Горещата баница изглеждаше готов да зареве.

— Не можем да надвием двайсет.

— Ти трябва да надвиеш само един. Аз ще се оправя с другия, измъкваме Джендри и бягаме.

— Трябва да се предадем — каза Ломи. — Просто да отидем и да се предадем.

Аря поклати упорито глава.

— Тогава просто го остави, Ари — замоли я Ломи. — Те не знаят за нас. Ако се скрием, ще си отидат и няма да ни търсят. Знаеш го. Не е наша вината, че са хванали Джендри.

— Ломи, много си тъп — отвърна му Аря ядосано. — Ти ще умреш, ако не измъкнем Джендри. Кой ще те носи?

— Ти и Горещата баница.

— През цялото време, без никой друг да ни помага? Няма да можем. Джендри беше силният. Все едно, приказките ти не ме интересуват, аз се връщам за него. — Погледна Горещата баница. — Идваш ли?

Той погледна Ломи, после нея и пак Ломи.

— Ще дойда — отвърна с неохота.

— Ломи, ти пази Невестулката тук.

Той хвана момиченцето за ръката и го придърпа към себе си.

— А ако дойдат вълците?

— Тогава им се предай — посъветва го Аря.

Докато стигнат до селото, сякаш изтекоха часове. Баницата непрекъснато се спъваше в тъмното, залиташе и падаше, и Аря трябваше да го изчаква и да се връща да го вдига. Накрая го хвана под мишницата и го поведе през дърветата.

— Просто мълчи и върви.

Когато очите им успяха да различат смътното мъждукане на огньовете в селцето под черното небе, му каза:

— В края на гората има обесени мъртъвци, но няма защо да се боиш от тях, само запомни, че страхът сече по-силно от мечовете. Трябва да се доближим съвсем тихо и бавно. — Горещата баница кимна.

Тя първа пропълзя под дългата платформа на бесилката и зачака от другата страна, Горещата баница се появи пребледнял и задъхан, с окървавено и издраскано лице и ръце. Понечи да каже нещо, но Аря опря пръст на устните му. На четири крака запълзяха покрай бесилката под полюшващите се от вятъра мъртъвци. Баницата нито погледна нагоре, нито издаде звук.

Докато враната не кацна на гърба му и той не ахна приглушено.

— Кой е там? — изведнъж прогърмя глас в тъмното.

И Горещата баница скочи на крака.

— Предавам се! — Хвърли меча и десетина врани заграчиха сърдито и запляскаха с криле около обесените. Аря го сграбчи за глезена и се опита да го смъкне долу, но той се отскубна, затича напред и замаха с ръце. — Предавам се, предавам се!

Тя скочи и измъкна Игла, но изведнъж мъжете я обградиха отвсякъде. Аря замахна към най-близкия, но той посрещна удара й с облечената си в стомана ръка, друг я удари с юмрук в корема и я събори на земята, а трети измъкна меча от ръката й. Когато се опита да го хапе, зъбите й изтракаха в студеното и мръсно плетиво на ризницата.

— Охо, я ни вижте колко сме люти! — засмя се мъжът. Ударът на железния му юмрук я зашемети.

Говореха над нея, но Аря не можеше да разбере думите им. Ушите й кънтяха. Когато се опита да изпълзи, земята под нея се раздвижи. „Взели са ми Игла!“ Срамът от това я уязви повече от болката, а я болеше много. Джон й го беше дал този меч. Сирио я беше учил как да го използва.

Накрая някой я изправи на колене. Горещата баница също бе коленичил пред най-високия мъж, когото Аря бе виждала в живота си, същинско чудовище от приказките на баба Нан. Така и не беше видяла кога и откъде се появи великанът. Три черни псета тичаха по избледняложълтото му връхно палто, а лицето му изглеждаше кораво като изсечено от камък. Изведнъж Аря се сети къде беше виждала тези псета. В нощта на турнира в Кралски чертог всички рицари бяха окачили щитовете си пред шатрите. „Онзи там е на брата на Хрътката — беше й казала Санса, когато минаха край черните кучета на жълто поле. — Той е по-голям и от Ходор, ще видиш. Наричат го Яздещата планина.“

Аря отпусна глава. Почти не забелязваше какво става наоколо.

Горещата баница издаде другите.

— Ще ни заведете при тях — каза Планината и ги остави. След това Аря се затътри покрай мъртъвците, които се поклащаха на бесилката, а Горещата баница говореше на пленилите ги как ще им прави топли банички и плодови питки, само да не го бият. С тях тръгнаха четирима. Един носеше факел, един — дълъг меч; двама бяха с копия. Намериха Ломи там, където го бяха оставили, под дъба.

— Предавам се — ревна той веднага щом ги видя и хвърли копието си. — Предавам се. Моля ви.

Мъжът с факела огледа под дърветата.

— Ти ли си последният? Хлебарчето вика, че имало и момиче.

— Тя избяга, щом чу, че идвате — каза Ломи. — Вдигнахте много шум.

А Аря помисли: „Бягай, Невестулке, бягай колкото можеш по-надалеч и не се връщай тук.“

— Кажете ни къде можем да го намерим онзи курвенски син Дондарион и ще ви дадем топло ядене.

— Кой? — попита тъпо Ломи.

— Казах ви аз, тая сган не знае повече от ония трътки в селото. Само си губим времето.

Един от копиеносците се наведе над Ломи.

— Нещо кракът ли не ти е наред, момче?

— Ранен съм.

— Можеш ли да вървиш? — Гласът му прозвуча загрижено.

— Не — отвърна Ломи. — Трябва да ме носите.

— Така ли мислиш? — Мъжът вдигна копието съвсем небрежно и заби острието му в мекото гърло на момчето. На Ломи така и не му остана време пак да ги помоли за милост. Само изхърка — и край. Когато мъжът измъкна копието си, от дупката швирна силна струя кръв. — Да сме го носели, вика.

Бяха го предупредили да се облече топло. Тирион Ланистър прие съвета им буквално. Беше се навлякъл в тежки ватирани гащи и вълнено палто, а над всичко това се загърна с коженото наметало, с което се беше сдобил в Лунните планини. Наметалото беше безподобно дълго, ушито за два пъти по-висок от него човек. Когато не беше на кон, можеше да го носи само като го увие няколко пъти около себе си и така приличаше на голяма топка от козина.

Въпреки това беше доволен, че ги послуша. Студът в дългата влажна пещера пронизваше до костите. Тимет предпочете да се оттегли в по-топлата изба само след като опита студа долу. Намираха се някъде под хълма на Ренис, зад залата на Гилдията на алхимиците. Влажните каменни стени бяха наплескани със селитра и единствената светлина идваше от затворения газеник от желязо и стъкло, който пиромантът Халайн носеше много предпазливо.

„Предпазливо, няма що… а това трябва да са предпазните гърненца.“ Тирион вдигна едно да го огледа. Беше закръглено и ръждиво на цвят, като тлъст глинен портокал. Големичък за шепата му, но в ръката на обикновен мъж щеше да стои добре. Глината беше тънка и толкова крехка, че дори го предупредиха да не я стиска много, за да не се пръсне в юмрука му. Глината беше груба и зърниста на допир. Халайн му обясни, че нарочно е направена така.

— Гладката глина по-лесно може да се изплъзне от ръката на човек.

Адският огън бавно закапа по вътрешността на глинения портокал към устието, когато Тирион го отвори да надникне вътре. Знаеше, че цветът трябва да е тъмнозелен, но при оскъдното осветление беше невъзможно да го види.

— Гъсто е — отбеляза той.

— Това е от студа, милорд — отвърна Халайн, бледен мъж с влажни длани и раболепен нрав. Беше облечен в халат на черни и пурпурни ивици, обшит със самурова кожа, но козината изглеждаше доста опърпана и проядена от молци. — Щом се сгрее, веществото потича леко като масло за лампа.

„Веществото“ беше названието на самите пироманти за адския огън. Освен това се наричаха помежду си „ваша мъдрост“, което за Тирион звучеше почти толкова досадно, колкото навика им непрекъснато да му намекват за огромните тайни запаси от знание, които притежавали. Гилдията им била много могъща в стари времена, но през последните векове майстерите от Цитаделата бяха подменили алхимиците почти навсякъде и във всичко. Сега бяха останали едва малцина от древния орден, а и те отдавна бяха престанали да претендират, че могат да превръщат едни метали в други…

…но виж, адски огън можеха да правят.

— Казвали са ми, че водата не може да го задуши.