— Боговете са добри — отвърна Теон. — Тъкмо няма да мога да ти направя копеле.

— Все пак мъжът ми едва ли ще ти благодари.

— Той не, но ти — сигурно.

— И защо, ако смея да попитам? Имала съм лордове и преди. Правят същото като другите мъже.

— А принц имала ли си? — попита я той. — Когато се сбръчкаш, побелееш и циците ти провиснат до корема, ще можеш да разказваш на децата на децата си, че някога си обичала крал.

— О, за любов ли си приказваме? Аз пък помислих, че е само за патки и писанки.

— Ти за любов ли мечтаеш? — Беше решил, че курветината му харесва, която и да беше; острият й ум беше добре дошъл след влажната меланхолия на Пайк. — Трябва ли да нарека кораба си на теб, на арфа ли трябва да ти свиря, и да те държа в стаичка в някоя кула на замъка ми, облечена само със скъпи накити, като принцеса в песните?

— Виж, да наречеш кораба си на мен трябва — отвърна тя, пренебрегвайки останалото. — Защото аз го построих.

— Построи го Сигрин. Корабостроителят на баща ми.

— А аз съм Есгред. Дъщеря на Амброуд и жена на Сигрин.

Не знаеше, че Амброуд има дъщеря, нито че Сигрин има жена… но по-младия корабостроител беше срещал само веднъж, а по-стария помнеше съвсем смътно.

— Бракът ти със Сигрин е жива загуба.

— Така ли? Сигрин ми каза, че строителството на този кораб за теб е жива загуба.

Теон настръхна.

— Знаеш ли кой съм?

— Принц Теон от дома Грейджой. Кой друг? Кажете ми честно, милорд, колко я обичате тази ваша нова девица? Сигрин държи да го знае.

„Девицата“, дългият кораб, беше толкова нов, че още миришеше на катран и смола. Чичо му Ерон щеше да го благослови утре заранта, но Теон беше дошъл от Пайк, за да го разгледа хубаво преди да го пуснат по вода. Не беше голям колкото „Великия кракен“ на лорд Бейлон или като „Желязна победа“ на чичо му Виктарион, но изглеждаше бърз и прелестен като момиче, нищо че още седеше в дървеното скеле на дока; строен черен корпус, дълъг сто стъпки, една висока мачта, петдесет дълги весла, палуба колкото за сто мъже… а на носа — огромен железен трон, оформен като острие на стрела.

— Сигрин ми е служил добре — призна той. — Дали „Девицата“ е толкова бърза, колкото изглежда?

— Още по-бърза… стига господарят й да знае как да я подхване.

— Минаха доста години, откакто съм плавал на кораб. — „И ако трябва да сме честни, никога не съм командвал кораб.“ — Но все пак съм Грейджой, от желязното племе. Морето е в кръвта ми.

— А кръвта ти ще изтече в морето, ако плаваш така, както говориш — каза тя.

— Никога не бих се отнесъл зле с такава прелестна девица.

— Прелестна девица? — Тя се изсмя. — Това си е една морска кучка.

— Ето, ти й даде името. „Морска кучка“.

Това я развесели. Той видя искрата в тъмните й очи.

— А каза, че ще я наречеш на мен — каза тя с малко престорен укор.

— Да, казах. — Теон я хвана за ръката. — Помогнете ми, милейди. В зелените земи вярват, че една жена с дете носи щастие за мъжа, който легне с нея.

— А какво знаят за корабите на зелените земи? Както и за жените, впрочем? Освен това мисля, че последното го измислихте.

— Ако го призная, ще продължите ли да ме обичате?

— Да продължа? Че кога съм ви обичала?

— Никога — призна той, — но се опитвам да поправя тази липса, мила Есгред. Вятърът е студен. Ела на борда на кораба ми и ми позволи да те стопля. Утре чичо ми Ерон ще излее морска вода на носа и ще изломоти някаква молитва към Бога удавник, но аз бих искал да благословя кораба си с млякото на слабините ми и с твоето.

— На Бога удавник това може да не му хареса.

— Поврага Бога удавник. Ако ни притесни, лично ще го удавя отново. След два дни тръгваме на война. Нима ще ме изпратите на битка безсънен от несподеления копнеж?

— С удоволствие.

— Каква жестокост! Добро име си намери корабът ми, няма що. Ако неудовлетворената ми страст ме разсее и го насоча към скалите, ще трябва да вините себе си.

— Това ли е рулят с който смяташ да го насочваш? — Есгред отново докосна предницата на панталона му и пръстът й пробяга по твърдата издутина на мъжеството му.

— Ела с мен в Пайк — бързо каза той и си помисли: „А лорд Бейлон какво ще каже? А защо трябва да ми пука? Вече съм пълнолетен, ако поискам да вкарам една курва в леглото си, това си е моя работа.“

— И какво ще правя в Пайк? — Ръката й си остана на мястото си.

— Тази нощ баща ми ще даде пир на своите капитани. — Налагаше се да ги угощава всяка нощ, докато чакаше да дойдат последните ескадри, но Теон не виждаше смисъл да й го казва.

— Ще ме направиш ли своя капитан за нощта, принце? — Не беше виждал досега по-порочна усмивка върху женски устни.

— Бих могъл. Стига да съм сигурен, че ще ме насочиш право към пристана.

— Е, знам поне кой край на греблото влиза в морето, а най-доброто е с въжета и възли. — С една ръка развърза връзките на панталона му, ухили се и леко отстъпи назад. — Колко жалко, че съм женена и нося дете.

Шашнат, Теон се спря и си върза гащите.

— Трябва да се връщам в замъка. Ако не дойдеш с мен, от скръб мога да се изгубя по пътя и тогава всички острови ще обеднеят.

— А, това не можем да го допуснем… но аз нямам кон, милорд.

— Можеш да вземеш коня на скуайъра ми.

— И да оставим горкичкия скуайър да върви пеш чак до Пайк?

— Тогава се качи на моя.

— Това със сигурност ще ти хареса. — Отново усмивката. — Добре, но зад теб ли ще бъда, или отпред?

— Ще бъдеш където пожелаеш.

— Обичам да съм отгоре.

„Къде е била тая курва през целия ми живот?“

— Замъкът на баща ми е мрачен и влажен. Нужна му е Есгред, за да се разгорят огньовете.

— Лордчето имам меден език.

— Не започнахме ли оттук?

Тя вдига ръце.

— И тук свършваме. Есгред е ваша, скъпи принце. Отведете ме в своя замък. Нека видя вашите горди кули, надигащи се от морето.

— Коня си оставих при хана. Ела.

Тръгнаха един до друг по кея и когато Теон хвана ръката й, тя не я дръпна. Походката й му харесваше; някаква волност и дързост се усещаше в нея, ленива и леко полюшваща се, което намекваше, че под завивките е не по-малко дръзка.

Теон не помнеше Владетелския пристан толкова претъпкан. Наоколо гъмжеше от моряци. Железните хора не прегъваха коляно нито често, нито току-така, но Теон забеляза, че гребци, както и хора от простолюдието, се смълчават, щом минеше покрай тях, и го поздравяват с почтителни кимвания. „Най-после са научили кой съм — реши той. — Крайно време беше.“

Лорд Гудбрадър от Голям Уик беше пристигнал предната нощ с главната си сила от близо четиридесет бойни кораба. Хората му се мяркаха навсякъде, ясно се различаваха по козинявите си пояси. Из хана говореха, че безбрадите момчета с поясите разчекнали от чукане курвите на Отър Кривото коляно. Ако питаха Теон, падаше им се. По-пъпчиви мърли от тях не беше виждал. Сегашната му спътничка повече отговаряше на вкуса му. Това, че беше жена на корабостроителя на баща му и отгоре на всичко бременна, само я правеше по-интересна.

— Милорд принцът започна ли да събира екипажа си? — попита Есгред, докато вървяха към конюшнята. — Здрасти, Син зъб — подвикна тя на един минаващ край тях моряк, висок мъж в елек от меча кожа и с шлем с гарванови криле на главата. — Как е младата ти женичка?

— Наду корема. Говорят за близнаци.

— Толкова скоро? — Есгред се усмихна със същата порочна усмивка. — Бързо си пуснал греблото във водата.

— Да бе, и гребах, гребах, гребах — ревна мъжът.

— Голям мъж — отбеляза Теон. — Син зъб ли беше? Дали да не го взема на моята „Морска кучка“?

— Само ако искаш да го обидиш. Син зъб си има много по-хубав кораб.

— Дълго време ме нямаше и не ги познавам много хората — призна Теон. Беше потърсил няколко приятели от детинство, но или бяха заминали, или загинали, или се бяха превърнали в непознати за него мъже. — Чичо ми Виктарион ще ми заеме своя кърмчия.