаваш. Защо трябва хората да се бият и да умират за теб?

— Защото съм законният им принц. — отвърна той.

— По законите на зелените земи може и да си. Но тук си правим свои закони, или си го забравил?

Теон се намуси и заби поглед в масата. Още малко и щеше да се избълва в скута си. Извика на един от робите да дойде да почисти. „Половината си живот чаках да се върна у дома, и за какво? За подигравки и пренебрежение?“ Това не беше Пайк, който помнеше. А дали го помнеше? Толкова ли малък беше, когато го отведоха като заложник?

И този пир… жалка история, блюдо след блюдо с рибени яхнии, черен хляб и безвкусно козешко. Най-вкусното нещо, което опита, беше баница с лук. Ейлът и виното продължиха да се леят много след като разчистиха блюдата.

Лорд Бейлон Грейджой се надигна от Стола на Морския камък.

— Приключвайте с пиенето и елате в солария — нареди той на близките си на подиума. — Чакат ни планове. — Остави ги без повече приказки, придружен от двама от охраната си. Братята му бързо го последваха. Теон стана да тръгне след него.

— Братчето ми много се е разбързало. — Аша вдигна рога си и поиска още ейл.

— Лорд баща ни чака.

— Чакал е много години. Няма да му навреди да почака още малко… но ако те е страх от гнева му, припкай подир него. Няма да ти е трудно да догониш чичовците ни. — Усмихна му се. — Единият се е впиянчил от морска вода, в края на краищата, а другият е толкова задръстен, че сигурно ще се загуби.

Теон си седна подразнен.

— Не тичам подир никого.

— Подир мъже не, но подир жени?

— Аз не съм те хващал за патката.

— Ами че аз си нямам. Затова пък ме опипа набързо.

Той усети как червенината се плъзна по бузите му.

— Мъж съм и гладът ми е мъжки. Що за неестествено същество си ти?

— Само една свенлива девица. — Ръката на Аша се стрелна под масата и го стисна за чатала. Теон едва не подскочи от стола си. — Какво, не искаш ли вече да те вкарам в пристана, братче?

— Бракът не е за теб — реши Теон. — Като почна да управлявам, ще те напъхам в чувал и ще те пратя на мълчаливите сестри. — Изправи се, малко залитна и неуверено закрачи да потърси баща си.

Когато стигна люлеещия се мост за Морската кула, вече валеше обилно. Стомахът му кипеше и блъскаше като вълните долу, а от виното краката му не държаха. Теон стисна зъби и здраво хвана въжето, докато пристъпваше напред, представяйки си, че не е никакво въже, а вратът на Аша.

Соларият беше влажен и разхвърлян, както обикновено. Увит в тюленовите си кожи, баща му седеше пред мангала с братята си от двете му страни. Когато Теон влезе, Виктарион говореше за приливи и ветрове, но лорд Бейлон му махна да млъкне.

— Имам си планове. Време е да ги чуете.

— Имам някои предложения…

— Когато ми потрябва съветът ти, ще ти го поискам — каза баща му. — От Стария Уик дойде птица. Дагмър води насам Тъпаните и Каменни къщи. Ако богът ни даде добри ветрове, ще отплаваме, щом пристигнат… ти ще отплаваш, по-точно. Решил съм ти да нанесеш първия удар, Теон. Ще вземеш осем дълги кораба на север…

— Осем? — Лицето му почервеня. — Какво мога да се надявам, че ще постигна само с осем дълги кораба?

— Ти ще удариш по Камен бряг, ще нападаш рибарските селища и ще потапяш всеки кораб, който срещнеш на пътя си. Възможно е да изкараш някои от северните владетели извън каменните им стени. Ерон ще те придружи, а също и Дагмър Ждрелото.

— Дано Удавения бог благослови мечовете ни — каза жрецът.

Теон се почувства като ударен през лицето. Не стига, че му възлагаха работа на плячкаджия, да пали нещастните рибари в колибите им и да изнасилва грозните им дъщери, ами на всичко отгоре лорд Бейлон не му вярваше достатъчно, за да го остави това поне да свърши сам. Не стига, че трябваше да търпи въсенето и непрекъснатото гълчене на Мокра коса. С присъствието на Дагмър Ждрелото цялото му командване щеше да е само на думи.

— Аша, моя дъще — продължи лорд Бейлон и Теон се обърна и видя сестра си: беше влязла съвсем тихо, — ти ще вземеш трийсет кораба с избрани мъже и ще ги прекараш покрай нос Морски дракон. Слизаш на приливните низини северно от Дълбоки лес. Тръгваш бързо и замъкът може да падне преди още да са разбрали кой ги е нападнал.

Аша се усмихна като котка на каймак.

— Винаги съм искала да си имам замъче — каза мило тя.

— Тогава си го вземи.

Теон прехапа език. Дълбоки лес беше твърдината на Гловърите. След като Робет и Галбарт воюваха на юг, щяха да го пазят слабо, а паднеше ли замъкът им в ръцете на железните хора, щеше да им стане удобен опорен пункт към вътрешността на севера. „Мен трябваше да пратят срещу Дълбоки лес.“ Той познаваше Дълбоки лес, няколко пъти беше гостувал на дома Гловър с Едард Старк.