— Така е. Пламне ли, веществото гори буйно, докато не свърши. Нещо повече, попива в плат, дърво, кожа, дори в стомана, така че и те се запалват.

Тирион си спомни червения жрец Торос Мирски и неговия пламтящ меч. Дори едно тънко покритие с адски огън можеше да го накара да гори цял час. След всяко меле на Торос му трябваше нов меч, но Робърт много си го харесваше и му го осигуряваше с удоволствие.

— А защо не попива и в глината?

— Оо, попива, и още как — отвърна Халайн. — Под тази пещера има друга, където държим по-старите гърнета. От времето на крал Ерис. Негово беше хрумването да ги правим с форма на плодове. Доста опасни плодове всъщност, милорд Ръка и, хм, сега са по-узрели от всякога, ако ме разбирате. Запечатали сме ги с восък и сме напълнили долната пещера с вода, но въпреки това… всъщност би трябвало да се унищожат, но толкова много наши майстори загинаха при щурма на Кралския чертог, че малцината послушници не можаха да се справят със задачата. А и много от натрупаното при крал Ерис се е изгубило. Едва преди година бяха намерени двеста гърнета в един склад под Великата септа на Белор. Никой не помни как са се озовали там, но съм убеден, че не е нужно да ви описвам как Върховният септон щеше да излезе от кожата си от ужас. Аз лично се погрижих да ги преместят на безопасно място. Взех пълна с пясък кола и пратих най-вещите ни послушници. Работехме само нощем и…

— И сте свършили чудесна работа, не се съмнявам. — Тирион постави гърненцето, откъдето го беше взел — при приятелчетата му. Бяха подредени спретнато в редици по четири върху масата и се губеха в подземния сумрак. А отвъд нея имаше и други маси. Много и много маси. — Тези, хм, плодове на покойния крал Ерис, могат ли още да се използват?

— О, да, разбира се… но внимателно, милорд, изключително внимателно. Колкото повече остарява, веществото става, хм, много по-капризно, така да се изразя. Всеки пламък ще го запали. Всяка искра. Твърде много топлина и гърненцата ще загърмят сами. Неразумно би било да се оставят на слънчева светлина дори за малко. Щом загори отвътре, топлината рязко разширява веществото и гърненцата се пръсват. Ако наблизо има други, те също гръмват и…

— С колко гърненца разполагате в момента?

— Тази сутрин Негова мъдрост Мунситер ми сподели, че сме имали девет хиляди сто и четиридесет. Тук влизат и четирите хиляди от времето на крал Ерис, разбира се.

— Нашите презрели плодчета?

Халайн заклати глава.

— Негова мъдрост Малярд е убеден, че ще можем да осигурим десет хиляди гърнета, както бе обещано на кралицата. Аз съм на същото мнение. — Пиромантът изглеждаше много доволен от перспективата.

„Стига враговете да ни оставят време.“ Пиромантите пазеха много зорко тайната рецепта на адския огън, но Тирион знаеше, че процесът е муден, опасен и изисква много време. Беше решил, че обещаните десет хиляди гърнета са дръзка хвалба, като на някой знаменосец, който се кълне, че ще доведе на своя лорд две хиляди меча на бойното поле, а накрая вземе, че се появи със стотина-двеста нещастници. „Ако наистина могат да ни дадат десет хиляди…“

Не знаеше дали това трябва да го радва, или плаши. „Сигурно по малко и от двете.“

— Вярвам, че братята от гилдията ви не са задължени да проявяват неразумна припряност, ваша мъдрост. Не искаме десет хиляди гърнета недействащ адски пламък, нито едно дори… и определено не искаме злополуки.

— Няма да има злополуки, милорд Ръка. Веществото се приготвя от добре обучени послушници в многобройни голи каменни килии и всяко гърне се прибира от калфа и се отнася веднага щом е готово. Над всяка работна килия има запълнено до тавана с пясък помещение. На всеки под се изрича предпазно заклинание, хм, изключително мощно. Ако долната килия пламне, подовете пропадат и пясъкът веднага потушава пожара.

— Да не говорим за невнимателния послушник. — Тирион прецени, че под „заклинание“ Халайн има предвид ловка хитринка. Хрумна му, че няма да е зле да огледа някоя от тези килии с лъжливи тавани, за да види как действат, но нямаше време за това. Може би след като спечелеха войната.

— Братята ми винаги са внимателни — настоя Халайн. — Ако ми е позволено, хм, да бъда откровен…

— О, давай.

— Веществото тече в жилите ми и е живо в сърцето на всеки пиромант. Ние зачитаме силата му. Но обикновеният войник, хм, отрядът на някоя огнехвъргачка на кралицата, да речем, в своята неразумна припряност в разгара на битката… най-малката грешка може да причини погром. Но това не може да се повтаря прекалено често. Баща ми често го повтаряше на крал Ерис, както и неговият баща на крал Джеерис.

— Изглежда, са ги слушали — каза Тирион. — Ако бяха опожарили града, някой щеше да ми го каже. Значи съветът ви е да внимаваме много.

— Много да се внимава — каза Халайн. — Бъдете изключително внимателни.

— Тези глинени гърненца… имате ли достатъчно в запас?

— Имаме, милорд, благодаря, че попитахте.

— Ако не възразявате да взема няколко тогава. Да речем… няколко хиляди.

— Няколко хиляди?

— Или колкото там може да задели гилдията ви, без да пречим на производството. Разбирате, че моля за празни гърнета. Разпоредете се да ги разпратят на началниците на всяка порта.

— Ще го направя, милорд, но защо?…

Тирион му отвърна с усмивка.

— Когато ми казахте да се облека топло, облякох се топло. Щом ми казвате, че трябва да сме внимателни, ами… — Сви рамене. — Видях достатъчно. Вероятно ще бъдете така добър да ме придружите до носилката ми?

— За мен ще бъде огромно, хм, удоволствие, милорд. — Халайн вдигна лампата и го поведе обратно към стълбището. — Много мило от ваша страна, че благоволихте да ни посетите. Голяма чест, хм. Отдавна кралската Ръка не ни е удостоявала с присъствието си. От времето на лорд Росарт, а той беше от нашия орден. А това беше при крал Ерис. Крал Ерис проявяваше голям интерес към работата ни.

„Крал Ерис ви е използвал, за да пече месото на враговете си“. Джайм му беше разправял разни истории за Лудия крал и любимците му пироманти.

— Джофри също ще се заинтересува, не се съмнявам. — „Поради което ще е най-добре да го държа настрана от вас.“

— Голямата ни надежда е кралят да ни удостои лично с царствената си особа в залата на Гилдията. Говорих за това с царствената ви сестра. Ще вдигнем голям пир…

Нагоре ставаше все по-топло.

— Негова милост е забранил всякакви пирове, докато не спечелим войната. — „По мое настояване.“ — Кралят не смята, че е уместно да се вдигат пирове с отбрани ястия, докато народът му е без хляб.

— Изключително, хм, милостив жест, милорд. В такъв случай може би неколцина от нас биха могли да посетят краля в Червената цитадела. Малка демонстрация на силите, които владеем, така да се каже, колкото да се поразсее Негова милост от многото си грижи. Адският огън е само една от страшните тайни на древния ни орден. Много и удивителни са нещата, които можем да ви покажем.

— Ще го споделя със сестра ми. — Тирион нямаше нищо против няколко чародейски фокуса, но страстта на Джоф да кара хората да се бият до смърт беше достатъчно изпитание; нямаше намерение да позволи на момчето да види възможността да ги гори живи.

Когато най-после изкачиха стълбите, Тирион свали козината и я метна през лакът. Залата на алхимиците представляваше внушителен лабиринт от черен камък, но Халайн го преведе през извивките и кривините, докато не стигнаха Галерията на железните факли, дълга и екнеща зала, където колони зелен огън танцуваха по други колони от черен метал, високи по двадесет стъпки. Призрачните пламъци мятаха отблясъци по излъскания черен мрамор на стените и пода и изпълваха залата със смарагдово сияние. Тирион щеше да се впечатли много повече, ако не знаеше, че грамадните железни факли бяха запалени тази сутрин в чест на неговата визита и щяха да ги угасят веднага щом вратите се затръшнат зад гърба му. Адският огън беше твърде скъпо изделие, за да се прахосва.

Излязоха на широките вити стъпала пред Улицата на сестрите, недалече от подножието на хълма на Висения. Той се сбогува с Халайн и се заклатушка надолу, където го чакаше Тимет, син на Тиздет, с ескорт Горени мъже. Между другото изборът на охраната му звучеше много подходящо предвид целта на днешната разходка. Освен това белезите им хвърляха в ужас градската паплач. Напоследък това все повече се оказваше за добро. Само преди три дни друга тълпа се беше скупчила пред портите на Червената цитадела и зареваха, че искат храна. Джоф ги засипа с порой от стрели, уби четирима и на свой ред им изрева отгоре, че имат позволението му да изядат мъртъвците си. „Все повече приятели ни печели момченцето.“