— Сам? — тихо извика Джон.

Въздухът миришеше на хартия, на прах и на години. Пред него в тъмното се издигаха високи дървени рафтове, затрупани с подвързани в кожа томове и сандъци с древни свитъци. Бледо жълтеникаво сияние се процеждаше през рафтовете от някоя скрита лампа. Джон духна восъчната свещ, която носеше, за да не подпали пожар сред толкова много стара и суха хартия. Тръгна към светлината и започна да се провира по тесните пътечки под извитите като стени на огромни бъчви тавани. Целият в черно, беше като сянка сред сенките — тъмна коса, издължено лице, очи — сиви. Ръкавици от черна къртича кожа криеха дланите му: дясната, защото беше изгорена, а лявата — защото се чувстваше глупак само с една ръкавица.

Самуел Тарли седеше превит над масата в една ниша, всечена в камъка. Вдигна глава, щом чу стъпките му.

— Цяла нощ ли си стоял тук?

— Нима? — погледна го стреснато Сам.

— Не дойде да закусиш с нас, а в леглото ти никой не е спал. — Раст предположи, че Сам може би е избягал, но Джон не повярва. Дезертьорството също изискваше някакъв кураж, а Сам не беше от много смелите.

— Сутрин ли е вече? Тук човек изобщо не може да го разбере.

— Сам, ти си един мил глупак — въздъхна Джон. — Това легло ще ти липсва, когато започнем да спим на коравата земя, гарантирам ти.

Сам се прозя и отвърна:

— Майстер Емон ме прати да намеря карти за лорд-командира. Изобщо не помислих… Джон, книгите, виждал ли си някога такова нещо? Те са хиляди!

Той се огледа.

— В библиотеката на Зимен хребет има не повече от стотина. Намери ли картите?

— О, да. — Пръстите му, дебели като наденички, посочиха отрупаните книги и свитъци пред него. — Най-малко дузина. — Разви един пергамент. — Боята е избеляла, но може да се види къде картографът е отбелязал селата на диваците, има и една книга… чакай, къде се дяна? Преди малко я четях. — Отмести свитъците и откри прашен том, подвързан с изгнила кожа. — Тази е — промълви с благоговение. — Описание на едно пътуване от Сенчестата кула по целия път до Самотния нос и Замръзналия бряг. Написано от щурмовак на име Редвин. Не е датирана, но споменава за Дарен Старк като крал на Севера, така че трябва да е отпреди Завоеванието. Джон, те са се сражавали е великани! Редвин дори е разменял стока с горските чеда, така пише. — Пръстите му много деликатно заразгръщаха страниците. — И карти е нарисувал, виж…

— Може би и ти ще напишеш описание за нашия набег, Сам.

Искаше да прозвучи окуражително, но думите му се оказаха не на място. Последното, на което Сам държеше, бе да му се напомня какво го чака на другия ден. Той зарови безцелно свитъците.

— Има и още карти. Ако имах време да потърся… бъркотията е голяма. Можех да подредя всичко; знам, че бих могъл, но ще отнеме време… направо години.

— Мормон иска тези карти малко по-скоро. — Джон измъкна един свитък от близкия сандък и издуха част от дебелия пласт прах. Докато го разгъваше, крайчецът се отчупи в пръстите му.

— Виж, тоя ще се разпадне — каза и загледа намръщено избледнелия ръкопис.

— По-леко. — Сам заобиколи масата, взе свитъка от ръката му и го задържа като ранено същество. — Важните книги са ги преписвали, когато са им трябвали. Някои от най-старите са преписвани сигурно поне стотина пъти.

— Е, точно този не си прави труд да преписваш. Двайсет и три бурета осолена треска, осемнайсет делви рибено масло, сандък сол…

— Инвентар — каза Сам, — а може би стока за продан.

— Кой го интересува колко осолена треска са яли преди шестстотин години? — зачуди се Джон.

— Мен. — Сам грижливо прибра свитъка в сандъка, от който го беше извадил Джон. — От такива списъци човек може да научи много, повярвай ми. Можеш да разбереш колко мъже е имало тогава в Нощния страж, как са живели, какво са яли…

— Храна са яли — каза Джон, — и са живели като нас.

— Ще се изненадаш, като разбереш, че не е точно така. Тази зала е истинско съкровище, Джон.

— Щом казваш. — Джон се съмняваше. Съкровище според него означаваше злато, сребро, скъпоценни камъни, а не прах, паяци и изгнила кожа.

— Да, казвам — изломоти дебелото момче. Беше по-голям от Джон, вече пълнолетен мъж по закон, но беше трудно човек да мисли другояче за него, освен като за момче. — Намерих рисунки на лицата по дърветата и книга за езика на горските чеда… трудове, каквито няма дори в Цитаделата, ръкописи от древна Валирия, описание на сезоните, писани от майстери, умрели преди хиляда години…

— Книгите ще са си тук и като се върнем.

— Ако се върнем…

— Стария мечок взима двеста души изпитани ветерани, три четвърти от които са щурмоваци. Корин Полуръката ще доведе други сто братя от Сенчестата кула. Ще си толкова в безопасност, колкото в замъка на баща си на Рогов хълм.

Самуел Тарли се усмихна тъжно.

— Аз и в бащиния си замък никога не съм бил в безопасност.

„Жестоки шеги си играят боговете“ — помисли Джон. Пип и Тоуд чак се разпениха да ги включат във великия набег, но ето че трябваше да останат в Черен замък. А този, който трябваше да се справи с омагьосания лес, беше точно Самуел Тарли, самопровъзгласилият се страхливец, дебел, плашлив и почти толкова лош ездач, колкото мечоносец. Стария мечок взимаше два кафеза с гарвани, за да могат да пращат вести по пътя си. Майстер Емон беше сляп и твърде немощен, за да може да язди с тях, затова трябваше да го замени стюардът му.

— Трябваш ни за гарваните, Сам. А и някой трябва да ми помага да усмирявам Грен.

Брадичката на Сам трепна.

— Ти би могъл да се оправяш с гарваните, или Грен, или всеки друг — каза той с нотка на отчаяние. — Бих могъл да ви покажа. Ти също знаеш писмото, Джон, би могъл да пишеш донесенията на Мормон не по-зле от мен.

— Аз съм стюардът на Стария мечок. Ще трябва да му служа като скуайър, да се грижа за коня му, да му опъвам шатрата; няма да ми стига време да се занимавам и с гарваните. Сам, ти изрече думите. Ти вече си брат на Нощния страж.

— Един брат на Нощния страж не би трябвало да е толкова изплашен.

— Всички ни е страх. Щяхме да бъдем глупци, ако не ни беше страх. — Твърде много щурмоваци се бяха изгубили през последните две години, дори Бенджен Старк, неговият чичо. Бяха намерили в гората двама от мъжете му, убити, но телата им възкръснаха в ледената нощ. Изгорените пръсти на Джон трепнаха, щом си го спомни. Още виждаше в сънищата си възкръсналия мъртвец, мъртвия Отор с изпепеляващо сините му очи и студените черни ръце, но това беше последното нещо, което трябваше да се припомня на Сам. — Страхът не е срамен, казваше баща ми. Въпросът е как ще му устоиш. Хайде, ще ти помогна да събереш картите.

Сам кимна окаяно. Рафтовете бяха толкова нагъсто, че на излизане трябваше да вървят един след друг. Сводестата зала се отваряше към един от тунелите, наричани от братята „проходите на червеите“, виещи се подземни проходи, които свързваха укрепленията и кулите на Черен замък. Лятно време проходите на червеите рядко се използваха, но виж, зимата беше друго нещо. Когато снеговете натрупат на четиридесет-петдесет стъпки височина и ледените ветрове завият откъм север, подземните тунели се оказваха единственото нещо, свързващо всички части на замъка.

„Скоро“, каза си Джон, докато се изкачваха към повърхността. Беше видял вестителя, донесъл на майстер Емон новината за края на лятото — големия гарван от Цитаделата, бял и тих като Дух. Веднъж бе видял зимата, още като много малък, но всички твърдяха, че е била къса и мека. Тази, която идеше, щеше да е друга. Усещаше го с костите си.

Докато стигнат горе, стръмните каменни стъпала бяха накарали Сам да пухти като ковашки мях. Лъхна ги поривист вятър и наметалото на Джон заплющя. Дух се беше проснал и спеше до кирпичената стена на хамбара, но с появата на Джон се събуди, рунтавата му бяла опашка щръкна и вълкът затича след тях.

Сам примижа нагоре към Вала. Извисяваше се над тях, ледена канара с височина седемстотин стъпки. Понякога на Джон му се струваше, че е живо същество, със свои чувства и настроения. С всяко отместване на светлината цветът на леда се променяше. Ту в тъмносиньото на замръзнали реки, ту в мръснобяло, като стар сняг, а щом някой облак преминеше през слънцето, той потъмняваше до светлосивото на гранита. Валът се простираше на изток и на запад, докъдето стигаше погледът му, така огромен, че тухлените укрепления и каменни кули на замъка изглеждаха жалки мъничета. И беше краят на света.