— Скрит вход? До моите покои? — Тирион беше повече обезпокоен, отколкото изненадан. Че защо иначе Мегор Жестокия е трябвало да заповяда смъртта на всички строители, работили в замъка му, освен за да опази подобни тайни? — Да, предполагам, че трябва да има. Къде точно ще намеря тази врата? В солария си? Или в спалнята?

— Скъпи приятелю, не искате да ме принудите да разкрия всички свои малки тайни, нали?

— Оттук нататък мисли за тях като за нашите малки тайни, Варис. Ако приема, че си на моя страна…

— Вие съмнявате ли се?

— Не, разбира се. Вярвам ти безрезервно. — Горчивият му смях отекна от стените наоколо. — Всъщност вярвам ти като на човек от собствената ми кръв. Сега ми кажи как е умрял Кортни Пенроуз.

— Казват, че се е хвърлил от една от кулите.

— Сам? Не, не мога да го повярвам.

— Стражите не са видели никого в покоите му, нито са намерили някого наоколо след нещастието.

— Тогава убиецът му се е промъкнал по-рано и се е скрил под леглото му — допусна Тирион, — или се е спуснал с въже от покрива. Може стражите да лъжат. Кой може да каже дали не са го направили самите те?

— Безспорно сте прав, милорд.

Лукавият му тон говореше друго.

— Но ти не мислиш така. Как е станало тогава?

Дълго време Варис не отвърна нищо. Чуваше се само потропването на копитата по камъните. Накрая евнухът се окашля неловко.

— Милорд, вие вярвате ли в древните сили?

— В магиите, искаш да кажеш? — нетърпеливо отвърна Тирион. — Кървави заклинания, проклятия, превъплъщения, от тоя сорт? — Джуджето изсумтя. — Да не би да намекваш, че сир Кортни е умрял от магия?

— Същия ден заранта сир Кортни е предизвикал лорд Станис на двубой. Питам ви, така ли постъпва отчаян и склонен към самоубийство човек? Да прибавим и загадъчното и дошло изневиделица убийство на лорд Ренли, докато бойните части са се строявали да тръгнат на щурм срещу брат му. — Евнухът помълча. — Милорд, вие веднъж ме попитахте как са ме отрязали.

— Помня — каза Тирион. — Ти не пожела да ми кажеш.

— И сега не изпитвам особено желание, но… — Този път паузата продължи по-дълго, а когато Варис заговори отново, гласът му беше станал някак по-различен. — Бях чираче в една пътуваща трупа комедианти. Майсторът ни имаше малка гемия, плавахме из Тясното море и показвахме позорището си във всички Свободни градове, понякога прескачахме и в Староград, както и в Кралски чертог.

— Един ден в Мир някакъв мъж дойде да види трупата — продължи той. — След представлението направи на майстора твърде изкусително предложение да ме откупи. Бях ужасен. Уплаших се, че мъжът иска да ме използва, както бях чувал, че някои мъже използват малки момченца, но всъщност се оказа, че единствената част от тялото ми, която му е трябвала, е мъжеството ми. Той ми даде някаква смес, от която отпаднах и не можех нито да се движа, нито да говоря, но нищо не направи, за да затъпи сетивата ми. С един дълъг крив нож той ми изряза всичко, и корена и стеблото, като през цялото време редеше заклинания. Гледах го как изгаря мъжките ми работи на един мангал. В един миг пламъците станаха сини и чух глас, който отвърна на призивите му, макар да не разбрах думите, които изрече.

Варис преглътна тежко.

— Глумците си бяха заминали. След като му послужих, мъжът нямаше повече нужда от мен и ме изпъди. Когато го попитах какво да правя, той ми каза, че според него би трябвало да умра. Напук на него реших да живея. Просех, крадях и продавах онези части от тялото си, които ми бяха останали. Скоро станах един от най-добрите крадци в Мир, а като пораснах повече, научих, че често съдържанието на нечие писмо е по-ценно от съдържанието на кесията на този, който го е написал.

— Но все още сънувам оная нощ, милорд — прегракнало каза Варис. — Не толкова магьосника, нито ножа му, нито дори как изрязаният ми с топките паток се гърчеше в пламъците. Сънувам гласа. Гласа от пламъците. Бог ли беше това, или демон, или някакъв ловък фокус? Не мога да ви кажа, а всички фокуси са ми познати. Мога само да кажа със сигурност, че той го призова и онова нещо му отвърна, и че от този ден намразих магията и всички, които я практикуват. Ако лорд Станис е един от тях, решен съм да постигна смъртта му.

Продължиха да яздят известно време мълчаливо. Накрая Тирион отрони:

— Неприятна история. Съжалявам.

Евнухът въздъхна.

— Съжалявате, но не ми вярвате. Не, милорд, няма нужда от извинения. Бях опиянен, болеше ме ужасно, и при това беше толкова отдавна и далече някъде отвъд морето. Безспорно съм сънувал този глас. Казвал съм си го хиляда пъти.

— Вярвам в стоманата на мечовете, в златото на монетите и в човешкия ум — каза Тирион. — Вярвам и в това, че някога е имало дракони. В края на краищата видях черепите им с очите си.

— Да се надяваме, че те са най-лошото нещо, което ще видите някога, милорд.

— Тук сме съгласни. — Тирион се усмихна. — А колкото до смъртта на сир Кортни, какво пък, знам, че Станис е привлякъл наемни моряци от Свободните градове. Може да си е купил и някой опитен наемен убиец.

— Много опитен трябва да е бил.

— Има такива. Случвало ми се е да мечтая, че един ден ще стана достатъчно богат, за да мога да пратя някой Безлик подир милата си сестричка.

— Както и да е умрял сир Кортни — каза Варис, — той вече е мъртъв и замъкът е паднал. Станис вече може да тръгне в поход.

— Някаква възможност да убедим дорнците да се спуснат в Блатата? — попита Тирион.

— Никаква.

— Жалко. Е, заплахата поне може да задържи блатните лордове в замъците им. Какви са вестите от баща ми?

— Ако лорд Тивин е спечелил отвъд Червената вилка, то все още не е стигнала вест за това. Ако не побърза, противниците му може да го заклещят. Листа на Оукхарти дървото на Роуан са ги видели на север от Мандър.

— От Кутрето няма ли новини?

— Сигурно изобщо не е стигнал до Горчив мост. Или е умрял там. Лорд Тарли е заграбил запасите на Ренли и е избил много хора, главно на Флорент. Лорд Касуел се е затворил в замъка си.

Тирион се разсмя.

Варис дръпна юздите и го погледна озадачено.

— Милорд?

— Не виждаш ли ужасната шега, Варис? — Тирион махна с ръка към плътно затворените прозорци на спящия град. — Бурен край е паднал, Станис иде насам с огън и стомана, и боговете знаят само какви тъмни сили, а добрите хорица си нямат Джайм, който да ги защити, нито Робърт, нито Ренли или Регар, нито скъпия на сърцата им Рицар на цветята. Само мен, онзи, когото мразят. — Разсмя се отново. — Джуджето, злия съветник, уродливия малък маймунски демон. Аз съм единственият, който стои между тях и хаоса.

— Кажи на татко, че може да се гордее с мен. — Брат й се метна в седлото, лорд от глава до пети в бляскавата си броня и дългия, оцапан с кал мокър плащ. Сребърна пъстърва красеше гребена на големия шлем, близначка на изрисуваната на щита му.

— Той винаги се е гордял с теб, Едмур. И те обича безкрайно. Вярвай ми.

— Решен съм да му дам по-сериозен повод от едното раждане. — Той подкара в кръг бойния кон и вдигна ръка. Екнаха тромпети, заби барабан, подвижният мост започна да се спуска с тежкото скърцане на веригите и сир Едмур Тъли поведе мъжете от Речен пад с вдигнати пики и развети знамена.

„По-голяма войска имам от твоята, братко — помисли Кейтлин, без да откъсва очи от него. — Цяла армия от съмнения и страхове.“

Отчаянието на Бриен до нея беше почти осезаемо. Кейтлин бе поръчала дрехи, скроени по нейна мярка, хубави дрехи, отиващи и на потеклото й, и на пола й, но тя все предпочиташе да облича ризница и кожа, и колан за меч на кръста. Готова беше да тръгне да воюва с Едмур, безспорно, но дори стени, яки като на Речен пад, имаха нужда от мечове, които да ги държат. Брат й беше отвел всички годни да носят оръжие мъже към бродовете, оставяйки на сир Дезмънд Грел да командва гарнизон, съставен от ранените, старите и болните, наред с няколко скуайъри и необучени селянчета, боязливи и все още с жълто на устата. И да опази с това един замък, пълен с жени и деца.