Забързани стъпки пропъдиха мрачните мисли от главата й. Скуайърът на сир Дезмънд нахлу задъхан в стаята и коленичи.

— Милейди… Ланистърите… отвъд реката.

— Поеми си дъх, момко, и ми го повтори по-бавно.

Той се подчини.

— Колона въоръжени мъже — докладва момчето. — От другата страна на Червената вилка. Веят пурпурен еднорог под лъва на Ланистър.

„Някой от синовете на лорд Бракс.“ Бракс бе идвал веднъж в Речен пад, когато тя беше още момиче, да предложи брак на един от синовете си с нея или с Лиза. Кат се зачуди дали същият син сега не беше отвън, предвождащ атаката.

Ланистърите се бяха спрели на югоизток под разветите си ярки знамена.

— Предни отряди, нищо повече — увери я сир Дезмънд, когато тя се качи на бойниците при него. — Главната сила на лорд Тивин е още на юг. Засега не сме застрашени.

На юг от Червената вилка земята се простираше открита и равна. Високо от наблюдателната кула Кейтлин можеше да види на мили разстояние. Въпреки това се виждаше само най-близкият брод. Едмур беше възложил защитата му на лорд Джейсън Малистър, както и на другите три нагоре по течението на реката. Конниците на Ланистър се трупаха нерешително край речния бряг, пурпурните и сребристите им пряпорци плющяха под напора на вятъра.

— Не са повече от петдесет, милейди — прецени сир Дезмънд.

Кейтлин се загледа в ездачите, разтеглени в дълга редица. Хората на лорд Джейсън чакаха да ги посрещнат зад скали, висока трева и хълмисти склонове. Тръбен призив подкара конниците напред в тържествен тръс и водата закипя под краката на конете. За миг зрелището беше величествено, с ярките им доспехи и разветите знамена, с блесналото по върховете на пиките им слънце.

— Сега — промълви Бриен.

Беше трудно да се разбере какво точно става, но цвиленето на конете се чуваше дори от това разстояние, слухът на Кейтлин долови и трясък на стомана. Едно от знамената изчезна, когато знаменосецът залитна и се срина от седлото си, скоро след това тялото на първия загинал мина покрай стените, понесено от течението. Ланистърите вече се оттегляха объркани. Престроиха се пред очите й, казаха си нещо и препуснаха назад. Мъжете по стените ги отпратиха с оскърбителни ругатни, макар да бяха вече твърде далече, за да ги чуят.

Сир Дезмънд се плесна по корема.

— Де да можеше сега лорд Хостър да е тук, да види това. Щеше да затанцува от радост.

— Боя се, че за баща ми дните за танци отминаха — отрони Кейтлин. — А тази битка едва започва. Ланистърите ще дойдат пак. Лорд Тивин разполага с два пъти повече хора от тези на брат ми.

— И десет пъти повече да имаше, пак щеше да е все едно — каза сир Дезмънд. — Западният бряг на Червената вилка е по-висок от източния, милейди, и е добре залесен. Нашите стрелци имат добро прикритие и чисто поле за стрелите си… а ако някъде се получи пробив, Едмур държи в резерв най-добрите си рицари, готови да препуснат навсякъде, където възникне отчаяна нужда от тях.

— Моля се да сте прав — каза Кейтлин.

Същата нощ дойдоха отново. Беше заповядала да я събудят, когато врагът се върне, и някъде след полунощ едно от слугинчетата я докосна леко по рамото. Кейтлин веднага скочи.

— Какво има?

— Пак са на брода, милейди.

Загърната в нощния си халат, Кейтлин се качи на покрива на цитаделата и видя осветената от луната река, където кипеше битката. Бранителите бяха наклали огньове по брега и хората на Ланистър, изглежда, се бяха надявали, че ще ги заварят заслепени от нощния мрак или непредпазливи. Глупаво, ако наистина беше така. Тъмнината в най-добрия случай е рискован съюзник. Когато нагазиха до гърди, за да прекосят, започнаха да падат в скритите въртопи и течението да ги отнася, други се препъваха в едрите камъни или заплитаха крака в скритите железни заграждения. Лъкометците на Малистър ги посрещнаха с ураган от свистящи огнени стрели, който отдалече изглеждаше странно красив. Един от нападателите, пронизан от дузина стрели и цял в пламъци, се завъртя на коня си в дълбоката до колене вода и накрая падна и течението го отнесе. Докато тялото му премине покрай стените на Речен пад, пламъците, както и животът му, бяха изгаснали.

„Малка победа — помисли Кейтлин, след като сражението приключи и оцелелите противници се стопиха обратно в нощния мрак. — Но все пак победа.“ Докато слизаха по виещите се стъпала на малката кула, попита Бриен какво мисли.

— Това беше погалването с върха на пръста на лорд Тивин, милейди — каза момичето. — Той опипва, търси слабо място, незащитен брод. Ако не намери, ще свие всичките си пръсти в юмрук. — Бриен сви рамене. — Аз поне щях да направя това. На негово място. — Ръката й посегна към дръжката на меча и леко я потупа, сякаш да се увери, че си е на мястото.

„И дано боговете да ни помогнат тогава“ — помисли Кейтлин. Но не можеше да направи нищо. Онова при реката беше битката на Едмур. Нейната беше тук, в замъка.

На другата сутрин по време на закуска тя повика стария стюард на баща си, Ъдърайдс Вейн.

— Поръчайте да занесат на сир Клеос Фрей кана вино. Смятам скоро да го разпитам и искам да му се поразвърже езикът.

— Както заповядате, милейди.

Скоро след това пристигна вестоносец с пришит на гърдите му орела на Малистър. Носеше съобщение от лорд Джейсън за друго сражение и нова победа. Сир Флемент Бракс се бе опитал да прехвърли реката през друг брод, на шест левги южно. Този път Ланистърите скъсили пиките си и тръгнали през реката спешени, но стрелците на Малистър ги засипали с дъжд от стрели отвисоко, а вдигнатите от Едмур по брега катапулти хвърлили тежки камъни и прекършили редиците им.

— Оставиха във водата дузина мъртви, само двама стигнаха плитчините, но с тях се оправихме набързо — докладва ездачът. Разказа и за друга битка малко по-нагоре по течението, където бродовете държеше лорд Карил Ванс. — Тамошните им напъни също бяха отблъснати на висока цена за враговете.

„Може би Едмур ще се окаже по-умен, отколкото мислех — каза си Кейтлин. — Всички негови лордове виждаха смисъл в бойните му планове, защо бях толкова сляпа? Брат ми отдавна не е малкото момче, което помня, както и Роб отдавна не е дете.“

Изчака до вечерта и тогава отиде при сир Клеос Фрей. Прецени, че колкото повече отлага, толкова повече ще вземе да се напие. Когато влезе в малката килия в кулата, сир Клеос падна на колене.

— Милейди, не знаех за никакъв опит за бягство. Дяволчето каза само, че на един Ланистър се полага отряд на Ланистър за ескорт, заклевам ви се в честта си на рицар…

— Станете, сир. — Кейтлин приседна на каменната скамейка. — Зная, че никой внук на Уолдър Фрей не може да бъде клетвопрестъпник. — „Освен ако не му е изгодно.“ — Брат ми каза, че сте донесъл мирни условия.

— Да. — Сир Клеос се надигна и тя остана доволна, като видя, че едва се държи на краката си.

— Кажете — заповяда Кейтлин и той заговори.

Когато свърши, Кейтлин остана да седи намръщена. Едмур беше прав — това изобщо не бяха мирни условия, освен…

— Значи Ланистър ще размени Аря и Санса за брат си?

— Да. Той седеше на Железния трон и се закле.

— Пред свидетели?

— Пред целия двор, милейди. Както и пред боговете. Казах го и на сир Едмур, но той му отговори, че е невъзможно, че Негова милост Роб никога няма да се съгласи.

— Казал ви е истината. — Дори не можеше да каже, че Роб греши. Аря и Санса бяха деца. Кралеубиеца, жив и на свобода, беше един от най-опасните хора в страната. Този път не водеше доникъде. — Видяхте ли момичетата ми? Добре ли се държат с тях?

Сир Клеос се поколеба.

— Аз… да, те изглеждаха…

„Опитва се да ме излъже нещо — осъзна Кейтлин, — но виното е замъглило ума му.“

— Сир Клеос — каза тя хладно, — вие се лишихте от закрилата, която ви осигурява знамето на мира, когато хората ви ни подведоха. Ако сега ме излъжете, ще увиснете на стените до тях. Повярвайте ми. Ще ви запитам отново: видяхте ли моите дъщери?