— Аз се надявах, че е избрал планините, за да скрие сбора си от очите на щурмоваците ни.

— Може би — отвърна Корин, след като дояде яйцето. — Но ми се струва, че има и още нещо. Търси нещо той по ония високи и студени места. Търси нещо, което му трябва много.

— Нещо? — Гарванът на Мормон вдигна глава и изпищя. В тясната палатка гласът му прозвуча рязко, като нож.

— Някаква сила. Но какво е… пленникът не можа да каже. Може би го разпитваха твърде грубо и издъхна с много недоизказани неща. Впрочем съмнявам се, че го е знаел.

Джон чу писъка на вятъра отвън, преминал през пролуките на кръглата стена и задърпал въжетата на палатката. Мормон потърка замислено брадичка.

— Някаква сила, казваш. Трябва да разбера.

— Значи трябва да пратиш съгледвачи в планините.

— Никак не ми се ще да рискувам повече хора.

— Останало ни е само да умрем. За какво друго сме облекли тези черни наметала, освен да умрем в защита на кралството? На твое място бих изпратил петнадесет души, в три групи по петима. Едната да опипа Млечна вода, едната — Пищящ проход, една да изкачи Великанско стълбище. Да научат какво ни чака в тези планини.

— Чака — изграчи гарванът. — Чака.

Лорд-командир Мормон въздъхна тежко.

— Друг избор не виждам — отстъпи той. — Но ако не се върнете…

— Все някой ще слезе от Ледените нокти, милорд — каза щурмовакът. — Ако сме ние, толкова по-добре. Ако не — ще е Манс Райдър, а вие седите точно на пътя му. Не може да продължи на юг и да ви остави зад гърба си, да го преследвате и биете в тила. Ще трябва да щурмува. Мястото е здраво.

— Не чак толкова.

— Най-много всички да измрем. Това ще спечели време за братята ни на Вала. Време да се попълнят гарнизоните и да се замразят портите. Време да се наточат брадвите и да се поправят катапултите. Животът ни ще е добре похарчена монета.

— Мрем — замърмори гарванът и запристъпва по рамото на Мормон. — Мрем, мрем, мрем, мрем.

Стария мечок седеше прегърбен и смълчан, сякаш бремето на думите беше станало непоносимо тежко за него. Но накрая каза:

— Боговете дано ми простят. Избери си хората.

Корин Полуръката извърна глава. Очите му срещнаха очите на Джон и се задържаха.

— Добре. Избирам Джон Сняг.

Мормон примига.

— Та той е почти момче. И освен това е моят стюард. Дори не е щурмовак.

— Толет също може да се грижи за вас, милорд. — Корин вдигна осакатената си двупръста ръка. — Старите богове още са силни отвъд Вала. Боговете на Първите хора… и на Старките.

Мормон погледна Джон.

— Твоето желание какво е?

— Да отида — веднага отвърна той.

Старецът се усмихна тъжно.

— Така си и мислех.

Беше се съмнало, когато Джон излезе от палатката с Корин Полуръката. Вятърът фучеше край тях, вееше черните им наметала и пръскаше червени въгленчета от изтлелия огън.

— Тръгваме по обяд — каза му щурмовакът. — Гледай да си го намериш оня вълк.

— Кралицата се кани да отпрати принц Томен. — Двамата бяха коленичили сами в приглушения сумрак на септата, обкръжени от сенки и примигващи свещи, но въпреки това Лансел шепнеше тихо. — Лорд Джилс ще го отведе при Росби и ще го скрият там, предрешен като паж. Смятат да му боядисат косата тъмна и да кажат на всички, че е син на някакъв рицар.

— Тя от тълпата ли се бои? Или от мен?

— От двете — каза Лансел.

— Аха. — За тази маневра Тирион не знаеше нищо. Нима птиченцата на Варис се бяха провалили този път? Дори и паяците подремват понякога, предположи той… или евнухът играеше по-дълбока и сложна игра, отколкото допускаше? — Благодаря ви, сир.

— Ще ми дадете ли онова, за което ви помолих?

— Може би. — Лансел бе поискал да му възложат да командва част в предстоящото сражение. Великолепен начин да умре преди да му поникнат мустаците, но младите рицари винаги се мислят за непобедими.

Тирион се задържа, след като братовчед му се измъкна навън. Пред Воина запали една нова свещ от горящите. „Да пазиш брат ми, проклето копеле. Той е от твоите.“ Втора свещ запали на Странника. За себе си.

Същата нощ, когато в Червената цитадела се смрачи, Брон дойде и го завари да запечатва писмо.

— Това го занеси на сир Джейслин Байуотър. — Джуджето капна нагорещен восък върху свитъка.

— Какво казва? — Брон не можеше да чете. Затова задаваше безочливи въпроси.

— Че трябва да подбере петдесетима от най-добрите си хора и да разузнае по Пътя на розата.

— Станис по-скоро ще дойде по кралския път.

— О, знам. На Байуотър му кажи изобщо да не се съобразява какво пише в писмото, а да поведе хората си на север. Да сложи капан по пътя за Росби. Лорд Джилс ще тръгне за замъка си след ден-два, с дузина от войниците си, няколко слуги и племенника ми. Принц Томен сигурно ще е облечен като паж.

— Искаш да върне момчето, това ли е?

— Не. Искам да го отведат в замъка. — Тирион бе преценил, че преместването на момчето от града е едно от добрите хрумвания на сестра му. В Росби Томен щеше да е предпазен от гнева на тълпата, а и с това, че щеше да е далече от брат си, нещата ставаха по-трудни за Станис; дори да вземеше Кралски чертог и да обезглавеше Джофри, все пак оставаше още един претендент Ланистър, с когото да се състезава. — Лорд Джилс е твърде болнав, за да му избяга, и твърде страхлив, за да се бие. Ще заповяда на кастелана си да отвори портите. Щом влезе вътре, Байуотър да изгони гарнизона и да пази там Томен. А, питай го добре ли му звучи „лорд Байуотър“.

— Лорд Брон щеше да звучи още по-добре. Аз мога да ти отвлека момчето не по-зле. Ще го дундуркам на коляно и ще му пея приспивни песнички, стига в това да има лордска титла.

— Ти ми трябваш тук — каза Тирион. „А и не мога да ти поверя племенника си.“ Ако нещо лошо сполетеше Джофри, претенциите на Ланистър за Железния трон щяха да легнат на крехките плещи на Томен. Златните плащове на сир Джейслин щяха да го бранят; наемниците на Брон щяха да са по-склонни да го продадат на враговете му.

— Какво да направи новият лорд със стария?

— Каквото иска, стига да не забравя да го храни. Не искам да умре. — Тирион се вдигна от масата. — Сестра ми ще прати някой от Кралската гвардия с принца.

Това не притесни Брон.

— Хрътката е куче на Джофри, той няма да го остави. Златните плащове на Желязната ръка ги бива да се оправят лесно с всеки друг.

— Ако се стигне до убийства, кажи на сир Джейслин, че не искам да става пред очите на Томен. — Тирион си наметна тежък плащ от тъмнокафява вълна. — Племенникът ми е с нежно сърце.

— Сигурен ли си, че е Ланистър?

— В нищо не съм сигурен, освен в зимата и в битката — каза той. — Да вървим. Ще пояздим заедно донякъде.

— При Чатая?

— Прекалено добре ме познаваш.

Излязоха през задната портичка в северната стена. Тирион смуши коня и препусна по булеварда на Черната сянка. Няколко крадливи сенки пробягаха и се скриха в алеите, като чуха тропота на копитата по камъните, но не посмяха да изскочат на пътя им. Съветът бе удължил наложения от него комендантски час: когото заловяха след вечерната камбана, го очакваше смърт. Мярката беше възстановила донякъде мира в Кралски чертог и смали до четвъртина броя на труповете, намирани в задънените улички сутрин, но въпреки това Варис твърдеше, че го проклинали за това. „Би трябвало да са благодарни, че още могат да вдишват, за да си изричат проклятията.“ Двама златни плащове им се изпречиха на пътя, докато се спускаха по уличката Меден ковач, но като разбраха кого са предизвикали, помолиха кралската Ръка за прошка и ги пуснаха. Брон зави към Калната порта и се разделиха.

Тирион продължи към „При Чатая“. Обърна се на седлото и огледа улицата зад себе си. Преследвачи не се мяркаха. Всички прозорци бяха тъмни и капаците — плътно затворени. Нищо не чу, освен вятъра, метящ по алеите. „Ако Церсей е изпратила някой да ме дебне тази нощ, трябва да се е предрешил като плъх.“