Майстер Лувин отпрати Бирения корем и затвори вратата.

— Господа — заговори той мрачно, — получихме послание от Негова милост, с добри новини, както и с лоши. Той е спечелил голяма победа на запад, разбил е армия на Ланистър на едно място, наречено Волско кръстовище, и освен това е завзел няколко замъка. Пише ни от Ашемарк, бившата крепост на дома Марбранд.

Рикон дръпна халата на майстера.

— Роб ще се върне ли у дома?

— Боя се, че все още не. Тепърва му предстоят битки.

— Лорд Тивин ли е победил? — попита Бран.

— Не — каза майстерът. — Сир Стафорд Ланистър е командвал вражеската войска. Посечен е в битката.

Бран никога не беше чувал за този сир Стафорд Ланистър. Усети, че е съгласен с Големия Уолдър, когато той каза:

— Важен е само лорд Тивин.

— Кажи на Роб, че искам да се върне у дома — каза Рикон. — Той може да си върне и вълка, и мама и татко. — Макар да знаеше, че лорд Едард е мъртъв, понякога Рикон забравяше… съзнателно, както подозираше Бран. Малкият му брат беше толкова опърничав, колкото можеше да е само едно четиригодишно момче.

Бран се зарадва на победата на Роб, но в същото време изпита и безпокойство. Помнеше какво му каза Оша в деня, когато брат му поведе армията си от Зимен хребет. „Не тръгва по верния път“, беше настояла дивачката.

— Колкото и да е тъжно, никоя победа не е без цена. — Майстерът се обърна към двамата Уолдър. — Господа, вашият чичо сир Стеврон Фрей е сред онези, които са загубили живота си при Волско кръстовище. Роб пише, че е получил рана в битката. Сметнали са, че не е сериозна, но след три дни издъхнал в палатката си, докато спял.

Големия Уолдър сви рамене.

— Ами той беше много стар. На петдесет и шест, мисля. Твърде стар за битки. Все казваше, че е уморен.

Малкия Уолдър изрева от радост.

— Уморен да чака дядо ни да умре, искаш да кажеш. Значи ли това, че сега наследникът е сир Емон?

— Не ставай глупав — каза братовчед му. — Синовете на първия син са преди втория син. Сир Риман е следващият поред, а после са Едвин, Уолдър Черния и Петир Пъпката. А после е Егон и неговите синове.

— Риман също е стар — каза Малкия Уолдър. — Бас държа, че вече минава четиридесетте. И има болен корем. Мислиш ли, че той ще стане владетелят?

— Аз ще съм владетел. Дали той ще е преди мен, не ми пука.

Майстер Емон ги скастри.

— Трябва да се засрамите, господа. Къде ви е скръбта? Умрял е ваш чичо.

— Да — кимна Малкия Уолдър. — Много ни е мъчно.

Хич не им беше мъчно обаче. На Бран чак му прилоша. „Вкусът на това блюдо им хареса повече, отколкото на мен.“ Помоли майстер Лувин да го извини.

— Добре. — Майстерът дрънна звънчето за помощ. Ходор сигурно беше много зает в конюшните. Дойде Оша. Тя обаче беше по-силна от Бирения корем, вдигна с лекота Бран и го понесе надолу по стъпалата.

— Оша — попита я Бран, докато минаваха през двора. — Знаеш ли пътя на север? Към Вала… и дори отвъд него?

— Пътят е лесен. Гледаш за Ледения дракон и следваш синята звезда в окото на Конника. — Отвори вратата със задник и се заизкачва по витите стълби.

— И там все още има великани, и… останалото… Другите, и горски чеда също?

— Великаните съм ги виждала, за чедата съм чувала приказки, а белите бродници… защо искаш да знаеш?

— Ти виждала ли си някога триока врана?

— Не — засмя се тя. — И не искам да видя. — Оша отвори с ритник вратата на спалнята му и го сложи на стола до прозореца, за да може да гледа надолу към двора.

Сякаш само няколко пъти вдиша и издиша, след като тя излезе, и ето, че вратата се отвори отново и Джойен Тръстиката влезе неканен със сестра си Мийра.

— Чули сте за птицата? — попита Бран. Момчето кимна. — Не беше вечеря, както каза. Беше писмо от Роб, но…

— Зелените сънища понякога добиват странни форми — сподели Джойен. — Истината в тях не винаги се разбира лесно.

— Кажи ми за лошото, което си сънувал — каза Бран. — Лошото, което идва към Зимен хребет.

— Милорд принцът вярва ли ми вече? Ще повярва ли на думите ми, колкото и странно да прозвучат в ушите му?

Бран кимна.

— Морето идва.

— Морето?!

— Сънувах, че морето е обкръжило целия Зимен хребет. Видях черни вълни да се блъскат в порти и кули, а после солената вода преля стените и изпълни замъка. Удавници се носеха из двора. Когато го сънувах първия път, още в Сива вода, не знаех лицата им, но сега ги знам. Бирения корем е единият, стражът, дето извика имената ни на пира. Септонът ви е сред тях. Ковачът ви също.

— Микен? — Бран се обърка. — Но морето е на хиляди и хиляди левги оттук, а стените на Зимен хребет са толкова високи, че не би могло да ги прехвърли дори да дойде.

— В мрака на нощта соленото море ще прелее през тези стени — каза Джойен. — Видях мъртъвците, подути и издавени.

— Трябва да им го кажем — каза Бран. — На Бирения корем и на Микен, на септон Чайл. Да им кажем да не се давят.

— Това няма да ги спаси — отвърна момчето в зелено.

Мийра пристъпи до стола при прозореца и сложи ръка на рамото му.

— Няма да ти повярват, Бран. Както ти не повярва.

Джойен седна на леглото на Бран.

— Кажи ми ти какво сънуваш.

Боеше се, дори и сега, но се беше заклел да го сподели с тях, а всеки Старк държеше на клетвата си.

— Различни са — бавно заговори той. — Има и вълчи сънища, но те не са толкова лоши, колкото другите. Тичам, ловя и убивам катерици. А има и сънища, в които враната идва и ми казва да летя. Понякога и дървото е в тези сънища, зове ме по име. Това ме плаши. Но най-лошите сънища са когато падам. — Погледна отчаян надолу към двора. — Никога дотогава не бях падал. Когато се катерех, имам предвид. Стигал съм навсякъде, горе по покривите и по стените, хранех враните в Изгорялата кула. Мама се боеше, че ще падна, но знаех, че никога няма да падна. Но паднах и сега, когато сънувам, винаги падам.

Мийра го стисна за рамото.

— Това ли е всичко?

— Така мисля.

— Варг — каза Джойен Тръстиката.

Бран го погледна ококорено.

— Какво?

— Варг. Менящ формата си. Получовек, полузвяр. Така ще те нарекат, ако чуят за вълчите ти сънища.

Имената отново го изплашиха.

— Кой ще ме нарече така?

— Собствените ти хора. От страх. Някои ще те намразят, като разберат какво си. Някои дори ще се опитат да те убият.

Баба Нан понякога им беше разправяла страшни истории за полузверове и същества, менящи формата си. В приказките й те винаги бяха лоши.

— Аз не съм такъв — каза Бран. — Не съм. Това са само сънища.

— Вълчите сънища не са истински сънища. Докато още си буден, стискаш очи, но когато се унесеш, то се разтваря и душата ти намира другата си половина. Силата е в теб.

— Не го искам. Искам да бъда рицар.

— Искаш да си рицар. Но си варг. Не можеш да го промениш, Бран, не можеш нито да го отречеш, нито да го изтласкаш. Ти си крилатият вълк, но никога няма да полетиш. — Джойен стана и се приближи до прозореца. — Освен ако не отвориш окото си. — Събра двата си пръста и чукна силно Бран по челото.

Когато вдигна ръка към мястото, Бран напипа само гладка кожа. Никакво око нямаше там, дори затворено.

— Как мога да го отворя, като го няма?

— Няма да намериш окото с пръстите си, Бран. Трябва да търсиш със сърцето си. — Джойен се взря в лицето на Бран със странно зелените си очи. — Или се боиш?

— Майстер Лувин твърди, че в сънищата няма нищо, от което да се страхува човек.

— Има — каза Джойен.

— Какво?

— Миналото. Бъдещето. Истината.

Оставиха го по-объркан отпреди. Щом остана сам, Бран се опита да отвори третото си око, но не знаеше как. Колкото и да мръщеше чело и да го почукваше, не можеше да забележи някаква разлика. През следващите няколко дни се опита да предупреди другите за видяното от Джойен, но не стана както искаше. Микен реши, че е много смешно.

— Морето значи? Че то аз винаги съм искал да видя морето. Ама все не съм стигал до него. Значи то щяло да дойде при мене, а? Богове милостиви, да си прави толкова труд заради един беден ковач.