Дивен ръкомахаше с лъжица в ръката.

— Тая гора я познавам сигурно по-добре от всеки друг и ви казвам, не бих тръгнал сам тая нощ. Не го ли надушвате?

Грен го гледаше ококорен, но Ед Скръбния каза:

— Надушвам само говната на двеста коня. И тая каша. Чиято миризма е подобна, не че дойдох да я мириша.

— Ще ти дам аз една „подобна миризма“. — Хейк потупа дръжката на камата си, изръмжа и напълни на Джон купа от котела. Вареното беше гъсто, с ечемик, моркови и лук, тук-там и по някое късче сушено говеждо, поомекнало от варенето.

— Я кажи, какво толкова надушваш, Дивен? — попита Грен.

Дърварят облиза лъжицата си. Беше си махнал дървените зъби. Лицето му беше изпръхнало и сбръчкано, ръцете — чворести като стари корени.

— А бе, мирише ми като на… студено.

— Главата ти е дървена като зъбите ти — каза му Хейк. — Студът не мирише.

„Мирише — помисли Джон, спомняйки си онази нощ в стаите на лорд-командира. — Мирише като смъртта.“ Изведнъж му се отяде. Даде гозбата си на Грен, който, изглежда, имаше нужда от повечко, за да се стопли за нощта.

Когато стана и ги остави, вятърът задуха силно. На заранта сланата щеше да покрие земята, а въжетата на палатките щяха да се вкочанят замръзнали. В котлето бяха останали няколко пръста от виното. Джон подхрани огъня и окачи котлето над пламъците да се сгрее отново. Сви пръсти и зачака, стискаше ги и ги отпускаше, докато ръката му не изтръпна. Първата смяна постове бяха заели местата си около лагера. По каменния пръстен на укреплението примигваха запалени факли. Нощта беше безлунна, но над главата му грееха хиляди звезди.

От мрака доехтя звук, едва доловим и далечен, но не можеше да се сбърка с друго: вълчи вой. Вълчите гласове се извисяваха и затихваха като вледеняваща песен на самотата. Той настръхна. От другата страна на огъня откъм сенките го гледаха две червени очи, светнали на пламъците.

— Дух — ахна изненадано Джон. — Значи дойде все пак? — Белият вълк често ловуваше по цяла нощ; не го беше очаквал да се върне до заранта. — Лош ли беше ловът? — попита го. — Тук. При мен, Дух.

Вълчището заобиколи огъня, подуши Джон, подуши после към вятъра, с някаква тревога. Не приличаше да е помирисал плячка точно сега. „Когато онези мъртъвци станаха и тръгнаха, Дух го разбра. Той ме събуди.“ Разтревожен, Джон скочи на крака.

— Има ли нещо там? Дух, подушил ли си нещо?

„Дивен каза, че му миришело на студ.“

Вълчището направи няколко скока, спря и се обърна. „Иска да тръгна след него.“ Джон придърпа качулката на наметалото си и се отдалечи от палатките, все по-далече от топлината на огъня, покрай редиците рунтави коне. Един от тях боязливо изцвили, когато Дух пристъпи безшумно край него. Джон спря да го успокои и го погали по муцуната. Усети свистенето на вятъра през процепите на камъните, когато приближиха зида. Един от постовете извика кой идва. Джон спря да го осветят и каза:

— Трябва да донеса вода за лорд-командира.

— Отивай тогава — каза часовият. — Но побързай.

Беше се свил под черното си наметало и дори не се сети да погледне дали Джон носи ведро.

Джон се промуши през два заострени кола, а Дух се пъхна под тях. В една от нишите бяха закрепили факла и пламъците й плющяха като знаме при всеки по-силен порив на вятъра. Той я измъкна и се шмугна в отвора между камъните. Дух затича надолу по склона. Джон го последва по-бавно, протегнал факлата. Лагерните звуци зад него заглъхнаха. Нощта бе черна, а склонът стръмен, каменист и неравен. Миг невнимание и можеше да си счупи крака… или врата. „Какво правя?“ — запита се, но продължи надолу.

Дърветата се изправиха пред него като воини с доспехи от кора и листа, развърнати в безмълвни редици и чакащи команда да щурмуват хълма. Бяха черни, изглеждаха… едва когато светлината на факлата ги забърса, Джон зърна зеленикавия им блясък. Съвсем смътно чу ромона на вода, стичаща се от скалите. Дух се скри под храстите. Джон се запромъква с усилие след него, вслушвайки се в ромона на ручея и във въздишката на листата. Тръни задърпаха наметалото му, над главата му дебели клони се сплитаха и скриваха звездите.

Намери Дух да лочи от потока.

— Дух! — извика му той. — При мен. Веднага.

Вълчището вдигна глава и очите му светнаха червени и страшни, а от муцуната му потече вода като слюнка. Нещо страховито и ужасно имаше сега във вида му. А след това скочи, прелетя покрай Джон и затича през дърветата.

— Дух, недей, стой — извика той, но вълкът не го послуша. Мракът глътна дългия му бял силует и за Джон остана да избере: или да се качи отново на хълма, сам, или да го последва.

Последва го, ядосан. Държеше факлата ниско, за да вижда камънаците, които заплашваха да го спънат на всяка крачка, и гъстите корени, които сякаш се протягаха да го сграбчат за краката. На всеки няколко крачки спираше и отново подвикваше на Дух, но нощният вятър свиреше между дърветата и заглушаваше гласа му. „Това е лудост“ — помисли той, но продължи навътре в гората. Тъкмо се канеше вече да се връща, когато мерна бяло петно напред вдясно, към хълма. Закрачи натам, сипейки задъхани проклятия.

На четвъртина обиколка около Юмрука успя да догони вълка, преди да го изгуби отново. Накрая спря да си поеме дъх сред трънаците и нападалите камъни в подножието на хълма. Извън тесния кръг светлина от факлата мракът се сгъсти.

Тихото дращене го накара да се обърне. Тръгна към звука, стъпвайки предпазливо през трънливите храсти и едрите камъни. Зад едно паднало дърво видя Дух. Вълчището свирепо ровеше пръстта.

— Какво си намерил? — Джон наведе факлата и видя закръглена могилка мека пръст. „Гроб — каза си. — Но чий?“

Коленичи и заби факлата в земята. Почвата беше рохкава и песъчлива. Джон я загреба с шепи. Нямаше камъни, нито корени. Каквото и да имаше вътре, беше заровено наскоро. Две стъпки по-надолу пръстите му напипаха плат. Беше очаквал труп, боеше се от труп, но това беше нещо друго. Впи пръсти в тъканта и напипа някакви малки, твърди и ръбести неща. Нямаше миризма на гнила плът, нямаше червеи. Дух отстъпи, клекна и го загледа.

Джон доразрови пръстта и стигна до закръглен, издут вързоп, около две стъпки широк. Бръкна, дръпна и нещата, които се намираха вътре, помръднаха и издрънчаха. „Съкровище“ — помисли той, но нещата не приличаха на монети, а и звукът не беше метален.

Вързопът беше увит с конопено въже. Джон извади камата си и го сряза, опипа краищата на плата и ги дръпна. Вързопът се превъртя и съдържанието му се изсипа на земята, и заблестя — тъмно и лъскаво. Той видя ножове, листовидни върхове за копия и много върхове за стрели. Вдигна едно острие за кама, леко като перце, лъскаво черно и без дръжка. Светлината от факлата пробяга по ръба му — тънка оранжева резка, която говореше, че е остро като бръснач. „Драконово стъкло. Което майстерите наричан обсидиан.“ Дали Дух не беше намерил древно скривалище на горските чеда, заровено преди хиляди години? Юмрукът на Първите беше древно място, само че…

Под драконовото стъкло имаше стар боен рог, направен от рог на зубър и обкован с бронз. Джон изтърси запушилата го влажна пръст и отвътре се изсипаха още върхове на стрели. Той ги остави, дръпна края на плата, в който бяха увити оръжията, и го потърка между пръстите си. „Вълна. Влажна, но не и изгнила.“ Не можеше да е стояла дълго в земята. И беше тъмна. Стисна я в шепа и придърпа към факлата. „Не тъмна. Черна.“

Още преди да стане и да го изтърси, Джон вече знаеше какво е намерил: черния плащ на Заклет брат на Нощния страж.

Бирения корем го намери в ковачницата, Ходор трябваше да помогне с меховете на Микен.

— Милорд принце, майстерът ви вика в кулата. Пристигнала е птица от краля.

— От Роб? — Бран толкова се възбуди, че не дочака Ходор, а се остави Бирения корем да го отнесе по стълбите. Беше едър, макар и не колкото Ходор и не толкова силен. Докато стигнат върха на майстерската кула, беше почервенял и пухтеше. Рикон ги беше изпреварил, както и двамата Уолдър Фрей.