— Както заповядате.

Сборът им беше жалка гледка: железните мъже бяха малко, а дворът — голям.

— Северняците ще ни щурмуват преди да падне нощта — каза им той. — Сир Родрик Касел и всички владетели, които са се отзовали на призива му. Взех този замък и смятам да го задържа, ще живея или ще умра като принц на Зимен хребет. Но няма да заповядам на никого да умре с мен. Ако напуснете сега, преди да е дошла главната сила на сир Родрик, все още има шанс да се измъкнете. — Извади дългия си меч и тегли черта в пръстта. — Тези, които ще останат да се бият, да излязат напред.

Никой не проговори. Мъжете стояха вкочанени, сякаш бяха издялани от камък. Неколцина се спогледаха. Урцен размърда крака. Дик Харлоу се окашля и се изплю. Вятърът разроши с пръсти дългата коса на Ендехар.

Теон се почувства като удавник. „Защо се изненадвам?“ Баща му го беше зарязал, чичовците му, сестра му, дори онова окаяно същество, Смрад. Защо тези мъже трябваше да са му по-верни? Нищо повече не можеше да каже, нито да направи. Можеше само да остане тук, под грамадните сиви стени и коравото бяло небе, с меч в ръката и да чака, да чака…

Пръв прекрачи чертата Векс. Три бързи стъпки и той застана до Теон, изгърбен и вяло отпуснат. Засрамен от момчето, Лорен Черния го последва навъсено.

— Кой още? — попита той. Ролфи Червения пристъпи. Кром. Верлаг. Тимор и братята му. Улф и Иб. Хараг Крадеца на овце. Четиримата Харлоу и двамата Ботли. Кенед Кита беше последният. Всичко седемнадесет. Урцен остана с тези, които не помръднаха, както и Стиг, и десетимата, които Аша беше довела от Дълбоки лес.

— Вървете си тогава — каза им Теон. — Бягайте при сестра ми. Тя ще ви посрещне много радушно, не се съмнявам.

Стиг поне намери доблест да се засрами. Другите си тръгнаха, без да кажат и дума. Теон се обърна към седемнадесетимата, които останаха.

— Връщайте се по стените. Ако боговете ни пощадят, ще ви запомня до един.

Лорен Черния остана.

— Хората на замъка ще се обърнат срещу нас, щом започне боят.

— Знам. Какво предлагаш да направим?

— Да ги премахнем — каза Лорен. — До един.

Теон поклати глава.

— Клупът готов ли е?

— Да. Смяташ да го използваш?

— По-добър начин знаеш ли?

— Да. Ще си взема брадвата, ще застана на подвижния мост и ще ги накарам да ми излязат. Един по един, двама, трима — все едно. Никой няма да премине рова, докато дишам.

„Решил е да умре — помисли Теон. — Не търси победа, иска край, достоен за песен.“

— Ще използваме клупа.

— Както кажеш — отвърна Лорен с презрение в очите.

Векс му помогна да се облече за битката. Под черното си палто и златната мантия имаше добре смазана ризница, а под нея — корав кожен елек. След като се снаряжи, Теон се покачи на наблюдателната кула на ъгъла, където източната и южната стена се събираха, за да погледне в очи съдбата си. Северняците вече обкръжаваха замъка. Трудно беше да се пресметне броят им. Бяха поне хиляда, може би два пъти повече. „Срещу седемнадесет.“ Бяха докарали катапулти и скорпиони. Не видя тътрещи се по кралския път обсадни машини, но във Вълчия лес имаше достатъчно дънери да си построят, колкото им трябват.

Огледа знамената им през мирската тръба с лещи на майстер Лувин. Накъдето и да се обърнеше, бойната брадва на Кервин плющеше гордо, виждаха се и дърветата на Толхарт, и морските същества от Бял залив. По-редки бяха гербовете на Флинт и Карстарк. Тук-там се мяркаше дори бичата муцуна на Роговия лес. „Но Гловър ги няма, Аша се е погрижила за тях, няма ги Болтън и Дредфорт, Ъмбър не са слезли от сянката на Вала.“ Не че имаше нужда от тях. Скоро младият Кервин се появи пред портите, понесъл знамето на мира на висок прът, за да извести, че сир Родрик Касел желае да преговаря с Теон Обърни плащ.

„Обърни плащ.“ Прозвището беше горчиво като жлъчка. Спомни си, че беше отишъл в Пайк, за да поведе корабите на баща си срещу Ланиспорт.

— Скоро ще изляза — изрева той отгоре. — Сам.

Лорен Черния не одобри това.

— Само кръв може да измие кръв — заяви той. — Рицарите могат да спазват обетите си с други рицари, но не са толкова придирчиви на тема чест, когато се разправят с хора, смятани за извън закона.

Теон настръхна.

— Аз съм принцът на Зимен хребет и наследникът на Железните острови. Сега иди намери момичето и прави каквото ти кажа.

Лорен Черния го изгледа убийствено.

— Добре… принце.

„И той е против мен“ — помисли Теон. Напоследък му се струваше, че и камъните на Зимен хребет са се обърнали срещу него. „Ако умра, ще умра без приятели и изоставен.“ Имаше ли друг избор, освен да живее?

Яхна и тръгна към портата с короната на главата. Една жена вадеше вода от кладенеца, а готвачът Гейдж стоеше на вратата на кухните. Криеха омразата си зад навъсени погледи и безизразни лица, но той все пак я усети.

Когато спуснаха моста, през рова премина хладната въздишка на вятъра. Теон потръпна от допира му. „От студа е, нищо повече — каза си той. — Не треперя от страх. Дори смелите мъже може да потръпнат от студ.“ И подкара в зъбите на вятъра, под решетката и по моста. Външните порти се люшнаха да му отворят път. Когато мина под стените, с гърба си усети как го гледат двете момчета с празните кухини на мястото на очите си.

Сир Родрик чакаше отвън, яхнал дорест кон. До него на високия прът в ръката на Клей Кервин плющеше вълчището на Старк. Бяха сами на площада, макар че Теон видя стрелци по покривите на близките къщи, копиеносци вдясно и редица конни рицари вляво, под знамето с морския старец и тризъбеца на дома Мандърли. „Всички те искат смъртта ми.“ Някои бяха момчета, с които беше пил, беше хвърлял зарове, дори беше гонил слугинчета с тях, но това нямаше да го спаси, ако им паднеше в ръцете.

— Сир Родрик. — Теон дръпна юздите и спря. — Съжалявам, че трябва да се срещнем като врагове.

— Моето съжаление е, че трябва да почакам преди да те обеся. — Старият рицар се изплю в разкаляната земя. — Теон Обърни плащ.

— Аз съм Грейджой от Пайк — напомни му Теон. — Плащът, с който баща ми ме е загърнал, носи кракен, а не вълчище.

— Десет години беше повереник на Старк.

— Заложник и пленник го наричам аз.

— Тогава лорд Едард трябваше да те държи прикован към стената на тъмницата си. Но той те издигна сред собствените си синове, милите момчета, които ти закла, и за мой вечен срам аз те научих на бойния занаят. Де да бях забил меч в корема ти, вместо да ти го сложа в ръката.

— Излязох за преговори, а не за да търпя оскърбленията ти. Кажи каквото имаш да ми кажеш, старче. Какво искаш от мен?

— Две неща — каза старецът. — Зимен хребет и твоя живот. Заповядай на хората си да отворят портите и да оставят оръжието. Онези, които не са убивали деца, ще могат да си отидат свободно, но ти ще бъдеш задържан за справедливостта на крал Роб. Дано боговете те съжалят, когато се върне.

— Роб никога повече няма да види Зимен хребет — закани се Теон. — Той ще си счупи врата при Рова на Кайлин, както се е прекършвала всяка южна армия от хиляда години. А ние сега държим севера, сир.

— Държите само три замъка — отвърна сир Родрик, — а този смятам да ти го взема, Обърни плащ.

Теон премълча последното.

— Ето моите условия. До залез-слънце да сте се пръснали. Тези, които се закълнат във васална вярност на Бейлон Грейджой като на свой крал и на мен като на принц на Зимен хребет, ще им се потвърдят правата и имуществата им няма да пострадат. Онези, които се опълчат, ще бъдат унищожени.

Младият Кервин го изгледа невярващо.

— Ти полудял ли си, Грейджой?

Сир Родрик поклати глава.

— Това е само суета, момко. Боя се, че Теон винаги е имал твърде високо мнение за себе си. — Старецът изпъна пръст към него. — Не си въобразявай, че ще чакам Роб да си пробие пътя през Шията, за да се справи с такива като теб. Имам близо хиляда души… а ако приказките са верни, твоите са по-малко от петдесет.

„Всъщност са седемнайсет.“ Теон се усмихна насила.