Озова се извън града. Вървеше през свят, лишен от цветове. Гарвани с големи черни криле се рееха в сиво небе, а враните се вдигаха на гневни рояци от пира си при всяка негова стъпка. Бели личинки пълзяха по лигава черна леш. Вълците бяха сиви. Сиви бяха и мълчаливите сестри. И едните, и другите се занимаваха с падналите. Труповете лежаха пръснати по цялото поле на рицарските турнири. Слънцето беше нажежен до бяло петак и блестеше над сивата река, която се носеше лениво през овъглените кости на потънали кораби. От кладите на мъртъвците се вдигаха черни стълбове дим и нажежена до бяло пепел. „Моето дело — помисли Тирион. — По моя заповед измряха.“

Отначало в този свят нямаше звук, но след време започна да чува гласовете на мъртвите, тихи и страшни. Те плачеха и стенеха, молеха се да дойде краят на болката, молеха се за помощ и викаха майките си. Тирион не помнеше майка си. Той искаше Шае, но нея я нямаше. Нямаше я, а той вървеше през сиви сенки и се мъчеше да си спомни…

Сестрите на мълчанието смъкваха броните и дрехите на мъртъвците. Всичките ярки цветове от връхните палта на изкланите бяха заличени. Мъртъвците бяха облечени в бяло и сиво, а кръвта им беше черна, корава и напукана. Гледаше как вдигат голите им тела, за да ги отнесат на кладите при другите. Металът и дрехите хвърляха в един бял дървен фургон, теглен от два черни коня.

„Толкова много мъртъвци. Толкова много.“ Телата им увисваха вяло, лицата им бяха вкочанени или лигави и подути, неразпознаваеми, почти нечовешки. Дрехите, които сестрите сваляха от тях, бяха украсени с черни сърца, сиви лъвове, мъртви цветя и с призрачно бледи елени. „Защо ги убих всички?“ Знаеше го някога, но го беше забравил.

Щеше да попита някоя от сестрите на мълчанието, но когато се опита да проговори, откри, че няма уста. Зъбите му бяха покрити с гладко изпъната кожа. Това го ужаси. Как щеше да живее без уста? Затича. Градът не беше далеко. В града щеше да се спаси, по-далече от всички тези мъртви. Нямаше нищо общо с мъртвите. Уста нямаше, но все пак беше жив човек. „Не, лъв, лъв, и то жив.“ Но когато стигна до градските стени, портите се затръшнаха пред него.

Когато отново се събуди, беше тъмно. Отначало не можа да види нищо, но постепенно около него се появиха очертанията на легло. Пердетата бяха спуснати, но успя да различи гравираните пилони и надвисналия над главата му балдахин. Постелята под него беше пухена, възглавницата — дебела и мека, от гъши пух. „Собственото ми легло, аз съм в собственото си легло, в собствената си спалня.“

Беше топло под завивките, под грамадната купчина кожи и одеяла, която го покриваше. Потеше се. „Треска“ — помисли той уморено. Чувстваше се толкова слаб… а когато се помъчи да вдигне ръка, болката го прониза. Отказа се. Имаше чувството, че главата му е огромна, голяма колкото леглото, и прекалено тежка, за да я вдигне от възглавницата. Тялото си почти не чувстваше. „Как съм дошъл тук?“ Опита се да си спомни. Битката започна да се връща в ума му на късчета и проблясъци. Битката по реката, рицарят, който му подаде ръка, мостът от кораби…

„Сир Мандън.“ Видя мъртвешки празните му очи, протягащата се ръка, зеления пламък, засиял по бялата лъскава броня. Страхът го заля като леден порой и той усети как мехурът му се изпразни под чаршафите. Щеше да извика, ако имаше уста. „Не, онова беше сън — помисли той, а главата му тътнеше. — Помогнете, някой да ми помогне. Джайм, Шае, мамо, някой… Тиша…“

Никой не чу. Никой не дойде. Сам в тъмното, той отново потъна в миришещия на пикня сън. Сънува, че сестра му стои над леглото му с лорд баща им до нея, намръщен. Трябваше да е сън, защото лорд Тивин беше на хиляда левги оттук, сражаваше се с Роб Старк на запад. И други влизаха и излизаха. Варис го погледна отгоре и въздъхна, но Кутрето пусна някаква шега. „Проклето вероломно копеле — помисли си с жлъч Тирион, — пратихме те да доведеш помощ от Горчив мост, а ти така и не се върна.“ Понякога ги чуваше да си говорят, но не разбираше думите. Гласовете им бръмчаха в ушите му като оси в плъстена торба.

Искаше да попита дали са спечелили битката. „Трябва, иначе щях да съм просто една глава, набита на някоя пика. Щом съм жив, значи сме победили.“ Не знаеше кое го радва повече: победата или това, че е способен да я осмисли. Макар и бавно, умът му се връщаше. Това беше добре. Умът, друго не му трябваше.

Когато са събуди отново, пердетата бяха дръпнати и Подрик Пейн стоеше над него със запалена свещ. Щом видя, че Тирион отвори очи, момчето избяга. „Не, не си отивай, помогни ми, помощ“, опита се да извика той, но успя да издаде само приглушен стон. „Нямам уста.“ Вдигна ръка към лицето си. Всяко движение беше болезнено. Пръстите му напипаха корав плат там, където трябваше да има месо, устни, зъби. „Лен.“ Долната половина на лицето му беше превързана здраво, маска от спечен гипс с дупки за дишане и хранене.

Скоро Под се появи отново. Този път с него влезе някакъв непознат, майстер с верижка и халат.

— Милорд, трябва да лежите спокойно — каза мъжът. — Ранен сте тежко. Ако се движите, ще си навредите много. Жаден ли сте?

Успя да кимне. Майстерът напъха извита медна фуния в дупката за хранене и изля тънка струя в гърлото му. Тирион преглътна, без да усети вкуса. Твърде късно осъзна, че е маков сок. Докато майстерът изваждаше фунията от устата му, вече отново се унасяше.

Този път сънува, че е на пир, на победен пир в някаква огромна зала. Седеше във високо кресло на подиум, а мъжете вдигаха бокалите си и го поздравяваха като герой. Там беше и Марилион, певецът, който беше пътувал с тях през Лунните планини. Свиреше на лютня и пееше за храбрите подвизи на Дяволчето. Дори баща му се усмихваше одобрително. Когато песента свърши, Джайм стана от мястото си, прикани Тирион да коленичи и го докосна първо по едното рамо, а после по другото със златния си меч, и той стана вече като рицар. Шае чакаше да го прегърне. Хвана го за ръка, засмя се и започна да го задява, наричайки го „моя гигант Ланистър“.

Събуди се в тъмна и студена празна стая. Пердетата отново бяха спуснати. Нещо не беше както трябва, имаше нещо изопачено, макар че не можеше да каже какво е. Отново беше сам. Избута завивките, опита се да седне, но болката беше непоносима и той скоро се предаде, отпусна се и задиша хрипливо. Лицето беше най-малкото. Десният му хълбок се беше превърнал в изтръпнала маса, а при всяко вдигане на ръката болката го жегваше през гърдите. „Какво е станало с мен?“

Дори боят му се струваше полусън, когато се опиташе да се върне към него. „Ранили са ме по-лошо, отколкото мислех. Сир Мандън…“ Споменът го уплаши, но Тирион се постара да го задържи, да го превърти в главата си, да го погледне в лицето. „Той се опита да ме убие, факт. Тази част не е сън. Щеше да ме заколи, ако Под не… Под, къде е Под?“

Стисна зъби, хвана въжетата на балдахина и дръпна. Завесите се откъснаха и се смъкнаха, наполовина върху рогозките на пода, наполовина върху него. Дори това нищожно усилие го зашемети. Стаята се завъртя — бели стени и тъмни сенки, с един тесен прозорец. Видя един свой сандък, мръсна купчина дрехи и очуканата си броня. „Това не е моята спалня! Не е дори Кулата на Ръката.“ Някой го беше преместил. Гневният му вик излезе като приглушен стон. „Преместили са ме тук, за да умра“ — помисли, но се предаде и отново затвори очи. Стаята беше влажна и студена, а той гореше.

Сънува по-добро място. Малка уютна къщичка край морето, по залез. Стените й бяха напукани, а подът беше направен от отъпкана пръст, но тук винаги му беше топло, дори когато огънят изтлееше. „Тя все се заяждаше с мен за това — спомни си той. — Никога не съм мислил да клада огън, това винаги е било работа за слугите.“

Но ние нямаме слуги — напомняше му тя, а той отвръщаше:

— Имаш мен. Аз съм твоят слуга. — А тя казваше:

— Мързелив слуга. Какво правят с мързеливите слуги в Скалата на Кастърли, милорд? — А той й отвръщаше:

— Целуват ги.

Това винаги я разсмиваше.