— Станис е законният крал! Едно чудовище седи на Железния трон, едно изчадие, родено в скверен инцест!

— Млъкни! — изрева сир Кеван Ланистър.

Вместо да млъкне, рицарят повиши глас.

— Джофри е черният червей, разяждащ сърцето на кралството! Мракът е неговият баща и смъртта е неговата майка! Унищожете го, преди да ви е разял всички! Всички унищожете, кралицата курва и краля червей, омразното джудже и шепнещия паяк, лъжливите цветя. Спасете се! — Един от златните плащове го събори на колене, но той продължи да крещи. — Ще дойде пречистващият злото огън! Ще се върне крал Станис!

Джофри скочи от трона.

— Аз съм кралят! Убийте го! Убийте го веднага! Заповядвам. — Засече с ръка в свиреп, яростен жест… и изпищя от болка, когато ръката му се удари в острите метални шипове на трона. Аленият брокат на ръкава му стана тъмновишнев от просмукалата се кръв. — Мамо! — изплака той.

Всички очи се бяха приковали в краля и мъжът на пода успя да грабне копието на един от златните плащове и с негова помощ се изправи.

— Тронът го отрича! — извика той. — Той не е никакъв крал!

Церсей тичаше към трона, но лорд Тивин остана невъзмутим като скала. Само вдигна пръст и сир Мерин Трант пристъпи напред с изваден меч. Краят беше бърз и брутален. Златните плащове хванаха рицаря под мишниците.

— Не е крал! — извика той още веднъж, а сир Мерин заби меча в гърдите му.

Джоф падна в прегръдката на майка си. Трима майстери се затичаха да го превържат и да го изведат. Тогава всички заговориха наведнъж. Когато златните плащове повлякоха убития към изхода, след него по пода остана диря яркочервена кръв. Лорд Белиш поглади брадичката си, а Варис му заговори нещо на ухото. „Дали ще ме освободят вече?“ — зачуди се Санса. Ред чакаха още много пленници, но знаеше ли човек дали за да се врекат във вярност, или за да изреват проклятия?

Лорд Тивин стана.

— Ние продължаваме — обяви той с ясен и силен глас и залата отново притихна. — Онези, които желаят да помолят прошка за своята измяна, могат да го направят. Повече глупости няма да търпим. — Отиде до Железния трон и седна на едно от стъпалата, само на стъпка от пода.

Дворцовият съвет приключи чак привечер. На излизане от галерията Санса се почувства толкова изтощена, че едва стъпваше. Зачуди се колко ли се е порязал Джофри. „Казват, че Железния трон може да бъде гибелен за онези, които не трябва да сядат в него.“

Прибра се в стаята си, сви се в леглото и притисна възглавницата до лицето си, за да приглуши радостния си писък. „О, милостиви богове, той го направи, отказа се от мен пред всички!“ Когато едно слугинче й донесе вечерята, тя едва не го разцелува. Имаше топъл хляб и прясно бито масло, гъста телешка супа, пиле и моркови, праскови и мед. „Дори храната е по-вкусна“ — помисли тя.

Щом се стъмни, тя се загърна в едно наметало и излезе да навести гората на боговете. На подвижния мост пазеше сир Озмунд Черно котле в белите си доспехи. Санса се постара, колкото можа, да изглежда отчаяна, когато го поздрави с добър вечер, но той я изгледа с такава злоба, че не беше сигурна доколко го е убедила.

Донтос я чакаше под огрените от луната листа.

— Защо си с толкова тъжно лице? — попита го весело Санса. — Ти беше там, чу всичко. Джоф се отказа от мен, свърши се, той вече…

Той хвана ръката й.

— О, Джонквил, бедничката ми Джонквил, ти не разбираш. Свършил е с теб? Неволите ти тепърва започват.

Сърцето й се сви.

— Какво искаш да кажеш?

— Кралицата никога няма да те пусне. Никога. Ти си твърде ценна като заложница. А Джофри… миличка, той все пак е крал. Ако те поиска в леглото си, ще те има, само че сега ще носиш в утробата си копелетата му вместо законните му синове.

— Не! — каза стъписана Санса. — Той ме освободи, той…

Донтос лепна лигава целувка на ухото й.

— Бъди смела. Заклех се да те върна у дома и вече мога. Денят е избран.

— Кога? — попита Санса. — Кога ще заминем?

— В нощта на сватбата на Джофри. След пира. Извършени са всички необходими приготовления. Червената цитадела ще бъде пълна с непознати. Половината двор ще е пиян, а другата половина ще наставлява Джофри как да оправи невястата си в брачното ложе. За малко ще те забравят и бъркотията ще бъде наш съюзник.

— Но сватбата няма да бъде преди поне един лунен кръг. Марджери Тирел е в Планински рай, тепърва ще я викат.

— Чакала си толкова дълго, потърпи още малко. Ето, имам нещо за теб. — Сир Донтос бръкна в кесията си, извади сребриста паяжина и я залюля в дебелите си пръсти.

Беше мрежичка за коса от фино изпредено сребро, с толкова тънки и нежни нишки, че изглеждаше лека като въздуха. Санса я взе. Там, където нишките се пресичаха, имаше малки геми, толкова черни, че попиваха лунната светлина.

— Какви са тези камъчета?

— Черни аметисти от Асшаи. От най-редкия вид, на дневна светлина изглеждат тъмно пурпурни.

— Много е красива — каза Санса, но си помисли: „Кораб ми трябва на мен, а не мрежичка за коса.“

— По-красива е, отколкото си представяш, мило дете. Разбираш ли, това нещо е вълшебно. Това, което държиш в ръцете си, е справедливостта. Това е възмездието за твоя баща. — Донтос се наведе и отново я целуна. — Това е домът ти.

Майстер Лувин дойде при него, когато първите съгледвачи се появиха пред стените.

— Милорд — каза той, — трябва да се предадете.

Теон заби поглед в платото с овесени питки, мед и кървавица, които му бяха донесли за закуска. Поредната безсънна нощ беше изопнала нервите му и от самия вид на храната му се гадеше.

— Отговор от чичо ми няма ли?

— Никакъв — отвърна майстерът. — Нито от баща ви на Пайк.

— Прати още птици.

— Няма полза. Докато птиците стигнат…

— Прати ги! — Ръката му помете платото с храната настрана, той избута завивките и стана от леглото на Нед Старк гол и разгневен. — Или искаш смъртта ми? Това ли е, Лувин? Истината, веднага.

Дребничкият сивокос старец не се уплаши.

— Моят орден служи.

— Да, но на кого?

— На кралството — каза майстер Лувин. — И на Зимен хребет. Теон, някога аз те учих на четмо и писмо, на история и на военно дело. И можех да те науча повече, стига да искаше да се научиш. Не, няма да те уверявам, че храня огромна любов към теб, но не мога и да те мразя. Но дори да те мразех, докато ти държиш Зимен хребет, съм обвързан с клетва да ти давам съвет. Така че сега те съветвам да се предадеш.

Теон се наведе да вдигне захвърленото на пода наметало, изтупа го и го метна на раменете си. „Огън. Искам огън и чисти дрехи. Къде е Векс? Няма да вляза в гроба с мръсни дрехи.“

— Не можеш да се надяваш, че ще удържиш тук — продължи майстерът. — Ако баща ти смяташе да ти прати помощ, досега щеше да го направи. Него го интересува Шийката. Битката за севера ще се състои сред руините на Рова на Кайлин.

— Може и така да е — отвърна Теон. — Но докато аз държа Зимен хребет, сир Родрик и лордовете знаменосци на Старк не могат да тръгнат на юг и да ударят чичо ми в тил. — „Не съм толкова невежа във военното дело, колкото си мислиш, старче.“ — Имам достатъчно храна, за да устоя на едногодишна обсада, ако се наложи.

— Обсада няма да има. Ще им трябват може би ден-два, докато наковат стълби и ще прехвърлят стените ти на сто места наведнъж. Може да успееш да удържиш известно време цитаделата, но замъкът ще падне за един час. По-добре ще е сам да отвориш портите и да помолиш за…

— За милост? Знам що за милост са ми приготвили.

— Има начин.

— Аз съм железороден — припомни му Теон. — Знам само един начин: своя. Какъв избор са ми оставили? Не, не ми отговаряй, достатъчно слушах съветите ти. Иди и прати онези птици, както ти заповядах, и кажи на Лорен, че искам да го видя. И на Векс също. Искам да ми почисти ризницата, а гарнизонът да се събере в двора.

За миг си помисли, че майстерът пак ще му възрази, но Лувин само се поклони вдървено.