Но на Рикон му беше все едно.

Вратата на спалнята му се отвори. Майстер Лувин носеше зелено шишенце и този път е него влязоха Оша и Ливадата.

— Направих ти отвара за сън, Бран.

Оша го прегърна с кокалестите си ръце. Беше много висока за жена, силна и жилава като върба. Понесе го без усилие към леглото.

— Това ще ти даде сън без сънища — каза майстер Лувин, докато вадеше запушалката. — Сладък, без сънища, сън.

— Наистина ли? — не повярва Бран.

— Да. Пий.

Бран пи. Отварата беше гъста и варовита, но в нея имаше мед и той я изгълта лесно.

— До утре ще се чувстваш по-добре. — Лувин се усмихна на Бран и го потупа по рамото, преди да си излезе.

Оша се задържа повече.

— Пак ли вълчите сънища?

Бран кимна.

— Не бива да се противиш толкова, момче. Видях те да говориш на дървото на сърцето. Може боговете да се опитват да ти отвърнат.

— Боговете? — промърмори той, вече сънен. Лицето на Оша се размаза и посивя. „Сладък сън. Без сънища“ — помисли Бран.

Но когато тъмнината го обгърна, се озова в гората на боговете. Стъпваше безшумно под сиво-зелени смърчове и чворести дъбове, стари като времето. „Аз вървя“ — каза си с възбуда. Част от естеството му знаеше, че е само насън, но дори вървежът насън бе по-добър от истината за спалнята, стените, тавана и непреодолимата врата.

Сред дърветата беше тъмно, но кометата огряваше пътя му и краката му бяха здрави. Вървеше на четирите си здрави крака, силни и гъвкави, и усещаше земята под лапите си, мекия пукот на нападалите листа, гъстите корени и коравия камък, дълбоките пластове хумус. Усещането беше добро.

Миризмите изпълниха главата му, живи и омайващи: кално зелената воня на горещите локви, щедрият аромат на гниеща земя под лапите, катериците в дъбовете. Мирисът на катерица го накара да си спомни миризмата на топла кръв и как кокалите пращят между зъбите му. Слюнка напълни устата му. Ял беше преди не повече от половин ден, но нямаше сладост в мъртвото месо, макар и от сърна. Чуваше цвърченето и шумоленето на катериците горе в клоните, сврени на сигурно между листата, но бяха достатъчно предпазливи, за да посмеят да слязат долу, където крачеха двамата с брат си.

Усещаше и братовата си миризма, позната, силна и землиста, миризма черна като козината му. Брат му прибягваше покрай стените, изпълнен с дива ярост. Обикаляше и обикаляше, нощ и ден, и нощ, неуморно, и търсеше… плячка, изход, майка си, своите от котилото, глутницата си… търсеше, търсеше и не намираше.

Зад дърветата се издигаха стените, камари мъртва човешка скала, извисила се от всички страни на това петънце жива гора. Издигаха се петнисто сиви и покрити с мъх, по-дебели, здрави и по-високи и от най-високия вълчи скок. Хладно желязо и разцепено дърво затваряше единствените дупки в струпаните камъни. Брат му спираше пред всяка дупка и оголваше зъби от гняв, но изходите си оставаха затворени.

Първата нощ беше правил същото и разбра, че е без полза. Зъбенето тук нямаше да им отвори изход. Обикалянето на стените нямаше да ги измъкне на свобода. Вдигането на крак и белязането на дърветата нямаше да задържи човеците надалече. Светът около тях се беше стегнал, но оттатък заградената със стени гора си стояха и грамадните сиви пещери от човешка скала. „Зимен хребет“ — спомни си той и звукът на името нахлу внезапно в ума му. Отвъд неговите високи до небето човешки канари зовеше истинският свят и той знаеше, че трябва да отвърне или да умре.

Пътуваха от ранно утро до здрач през гори и градини, и грижливо поддържани поля, през тихи селца и шумни градчета, покрай здрави твърдини. Стъмнеше ли се, вдигаха бивак и хапваха на светлината на Червения меч. Мъжете пазеха на смени. Аря често зърваше зад дърветата блещукането на огън от биваците на други пътници. Всяка нощ биваците като че ли ставаха все повече и с всеки ден движението по кралския път — все по-оживено.

Сутрин, обед, вечер — те се точеха, стари хора и малки дечица, големи и малки, босоноги момичета и майки с невръстни бебета на гърди. Някои караха селски фургони или се друсаха във волски коли. Мнозина яздеха: дръгливи коне, понита, мулета, магарета, всичко, което можеше да върви, да тича или да се търкаля. Една жена водеше крава с натежало виме и с момиченце на гърба й. Аря видя един ковач с ръчна количка със сечивата му, натоварени в нея: чукове и клещи, и дори наковалня, а малко след него мина друг човек с друга количка, само че в нея имаше две бебета, увити в грубо одеяло. Повечето вървяха пеш, с покъщнината си на гръб и с плашливи погледи. Вървяха на юг към града, към Кралски чертог, и само един на всеки сто си правеше труда да поспре и да размени някоя дума с Йорен и подопечните му, тръгнали на север. И тя се чудеше защо никой друг освен тях не пътува в същата посока.

Много от пътниците бяха въоръжени; Аря видя ками и ножове, коси и брадви, а тук-там — и по някой меч. Някои си бяха направили криваци. Опипваха нервно оръжията си и попоглеждаха алчно подминаващите ги фургони, но накрая все оставяха колоната им да си замине. Тридесет души никак не бяха малко, все едно какво караха в тези фургони.

„Гледай с очите си — беше я учил Сирио — и слушай с ушите си.“

Един ден някаква обезумяла жена взе да им крещи от другата страна на пътя.

— Глупци! Ще ви избият, глупци! — Мършава беше като плашило, с кухи очи и разкървавени боси нозе.

На другата сутрин някакъв мазен търговец на сива кобила приближи до Йорен и му предложи да купи фургоните с всичко в тях за четвърт от същинската им цена.

— Война е, ще ти вземат всичко. По-добре ми ги продай на мен, приятел.

Йорен се извърна на другата страна, сви гърбавите си рамене и се изплю.

Същия ден Аря забеляза първия гроб: малка купчина пръст, изкопана като за дете. В рохкавата пръст беше поставен кристал и Ломи поиска да го вземе, но Бивола му каза да остави покойника на мира.

Няколко левги по-нататък Пред им показа още гробове, цяла редица, прясно изкопани. След това почти не минаваше ден, без да подминат нов гроб.

Веднъж Аря се събуди по тъмно, изплашена без никаква ясна причина. Горе Червеният меч делеше небесната вис с хиляда звезди. Нощта й се стори странно тиха, макар да чуваше приглушеното хъркане на Йорен, пращенето на огъня и дори помръдванията на магаретата. Въпреки всичко имаше чувството, че светът е затаил дъх, и тишината я накара да потръпне. После се сви на кълбо и заспа отново, стиснала в скута си Игла.

На заранта след като Пред не се събуди Аря разбра, че й е липсвала кашлицата му. Тогава и те изкопаха гроб и заровиха наемника на мястото, където беше спал. Йорен му свали всички по-ценни вещи преди да го затрупат. Един поиска ботушите му, друг — камата. Ризницата и шлема му прибраха. Дългия му меч Йорен връчи на Бивола.

— С тия твои мотовилки може и да се научиш да го използваш — каза му той.

Едно момче, Тарбър, хвърли върху тялото на Пред няколко жълъда, дано израсте дъб и бележи гроба му.

Същата вечер спряха в едно селце в обрасла с бръшлян странноприемница. Йорен преброи медниците в кесията си и реши, че ще им стигнат за една топла вечеря.

— Ще спим навън както винаги, но тук имат баня, ако някой от вас изпитва нужда от гореща вода и сапун.

Аря не посмя, макар вече да вонеше почти колкото Йорен, потна, кална и вмирисана. Някои от съществата, подслонили се в дрехите й, бяха пътували с нея чак от Квартала на бълхите; стори й се някак нередно да ги удави. Тарбър и Горещата баница се наредиха на опашка с мъжете за казаните с врялата вода. Други насядаха пред банята. Останалите поеха към гостилницата. Йорен дори изпрати Ломи с половници за тримата в букаите, които бяха останали във фургона си.

Къпани и некъпани, вечеряха месеници със свинско и печени ябълки. Ханджията ги почерпи с по една студена бира.

— Брат имах, облече черното преди години. Ратайче, умно момче беше, ама един ден близна щипка пипер от масата на милорд. Вкусът му хареса, затуй. Ей тъй, за едната щипка пипер, ама сир Малкълм беше корав човек. Има ли пипер на Вала? — Когато Йорен поклати глава, ханджията въздъхна. — Срамна работа. Линк толкова обичаше пипера.