Халайн изхвърча толкова бързо, че едва не се блъсна в сир Джейслин… не, лорд Джейслин, не биваше да го забравя. Джейслин както винаги беше благословено прям. Беше се върнал от Росби, за да доведе нов набор копиеносци от именията на лорд Джилс и да си върне командването на Градската стража.

— Как е племенникът ми? — попита Тирион, след като обсъдиха защитата на града.

— Принц Томен е здрав и щастлив, милорд. Гледа си едно фавънче, което хората ми му донесоха от лов. Имал е едно преди, казва, но Джофри му съдрал кожата, за да му ушият елече. Понякога пита за майка си и все започва писма до принцеса Мирцела, но така и не може да ги довърши. Брат му обаче, изглежда, изобщо не му липсва.

— Уредихте ли подходящо нещата с него в случай, че загубим битката?

— Хората ми си получиха указанията.

— Които са?

— Заповядахте ми да не казвам на никого, милорд.

Това го накара да се усмихне.

— Доволен съм, че не го забравяте. — Ако Кралски чертог паднеше, сигурно щяха да го заловят жив. По-добре беше да не знае къде могат да намерят наследника на Джофри.

Варис се появи скоро след като лорд Джейслин излезе.

— Ама това хората са много вероломни! — проплака той вместо поздрав.

— Днес кой е предателят? — въздъхна Тирион.

Евнухът му подаде един свитък.

— То бива, бива, ама толкова вероломство… Тъжна песен за нашия век. Нима достойнството умря с бащите ни?

— Моя баща още не е умрял. — Тирион прегледа списъка. — Някои от тези имена са ми познати. Това са богати хора. Търговци, прекупвачи, занаятчии. Защо трябва да заговорничат срещу нас?

— Изглежда, са убедени, че лорд Станис трябва да победи, и искат да споделят победата му. Нарекли са се Рогатите мъже на коронования елен.

— Някой трябва да им каже, че Станис си е сменил герба. Могат да станат Горещите сърца. — Но въпросът не търпеше шеги. Тези Рогати мъже, изглежда, бяха събрали и въоръжили неколкостотин последователи, за да овладеят Старата порта в началото на битката и да пуснат противника в града. Сред имената в списъка беше и това на майстор-оръжейника Салореон. — Това май означава, че няма да си получа онзи ужасен шлем с демонските рога — оплака се Тирион, докато подписваше ареста на оръжейника.

Допреди миг спеше. В следващия беше буден.

Кира се беше сгушила до него, леко преметнала ръка над неговата, гърдите й се триеха в гърба му. Чуваше дишането й: тихо и спокойно. Завивката се беше усукала около тях. Спалнята тънеше в мрак и тишина.

„Какво е това? Чух ли нещо? Някого?“

Вятърът въздъхна плахо в прозорците. Някъде далече се чу мяукане на разгонена котка. Нищо друго. „Спи, Грейджой — каза си той. Замъкът е тих, а ти си сложил постове. При вратата си, при портите, оръжейната.“

Щеше да го отдаде на някой лош сън, но не помнеше да е сънувал. Кира го беше изтощила. Докато не прати да му я доведат, беше преживяла всичките си осемнадесет години в зимното градче, без кракът й да е стъпвал нито веднъж в замъка. Дойде при него влажна, жадна и гъвкава като невестулка, а и не можеше да се отрече тръпката от това да шибаш една обикновена кръчмарска курва в ложето на самия лорд Едард Старк.

Тя промърмори сънено, когато Теон се измъкна изпод ръката й и стана. В камината още тлееха няколко въглена. Векс спеше на пода до леглото, загърнат в дебелото си наметало и мъртъв за света. Нищо не помръдваше. Теон отиде при прозореца и отвори капаците. Нощта го докосна с хладните си пръсти и голата му кожа настръхна. Той се наведе над каменния парапет и заоглежда тъмните кули, празните дворове, черното небе и звездите — повече, отколкото човек можеше да преброи дори да доживееше до сто години. Над Кулата с камбаната беше надвиснала месечината и мяташе отражението си по покрива на стъклените градини. Не чу нито викове за тревога, нито гласове, нито стъпки дори.

„Всичко е наред, Грейджой. Чуваш ли тишината? Би трябвало да си пиян от радост. Ти взе Зимен хребет с тридесет мъже, подвиг, достоен за песен.“ Теон тръгна към леглото. Мислеше да обърне Кира по гръб и да я начука отново, това щеше да прогони нелепите страхове. Стоновете и кикотът й щяха да удавят тягостната тишина.

Спря. Толкова беше свикнал с воя на вълчищата, че вече почти не чуваше… но някаква частица от него, някакъв ловен инстинкт чу липсата му.

Пред вратата стоеше Урцен, жилав мъж с кръгъл щит на гърба.

— Вълците мълчат — каза му Теон. — Иди да видиш какво правят и се върни веднага. — Мисълта за избягалите на воля вълчища го обезпокои. Помнеше още деня във Вълчия лес, когато диваците нападнаха Бран. Лято и Сив вятър ги бяха разкъсали.

Когато сръга Векс с върха на ботуша си, момчето се стресна и разтърка очи.

— Виж дали Бран Старк и братчето му са си легнали, и по-бързо.

— Милорд? — измрънка сънено Кира.

— Ти спи, това тебе не те засяга.

Теон си сипа чаша вино и я изпи до дъно. И през цялото време се вслушваше, с надеждата, че ще чуе вълчия вой. „Твърде малко мъже — помисли той кисело. — Имам твърде малко хора. Ако Аша не дойде…“

Векс се върна много бързо и само поклати глава. Теон изруга и подири ризата и панталона си по пода, където ги беше хвърлил в бързината да подхване Кира. Над туниката надяна кожения си елек с пришитото желязо, а на кръста закопча колана с меча и камата. Косата му беше рошава като гора, но си имаше по-големи грижи.

През това време Урцен се върна.

— Вълчищата ги няма.

Теон си каза, че трябва да е хладнокръвен и разсъдлив като лорд Едард.

— Вдигай замъка — рече той. — Изкарайте ги в двора, всички, да видим кой е тук и кой го няма. И кажи на Лорен да обиколи портите. Векс, ти с мен.

Зачуди се дали Стиг вече е стигнал Дълбоки лес. Не беше толкова добър ездач, за какъвто се пишеше — никой от железните хора не стоеше много добре на седлото, — но времето бе достатъчно. Аша сигурно също беше на път. „И ако разбере, че съм изтървал Старките…“ Не можеше да понесе тази мисъл.

Спалнята на Бран беше празна, тази на Рикон също. Наруга се сам. Трябваше да остави стражи при тях, но беше решил, че е по-важно да постави хората си по стените и да пазят портите, отколкото да ги прави бавачки на две деца, едно от които при това — сакато.

Когато започнаха да изкарват хората на замъка от двора, се разнесоха хлипове. „Ще хлипат! Бях кротък и добър с тях, но сега ще ми платят.“ Беше заповядал дори да набият с камшици до кръв двама от хората му заради изнасилването на онова момиче от кучкарника, за да им покаже, че е справедлив. „Но още винят мен за насилието. И за другите.“ Смяташе, че е несправедливо. Микен се беше убил сам с устата си, както и Бенфред. Колкото до Чайл, трябваше все пак да даде някого на Удавения бог, хората му го очакваха.

— Не те мразя — беше казал на септона преди да го хвърлят в кладенеца, — но ти и твоите богове нямате вече място тук. — Човек можеше да помисли, че останалите ще са благодарни, че не е избрал някой от тях, но не. Теон се зачуди колко ли от тях са съучастници в заговора срещу него.

Урцен се върна с Лорен Черния.

— Ловджийската порта — каза Лорен. — Ела да видиш.

Ловджийската порта беше до кучкарника и кухните. Отваряше се направо към полетата и горите и ездачите можеха да влизат и излизат направо, без да заобикалят през зимното селище, и затова се предпочиташе от ловците.

— Кой пазеше тук? — попита Теон.

— Дренан и Скуинт.

Дренан беше единият от мъжете, изнасилили Пала.

— Ако те са пуснали момчетата да избягат, този път няма да им се размине само с малко кожа от гърбовете, заклевам се.

— Няма нужда — отвърна кратко Лорен Черния.

И нямаше. Намериха Скуинт да плува с лицето надолу в рова, червата му се носеха след него като бели змии. Дренан лежеше полугол в стражевата къщичка на портата, в малката стая, откъдето вдигаха и спускаха моста. Гърлото му беше разпрано от ухо до ухо. Раздраната му риза криеше полузарасналите белези по гърба, но ботушите му бяха захвърлени на чергите, а гащите му бяха усукани около стъпалата. На масата до вратата имаше парче сирене и празна кана. И две чаши.