Когато най-сетне пехотата на Едмур се изниза, Бриен попита:

— Сега какво ще правим, милейди?

— Ще си изпълняваме дълга. — Лицето на Кейтлин се бе изопнало, когато закрачи през двора. „Винаги съм изпълнявала дълга си“ — помисли тя. Затова може би лорд баща й я ценеше най-много от всичките си деца. Двамата й по-големи братя бяха умрели като бебета и затова тя беше останала за лорд Хостър Тъли и за син и за дъщеря, докато не се роди Едмур. След това беше умряла майка й и лорд баща й бе казал, че сега тя трябва да бъде дамата на Речен пад. Кейтлин беше изпълнила и този си дълг. А когато лорд Хостър я обеща на Брандън Старк, тя трябваше да му благодари, че й е уредил такава великолепна партия.

„Брандън въоръжих с благоразположението си, а горкия Петир дори не го утеших, когато го раниха, нито се сбогувах с него, когато татко го прогони. А когато Брандън го убиха и татко ми каза, че трябва да се венчая за брат му, го направих с радост, макар да не бях виждала лицето на Нед до деня на венчилото. Дадох девствеността си на този мрачен чужденец и го отпратих на неговата война, при неговия крал и при жената, която му роди копелето му, защото винаги съм изпълнявала дълга си.“

Стъпките й сами я отведоха в септата, седмоъгьлен храм от пясъчник, съграден сред майчините й градини и изпълнен с пъстра като дъгата светлина. Храмът беше препълнен — Кейтлин не беше сама в потребността си да се помоли. Тя коленичи пред боядисаната мраморна статуя на Воина и запали ароматна свещ за Едмур, и още една за Роб, някъде отвъд хълмовете. „Опази ги и им помогни да победят — помоли се тя, — и донеси мир за душите на убитите и утеха за онези, които ще живеят след тях.“

Септонът влезе с кадилницата си и кристала, докато тя се молеше, затова Кейтлин се задържа за церемонията. Не познаваше този септон, вглъбен в себе си младеж някъде на годините на Едмур. Изпълняваше службата си добре и гласът му беше плътен и звучен, когато запя възхвалите към Седмината, но Кейтлин усети, че тъгува за тънките и жалостиви тонове на септон Озмунд, отдавна починал. Озмунд щеше да изслуша търпеливо разказа й за онова, което бе видяла и почувствала в павилиона на Ренли, и сигурно щеше да знае какво означава освен това, и какво трябва да направи, за даде покой на сенките, които се прокрадваха в сънищата й. „Озмунд, баща ми, чичо Бриндън, старият майстер Ким, те като че ли винаги знаеха всичко, но сега съм си само аз и изглежда, не зная нищо, нито дълга си дори. Как мога да си изпълня дълга, когато не зная в какво е?“

Коленете й се бяха вкочанили, когато се надигна, но не бе постигнала повече мъдрост. Може би трябваше да навести през нощта и гората на боговете и да се помоли и на боговете на Нед. Те бяха по-стари от Седмината.

Навън ушите й доловиха по-друга песен. Римънд Стихоплетеца седеше пред пивоварната, обкръжен от слушатели, и плътният му глас закънтя, щом подхвана баладата за лорд Деремонд при Кървавата ливада.

Бриен се спря да послуша, изгърбила широките си рамене и свила ръце пред гърдите си. Дрипави хлапета притичваха наоколо, крещяха и се биеха с пръчки. „Защо момчетата толкова обичат да си играят на война?“ Кейтлин се зачуди дали Римънд не беше отговорът. Гласът на певеца се усили, когато стигна края на песента:

— Да се биеш е по-добре, отколкото да стоиш и да чакаш — промълви Бриен. — Когато се биеш, не изпитваш безпомощност. Имаш си меч и кон, понякога — и брадва. Когато си в броня, е трудно да те наранят.

— И рицарите умират в битките — напомни й Кейтлин.

Бриен я погледна с красивите си сини очи.

— Както и жените умират в ложето при раждане. Но никой не пее песни за тях.

— Децата са друг вид битка. — Кейтлин закрачи през двора. — Битка без знамена и бойни рогове, но не по-малко яростна. Да износиш детето, да го докараш на белия свят… майка ти трябва да ти е разправяла за болката…

— Не познавам майка си — каза Бриен. — Баща ми имаше жени… всяка година различни, но…

— Това не са били жени — каза Кейтлин. — Колкото и трудно да е раждането, Бриен, онова, което идва след него, е още по-трудно. Понякога имам чувството, че съм разкъсана. Да можех да бъда не една, а пет, по една за всяко от децата ми, за да мога всички да ги опазя.

— А вас кой ще опази, милейди?

Усмивката й беше тъжна.

— Ами кой… мъжете на моя дом. Така поне ме учеше лейди майка ми. Лорд баща ми, брат ми, чичо ми, съпругът ми, те ще ме пазят… но когато те са далеч от мен, или вече ги няма, все някак трябва да запълня мястото им.

По-късно същия ден майстер Виман й донесе писмо. Тя го прочете веднага с надеждата, че й носи вест от Роб или от сир Родрик в Зимен хребет, но се оказа, че съобщението е от лорд Зелени ливади, обявил се за кастелан на Бурен край. Беше адресирано до баща й, до брат й, до сина й „или до който там държи Речен пад.“ Сир Кортни Пенроуз е мъртъв, пишеше човекът, и Бурен край е отворил портите си за Станис Баратеон, пълноправния и законен наследник на трона. Гарнизонът на замъка е обрекъл мечовете си на неговата кауза, до един и вкупом, и никой не е пострадал.

— Освен Кортни Пенроуз — промълви Кейтлин. Никога не го беше срещала, но кончината му я натъжи. — Роб трябва веднага да научи за това — рече тя. — Знаем ли къде е?

— Според последната вест продължаваше по посока на Зъбера, седалището на дома Уестърлинг — отговори майстер Виман. — Ако изпратя гарван до Ашемарк, сигурно ще могат да пратят вестоносец до него.

— Направете го.

След като майстерът излезе, Кейтлин отново прочете писмото.

— Лорд Зелени ливади не съобщава нищо за копелето на Робърт — сподели тя с Бриен. — Предполагам, че го е предал с всички останали, макар да признавам, че не разбирам защо Станис толкова държеше на него.

— Може би се страхува от претенциите на момчето.

— Претенции на копеле? Не, тук има нещо друго… как изглежда детето?

— Около осемгодишно е, сърдечно, с черна коса и светлосини очи. Гостите често го мислеха за син на лорд Ренли.

— А Ренли беше благоразположен към Робърт. — Кейтлин се досети. — Станис е решил да показва момчето из страната, за да могат всички хора да видят в негово лице Робърт и да се зачудят защо Джофри не прилича на него.

— Какво значение има това?

— Онези, които подкрепят Станис, ще го нарекат „доказателство“. Онези, които поддържат Джофри, ще кажат, че не значи нищо. — Собствените й деца носеха повече чертите на Тъли, отколкото на Старк. Аря беше единствената, в която личаха по-скоро чертите на Нед. „И Джон Сняг, но той не беше мой.“ Неволно се замисли за майката на Джон, за онази скрита в сенките тайна любов, за която съпругът й така и не проговори. „Дали и тя скърби за Нед като мен? Или го мрази за това, че остави леглото й заради моето? Дали се моли за своя син, както аз се моля за своите?“

Неприятни бяха тези мисли и безполезни. Ако Джон беше роден от Ашара Дейн, от дома Звездопад, както шепнеха, то тази дама беше мъртва отдавна; ако не, то Кейтлин нямаше никаква представа къде ли може да е майката на Джон. А и нямаше значение. Нед вече го нямаше и с него си бяха умрели всички негови любови и тайни.

Въпреки това отново я порази мисълта колко странно се държат мъжете, стане ли дума за копелетата им. Нед винаги бе защитавал Джон, ето че сир Кортни Пенроуз беше отдал живота си за този Едрик Бурята, но в същото време копелето на Рууз Болтън значеше за него по-малко от псетата му, ако можеше да се съди по странно хладния тон в писмото, което Едмур бе получил преди по-малко от три дни. Пишеше, че е прехвърлил Тризъбеца и продължава похода си към Харънхъл, както му е заповядано. „Здраво укрепен замък и със силен гарнизон, но Негова милост ще го има, дори да се наложи да избия всичките му защитници.“ Надяваше се, че Негова милост ще претегли това срещу престъпленията на незаконния му син, когото сир Родрик Касел бе убил. „Съдба, каквато несъмнено си е заслужил — беше написал Болтън. — Скверната кръв е така вероломна, а нравът на Рамзи беше коварен, алчен и жесток. Чувствам се облекчен, че се отървах от него. Докато беше жив, законните синове, които ми обеща съпругата ми, нямаше да са в безопасност.“