Но Кром поклати глава.

— Не. Тия са северняци. Казвам ви. С някакъв кървав мъж на знамето.

„Одрания мъж на Дредфорт.“ Теон си спомни, че преди да го пленят, Смрад беше служил при копелето на Болтън. Не беше за вярване, че противно същество като Смрад ще може да убеди Болтънови да минат на противната страна, но друго обяснение нямаше.

— Ще видя сам — каза Теон.

Майстер Лувин закрета след него. Когато се качиха на бойниците, видяха долу по пазарния площад проснати мъртви мъже и умиращи коне. Бойни редици нямаше, само вихрещ се хаос от знамена и мечове. Викове, конски тропот и цвилене цепеха студения есенен въздух. Сир Родрик, изглежда, превъзхождаше по численост, но мъжете на Дредфорт ги бяха ударили с изненада и имаха добро водачество. Теон ги загледа как нападат, извръщат по фланг и нападат отново, посичайки безмилостно по-голямата войска всеки път, когато се опиташе да се престрои. Чуваше трясъка на бойните брадви по дървените щитове и изплашено цвилещите коне. Ханът гореше.

Лорен Черния застана до него, без да каже нищо. Слънцето се беше смъкнало ниско на запад, заливайки околните ниви и къщите с бляскавия си пурпур. Тънък треперлив вик на болка се понесе над стените и отвъд пламналите къщи прозвуча воят на боен рог. Теон видя как един ранен се повлече с мъка към кладенеца в центъра на площада, за последна глътка вода. Издъхна преди да стигне до него. Носеше кожен елек и коничен полушлем, но нямаше знак, който да покаже на чия страна се е бил.

Враните дойдоха на орляк в синкавия сумрак заедно с вечерните звезди.

— Дотраките вярват, че звездите са духовете на храбри мъртъвци — каза Теон. Майстер Лувин му го беше казал преди много време.

— Кои са тези дотраки?

— Конните господари отвъд Тясното море.

— О, те ли? — Лорен Черния се намръщи. — Диваците вярват в какви ли не глупави неща.

Когато притъмня още повече, стана още по-трудно да се разбере какво става долу, но грохотът на стоманата постепенно заглъхна, а виковете и бойните рогове отстъпиха на стонове и жалки ридания.

Най-сетне от пушеците се появи конна колона. В челото й яздеше рицар в черна броня. Кръглият му шлем блестеше тъмночервен, а на раменете му се развяваше светлорозов плащ. Пред главната порта той спря и един от хората му извика да отворят замъка.

— Приятел ли си, или враг? — изрева отгоре Лорен Черния.

— Враг ще донесе ли такива дарове? — Червения шлем вдигна ръка и няколко души хвърлиха пред портите три тела. После размахаха горяща факла, за да видят защитниците на стените лицата на мъртвите.

— Старият кастелан — каза Лорен Черния.

— С Леобалд Толхарт и Клей Кервин. — Момчето беше улучено със стрела в окото, а сир Родрик беше изгубил лявата си ръка. Майстер Лувин изстена отчаяно, извърна се от бойниците, коленичи и повърна.

— Онзи шопар Мандърли се оказа твърде страхлив да излезе от Бял залив, иначе и него щяхме да донесем — извика Червения шлем.

„Спасен съм“ — помисли Теон. Защо тогава му беше толкова пусто? Та това беше победа, сладката победа, спасението, за което се беше молил. Той се озърна към майстер Лувин. „Като си помисля колко близо бях до поражението. И щях да надяна черното…“

— Отворете портите за нашите приятели. — Може би тази нощ Теон щеше да спи без страх какво ще му донесат сънищата.

Мъжете на Дредфорт преминаха над рова и през вътрешните порти. Теон слезе с Лорен Черния и майстер Лувин да ги срещне в двора. На няколко пики се вееха светлочервени флагове.

— Колко хора загубихте? — попита Теон, щом Червения шлем слезе.

— Двайсет или трийсет. — Светлината на факлите проблясваше по очуканото забрало. Шлемът и предпазителят на гърлото му бяха с формата на човешко лице и рамене, без кожа и кърваво, с отворена уста в безмълвен рев на предсмъртна болка.

— Сир Родрик ви превъзхождаше петима срещу един.

— Да, но ни мислеше за приятели. Обичайната грешка. Когато старият глупак ми подаде ръка, му я резнах до лакътя. После му показах лицето си. — Мъжът смъкна шлема си с две ръце.

— Смрад! — възкликна Теон. „Как е могъл един слуга да си намери такива скъпи доспехи?“

Мъжът срещу него се засмя.

— Онзи нещастник е мъртъв. — Пристъпи към него. — Заради момичето. Ако не беше бягала толкова бързо, конят му нямаше да окуцее и щяхме да се измъкнем и двамата. Дадох му своя, когато видях конниците на склона. Вече свършвах с нея, а той обичаше да ги оправя след мен, докато са още топли. Наложи се да го смъкна от нея и да му натикам дрехите си в ръцете — ботушите от телешка кожа и кадифения жакет, сребърния колан и дори самуреното наметало. Карай към Дредфорт, казах му, и доведи помощ, ако можеш. Вземи моя кон, той е по-бърз, ето, сложи пръстена, който ми даде баща ми, за да разберат, че аз те пращам. Беше се научил да не задава въпроси. Когато го улучиха в гърба, вече се бях намазал с мръсотиите на момичето и се бях облякъл в дрипите му. Пак можеше да ме обесят, но друг шанс не виждах. — Изтри уста с опакото на ръката си. — А сега, скъпи ми принце, беше ми обещал жена, ако доведа двеста мъже. Е, доведох ти три пъти повече, при това не някакви новобранци от селата, а целия гарнизон на баща ми.

Теон беше дал думата си. Нямаше място за клинчене. „Плати му с плът, а после ще се справиш и с него.“

— Харраг — извика той, — иди в кучкарника и доведи Пала за…

— Рамзи. — На пълните му устни се появи усмивка, но не и в тези светли, много светли очи. — Сняг, така ме наричаше жена ми преди да си изяде пръстите, но аз се казвам Болтън. — Усмивката му се изкриви. — Значи за добрата служба ми предлагаш една кучкарка, така ли стана?

В гласа му имаше някакъв тон, който не се хареса на Теон, нито му хареса наглостта, с която го гледаха мъжете на Дредфорт.

— Нали ти обещах нея.

— Тя мирише на кучешки лайна. Не, лошите миризми ми омръзнаха, честно. Мисля да взема оная, дето топли твоето легло. Как й викаше? Кира?

— Полудял ли си? — отвърна ядосан Теон. — Ще заповядам да те…

Копелето го зашлеви право в лицето, костта на бузата му изпука под стоманената ръкавица и светът потъна в червения ад на болката. Теон падна, превъртя се по корем и преглътна кръвта в устата си.

„Затворете портите!“ — опита се да изкрещи, но беше късно. Мъжете на Дредфорт бяха посекли Ролфи и Кенед и се изливаха през портата, още и още, река от ризници и остри мечове. Ушите му звъняха. Ужасът го обкръжи. Лорен Черния беше извадил меча си, но вече го притискаха четирима. Видя, че Улф падна пронизан от стрела на арбалет, докато тичаше към Голямата зала. Майстер Лувин се мъчеше да го догони, когато един рицар на боен кон заби копие между раменете му, след което го прегази. Друг завъртя над главата си запалена факла и я хвърли на сламения покрив на конюшнята.

— Запазете ми двамата Фрей — крещеше отнякъде Копелето, а пламъците зареваха към небето. — Двамата Фрей ми запазете, всичко друго да изгори. Палете! Палете!

Последното нещо, което Теон Грейджой видя, беше Усмивка. Риташе да се измъкне от горящата конюшня, с пламнала грива, мяташе се подивял, изправен на задните си крака, и цвилеше, цвилеше…

Сънуваше напукан каменен таван и миризма на кръв, на изпражнения и изгоряла плът. Въздухът беше изпълнен с лютив дим. Около него скимтяха и стенеха мъже, а понякога въздухът се раздираше от изпълнен с нечовешка болка писък. Когато се опита да помръдне, разбра, че е оцапал постелята си. Очите му бяха пълни със сълзи, сигурно от пушека. „Да не би да плача?“ Не трябваше да позволи баща му да го види така. Беше Ланистър от Скалата на Кастърли. „Лъв. Трябва да бъда лъв. Да живея като лъв. Да умра като лъв.“ Но толкова го болеше… Останал без сили дори за един стон, остана да лежи в собствените си нечистотии и затвори очи. Някой наблизо проклинаше всички богове с тих, монотонен глас. Вслуша се в богохулствата и се зачуди дали не умира. След малко всичко в стаята заглъхна.