Джон намери Сам зад къщата — стоеше с Джили до счупената заешка колиба. Тя му помагаше да си навлече наметалото, но като видя Джон, се изниза. Сам го изгледа тъжно и с укор.

— Мислех, че ще й помогнеш.

— И как да го направя? — сряза го Джон. — Да я взема с нас, увита в наметалото ти ли? Заповядано ни е да не…

— Знам — промълви виновно Сам, — но тя беше уплашена. Знам какво е да си уплашен. Казах й… — Спря и преглътна.

— Какво? Че ще я отведем с нас?

Дебелото лице на Сам пламна.

— На връщане. — Не можеше да погледне Джон в очите. — Тя ще има бебе.

— Сам, ти съвсем ли си изгубил ума си? Може да не се върнем по този път. А и да се върнем, мислиш ли, че Стария мечок ще ти позволи да отмъкнеш една от жените на Крастър?

— Мислех… може би дотогава ще измислим начин…

— Нямам време за това, трябва да оседлавам коне.

Джон си тръгна не по-малко сконфузен, отколкото ядосан. Сърцето на Сам беше голямо като всичко друго по него, но въпреки всичките книги, които беше прочел, понякога изглеждаше не по-малко задръстен от Грен. Беше невъзможно, и при това недостойно. „А защо тогава изпитвам срам?“

Джон зае обичайното си място до Мормон, когато Нощния страж започна да се излива покрай двата черепа при портата на Крастър. Поеха на северозапад, по крива козя пътека. Топящият се лед се стичаше отвсякъде като бавен дъжд с тихата си музика. Северно от имението потокът беше придошъл и задръстен с листа, клони и корени, но съгледвачите бяха намерили брод и колоната трябваше да го прецапа. Водата стигаше до коремите на конете. Дух заплува и излезе на брега с намокрената си бяла козина, от която се стичаше кафява вода. Когато се отърси и ги опръска, Мормон нищо не каза, но гарванът на рамото му изграчи сърдито.

— Милорд — промълви Джон, след като гората отново ги обгърна. — Крастър няма овце. Нито синове.

Мормон не отговори нищо.

— В Зимен хребет имахме една стара прислужница, която ни разказваше истории — продължи Джон. — Казваше, че имало диваци, които лягали с Другите и им раждали получовешки деца.

— Приказки за край огнището. Да не би Крастър да ти прилича на получовек?

„Ако изобщо има нещо човешко в него.“

— Той дава синовете си на гората.

Дълго мълчание. И след това:

— Да.

— Да — измърмори и гарванът и се размърда на рамото му. — Да, да, да.

— Знаели сте го?

— Малък лес ми го каза. Всички щурмоваци го знаят, макар че малцина говорят за това.

— Чичо ми знаеше ли го?

— Всички щурмоваци — повтори Мормон. — Мислиш, че трябва да го спра? Да го убия? — Стария мечок въздъхна. — Ако просто искаше да се отърве от няколко гърла, с радост щях да пратя Йорен или Конуис да приберат момчетата. Можехме да им облечем черното и Стражът щеше да е много по-силен. Но диваците служат на по-жестоки богове от твоите и моите. Тези момчета са жертвените дарове на Крастър. Молитвите му, ако щеш.

„Жените му принасят други жертви“ — помисли Джон.

— Ти откъде го разбра? — попита го Стария мечок. — От някоя от жените на Крастър ли?

— Да, милорд — призна Джон. — Но предпочитам да не ви казвам от коя. Беше изплашена и ми поиска помощ.

— Широкият свят е пълен с хора, които искат помощ, Джон. Де да можеха някои от тях поне да намерят в себе си кураж да си помогнат сами. Сега Крастър още лежи проснат в бърлогата си, вонящ на вино и в несвяст. Долу на масата му лежи остра нова секира. Аз ако бях, щях да я нарека Отвърнатата молитва и да му сцепя главата.

„Да.“ Джон се замисли за Джили. Бяха деветнайсет, а Крастър само един, но…

— И все пак за нас би било зле, ако Крастър загине. Твоят чичо можеше да ти каже колко пъти замъкът на Крастър е спасявал от сигурна смърт наши щурмоваци.

— Баща ми… — Джон се поколеба.

— Продължавай, Джон. Кажи каквото искаше да кажеш.

— Баща ми веднъж ми каза, че някои хора просто не заслужава да ги има — довърши Джон. — Знаменосец, който е жесток или несправедлив, опозорява не само своя върховен господар, но най-вече себе си.

— Крастър си е сам за себе си. Не ни се е клел. Нито е подчинен на нашите закони. Твоето сърце е благородно, Джон, но разбери едно. Не можем да оправим света. Не това е задачата ни. Други битки има да води Нощният страж.

„Други битки. Да. Трябва да го запомня.“

— Джармън Бъкуел каза, че мечът скоро може да ми потрябва.

— Така ли? — Мормон не остана доволен. — Крастър доста неща ни каза снощи и до голяма степен потвърди опасенията ми. Дотолкова, че цяла нощ не можах да заспя. Манс Райдър събира народа си при Ледените нокти. Затова са празни селата. Същото е научил и сир Денис Малистър от диваци, пленени от хората му в Ждрелото, но Крастър уточни и къде, и в това е съществената разлика.

— Град ли вдига, или събира армия?

— Точно в това е въпросът. Колко диваци има там? Колко боеспособни мъже? Никой не знае със сигурност. Ледените зъби са една сурова, негостоприемна пустош от камък и лед. Няма да могат дълго да държат там голяма маса хора. Виждам само една цел в този сбор. Манс Райдър се кани да удари на юг, в Седемте кралства.

— Диваците и преди са нахлували в земите ни. — Джон беше слушал такива истории както от баба Нан, така и от майстер Лувин в Зимен хребет. — Раймън Червената брада ги е повел на юг по времето на дядото на дядо ми, а преди него имали някакъв крал на име Бел Барда.

— Тъй. А още по-преди е живял Рогатия властелин, и братът на кралете Джендел и Горн, а в древни времена Джорамун, който засвирил с Рога на Зимата и вдигнал великаните от земните недра. И всеки от тях е прекършвал силата си на Вала, или бил прекършван от силите на Зимен хребет от другата страна… но сега Нощният страж е едва сянка на онова, което сме били, а кой е останал да се опълчи на диваците освен нас? Владетелят на Зимен хребет е мъртъв, а наследникът му поведе войските си на юг, за да се бие с Ланистърите. Диваците едва ли ще получат по-добра възможност от тази. Познавах го Манс Райдър, Джон. Той е клетвопрестъпник, да… но вижда добре и никой не би посмял да го нарече страхливец.

— Какво ще правим? — попита Джон.

— Ще го намерим — каза Мормон. — Ще се сразим с него. Ще го спрем.

„Триста души — помисли Джон. — Срещу цялата ярост на дивото.“

А пръстите му се отвориха и затвориха.

Красотата й не можеше да се отрече. „Но първата винаги е красива“ — помисли Теон Грейджой.

— Виж ти каква хубава усмивчица — каза женски глас зад гърба му. — На лордчето май му харесва, а?

Теон се обърна и я изгледа преценяващо. Видяното му хареса. Нали в жилите му течеше желязна кръв, виждаше хубавото от пръв поглед: тънка и с дълги крака, късо отрязана черна коса, обветрена кожа, силни и уверени ръце, кама на колана. Носът й беше малко голям и доста остър за тясното й лице, но усмивката й заличаваше този дребен недостатък. Прецени, че е с няколко години по-голяма от него, но на не повече от двадесет и пет. Походката й издаваше, че е свикнала с клатещата се палуба под краката си.

— Да, сладка е — каза й той, — но не колкото теб.

— Охо. — Непознатата се усмихна широко. — Я да внимавам аз. Това лордче има меден език.

— Опитай го да видиш.

— Така го даваме значи? — отвърна тя и го изгледа дръзко. По Железните острови имаше жени — не много, но доста — които служеха на дългите бойни кораби редом с мъжете и казваха, че солта на морето ги променяла, придобивали мъжки апетити. — Толкова ли дълго сте били по море, млади милорде? Или там, откъдето идвате, няма жени?

— Жени колкото искаш, но нито една като теб.

— А ти откъде знаеш аз каква съм?

— Очите ми виждат лицето ти. Ушите ми чуват смеха ти. А патката ми е щръкнала като мачта за теб.

Жената се приближи до него и опря длан в предницата на панталона му.

— Е, не си лъжец — каза тя и го стисна през плата. — Много ли боли?

— Ужасно.

— Горкото лордче. — Пусна го и отстъпи. — Впрочем аз съм омъжена и нося дете.