На железните шипове над кулата на портата главите чакаха.

Теон се взря в тях мълчаливо, а вятърът задърпа плаща му с малките си призрачни ръце. Момчетата на мелничаря бяха на годините на Бран и Рикон, подобни на ръст и на цвят, а след като Смрад одра кожата от лицата им и овъргаля главите им в катрана, не беше трудно да се видят познати черти в тези нещастни буци гниеща плът. Хората бяха толкова глупави. „Ако им бях казал, че са овнешки глави, щяха да видят рога.“

Пяха в септата цялата сутрин след първото донесение, че вражески платна са достигнали до замъка. Екът на гласовете им се смесваше с конско цвилене, кънтеж на стомана и стенанията на огромните бронзови порти, и всичко това образуваше непривична за ухото страховита музика. „В септата пеят за милостта на Майката, но по стените мълчаливо се молят на Воина.“ Тя си спомни как септа Мордейн обичаше да им казва, че Воина и Майката са само две от седемте лица на един и същ велик бог. „Но ако е само един, чии молитви ще бъдат чути тогава?“

Сир Мерин Трант държеше дорестия жребец, за да се качи Джофри. Момче и кон бяха еднакво снаряжени с позлатени ризници и пурпурна броня, с еднакви златни лъвове на главите. Ярката светлина на слънцето проблясваше от злато и пурпур при всяко движение на Джоф.

„Ярък, бляскав и кух“ — помисли Санса.

Дяволчето беше яхнал червен жребец, но снаряжението му беше по-скромно от това на краля и му придаваше вид на момче, облякло доспехите на баща си. Само че в брадвата, окачена под щита му, нямаше нищо детинско. До него яздеше сир Мандън Муур, в бялата си, светла като лед броня. Когато Тирион я видя, се извърна на коня си към нея.

— Лейди Санса — извика той от седлото, — вярвам, че сестра ми ви е помолила да останете с другите знатни дами в Мегоровата?

— Да, милорд, но крал Джофри ме повика да го изпратя. Смятам да посетя и септата, да се помоля.

— Няма да питам за кого. — Устата му странно се изкриви. Ако това изобщо можеше да се нарече усмивка, то тя бе най-кривата усмивка на света. — Този ден може да промени всичко. За теб, както и за дома Ланистър. Май трябваше да те изпратя с Томен. Все пак ще си в безопасност в Мегоровата, докато…

— Санса! — Момчешкият вик прокънтя през двора. Джофри я беше видял. — Санса, тук.

„Вика ме, както се вика куче.“

— Негова милост има нужда от вас — отбеляза Тирион Ланистър. — Ще си поговорим пак след битката, ако боговете го позволят.

Санса се провря между гъстите редици пиконосци в златни плащове, подканяна с пръст от Джоф.

— Всички казват, че битката ще започне скоро.

— Дано боговете да са милостиви към всички нас.

— Чичо ми е този, на когото ще му трябва милост, но аз няма да му я дам. — Джофри извади меча си. Дръжката беше с голям рубин, изваян с форма на сърце, захапано от лъвски челюсти. По острието бяха всечени три жлеба. — Новият ми меч, Сърцеяд.

Някога бе имал меч, наречен „Лъвски зъб“. Аря му го беше взела и го хвърли в една река. „Дано Станис да направи същото с тоя.“

— Красиво е изкован, ваша милост.

— Благослови стоманата ми с целувка. — Той протегна меча към нея. — Хайде, целувай.

Едва ли някога се беше държал толкова момчешки глупаво. Санса допря устни до метала с мисълта, че е готова да целува колкото й поискат мечове, само не и Джофри. Жестът й обаче, изглежда, го задоволи и той прибра оръжието в ножницата.

— После ще го целунеш пак, като се върна, и ще опиташ кръвта на чичо ми.

„Само ако някой от охраната ти го убие.“ Трима от Белите плащове щяха да тръгнат с Джофри и чичо му: сир Мерин, сир Мандън и сир Озмунд Черно котле.

— Вие ли ще водите рицарите си в битка? — с плаха надежда попита Санса.

— Щях, само че вуйчо ми Дяволчето казва, че чичо ми Станис изобщо няма да прехвърли реката. Но ще командвам Трите курви. Лично аз ще се разправям с предателите. — Тази възможност предизвика усмивката му. Пълните му розови устнички винаги го правеха да изглежда нацупен. Някога това се харесваше на Санса, но сега й се гадеше.

— Казват, че брат ми Роб винаги е там, където е разгарът на битката — каза тя дръзко. — Макар че той е по-голям от ваша милост, разбира се. Вече е мъж.

Това го накара да се намръщи.

— С брат ти ще се заема след като приключа с този предател чичо ми. Ще го изкормя със Сърцеяд, ще видиш.

После обърна коня си и го пришпори към портата. Сир Мерин и сир Озмунд препуснаха от двете му страни, след тях поеха в строй златните плащове. Дяволчето и сир Мандън Муур останаха в тила. Стражите ги изпратиха с викове и възгласи. Когато и последният излезе, над двора се възцари мрачна тишина, като в затишие пред буря.

Пеенето я притегли през тишината и Санса се запъти към септата. Последваха я две конярчета и един от стражите, чиято смяна беше изтекла. След тях тръгнаха и други.

Санса не беше виждала септата толкова пълна, нито толкова ярко осветена; снопове разноцветни лъчи се спускаха през кристалите от високите прозорци и навсякъде горяха свещи. Олтарите на Майката и Воина се къпеха в светлина, но Ковача, Девата и Отеца също си имаха поклонници, няколко пламъка играеха дори по получовешкото лице на Странника… та какво друго беше Станис Баратеон, ако не Странника, дошъл да ги съди? Санса навести всеки от Седемте по ред, като запали свещ на всеки олтар, след което си намери място на една от пейките до стара набръчкана перачка и едно момче, не по-голямо от Рикон, облечено в тънка ленена туника като рицарски син. Ръката на старицата беше кокалеста и мазолеста, тази на момчето — малка и мека, но й беше добре, че има някой до нея, на когото да се опре. Въздухът беше топъл и натежал от миризмата на тамян и пот, от кристални целувки и восъчна светлина. От дишането й се замая главата. Химна го знаеше. Майка й я беше научила преди много време в Зимен хребет. Гласът й се вля в общия хор.

В другия край на града хиляди хора се бяха стекли във Великата септа на Белор на хълма на Висения и те също щяха да пеят, гласовете им щяха да се възвисят на вълни над града, отвъд реката, нагоре към небесата. „Боговете би трябвало непременно да ни чуят“ — каза си тя.

Санса знаеше повечето химни и се стараеше колкото може да приглася и в онези, които не знаеше. Пееше със старите белокоси слуги и с неспокойните млади невести, със слугинчета от кухните и с войници, с готвачи и соколари, с рицари и ратници, скуайъри и готварски ратайчета, и с майки кърмачки. Пееше с тези, които бяха в замъка, и с онези извън него, пееше с целия град. За милост пееше тя, за живите, както и за умрелите, за Бран и Рикон, и за Роб, за своята сестра Аря, както и за незаконния си брат Джон Сняг, далеч там някъде на Вала. Пееше за майка си и за баща си, за дядо си лорд Хостър и за вуйчо си Едмур Тъли, за приятелката си Джейн Пули и за пияния крал Робърт, за септа Мордейн и за сир Донтос пееше, и за Джори Касел и майстер Лувин, за всички храбри рицари и войници, които щяха да умрат днес, и за децата и жените им, които щяха да ги оплачат, а най-сетне, към самия край, запя дори за Тирион Дяволчето и за Хрътката. „Той не е истински рицар, но все пак ме спаси — каза безмълвно тя на Майката. — Спаси го, ако можеш, и смири гнева, който кипи в душата му.“

Но когато септонът се възкачи нависоко и призова боговете да закрилят и опазят техния истински и благороден крал, Санса стана. Проходите бяха претъпкани. Наложи й се да си пробива път с рамо, докато септонът зовеше Ковача да влее сила в меча на Джофри и в щита му, Воина — да го дари с кураж, Отеца — да го опази в труден час.