— Майната им на всички — измърмори той. Омръзнало му беше си играе на предпазливост. Свърна коня и го сръга с шпори. „Ако следи някой, да видим колко добър ездач е.“ Препусна по огрените луната улици, копитата бясно зачаткаха по паважа, профуча през тесни улички и алеи и се понесе към своята любов.

Когато потропа на портата, чу през високия каменен зид да носи тиха музика. Един от ибенците го пусна вътре. Тирион му подаде юздите и го попита:

— Кой е тоя?

Стъклата на тесните прозорци в дългата зала, оформени като диаманти, светеха с бледожълта светлина и през тях се чуваше песента някакъв мъж. Ибенецът сви рамене.

— Певецът Дебел корем.

Докато крачеше от конюшнята към къщата, песента се усили. Тирион не обичаше певците, а точно този, гледка невидяна, го обичаше по-малко от цялата им пасмина. Когато отвори вратата, мъжът спря да пее.

— Милорд Ръка. — Коленичи, плешив и с издут като котле корем, и замърмори: — Каква чест, каква чест.

— Милорд. — Щом го видя, Шае се усмихна. Виж, тази усмивка Тирион обичаше, когато грейнеше изведнъж и неволно на хубавото личице. Момичето беше облякло червената си копринена роба, стегната на кръста с посребрено поясче. Цветовете прилягаха на тъмната коса и гладката й, бяла като сметана кожа.

— Здравай, миличко — каза той. — А този кой е?

Певецът вдигна очи.

— Наричат ме Саймън Сребърния език, милорд. Свирач, певец, разказвач…

— И голям глупак — довърши Тирион. — Какво ме нарече, като влязох?

— Нарекох? Ама аз само… — Среброто на езика на Саймън, изглежда, натежа като олово. — Милорд Ръка казах само, висока чест…

— Човек с малко повече ум щеше да се престори, че не ме е познал. Не че щях да се подведа, но трябваше да се опиташ поне. Сега какво да правя с теб? Знаеш за милата ми Шае, знаеш къде живее, знаеш, че я посещавам сам нощем…

— Заклевам се, на никого няма да кажа…

— Дотук поне сме наясно. Хайде, лека ти нощ. — Тирион поведе Шае нагоре по стълбите.

— Моят певец няма да пропее повече — подразни го тя. — Така го изплаши, че си изгуби гласа.

— Малко страх ще му помогне да взима високите тонове.

Тя затвори вратата към спалнята им.

— Няма да го убиеш, нали? — Шае запали ароматна свещ и коленичи да свали ботушите му. — Песните му ме утешават в нощите, когато не идваш.

— Де да можех да идвам всяка нощ — каза Тирион, докато тя разтриваше босите му стъпала. — Добре ли пее поне?

— По-добре от някои. По-зле от други.

Тирион разтвори робата й и зарови лицето си между гърдите й. Плътта й винаги му миришеше на чисто, дори и в този вонящ като кочина град.

— Задръж го, ако искаш, но го дръж изкъсо. Не искам да тръгне из града и да разправя клюки по гостилниците.

— Той няма да… — почна тя.

Тирион покри устата й със своята. От приказки му беше омръзнало. Нужна му беше сладката простота на удоволствието между бедрата на Шае. Тук поне беше добре дошъл и го искаха.

След това издърпа ръката си изпод главата й, облече си ризата и слезе в градината. Полумесецът бе разсипал сребърния си варак по листата на плодните дръвчета и блестеше по гладката повърхност на каменното езерце за къпане. Тирион приседна край водата. Някъде вдясно от него засвири щурец — омайващ и така уютен звук. „Мирно е тук — каза си той. — Но докога?“

От другата му страна лъхна гнусна миризма и го накара да обърне глава. Шае стоеше на вратата зад него, облечена в сребристата роба, която й бе подарил. „Девица любих, бяла като зима, с луната блеснала в косата.“ Зад нея беше застанал един от просещите братя, дебел мъж в мръсен опърпан халат, с оклепани с кал боси крака и паничка, вързана на врата му с кожена каишка — там, където щеше да е кристалът на някой септон. От миризмата му и плъх щеше да се задави.

— Лорд Варис е дошъл да те види — каза Шае.

Просякът примига стъписан, а Тирион се разсмя.

— Естествено. Кой друг. Как го позна, след като аз не можах?

Тя сви рамене.

— Все си е той. Само се е облякъл различно.

— Друга външност, друга миризма, друга походка — каза Тирион. — Повечето мъже щяха да се излъжат.

— И повечето жени сигурно. Но не и курвите. Курвата се научава да вижда мъжа, а не дрехите му, иначе ще умре в първата затънтена уличка.

Варис изглеждаше зле и не само заради лъжливите струпеи по краката си. Тирион се изкиска.

— Шае, би ли ни донесла малко вино? — Нямаше да мине без глътка. Каквото и да беше довело евнуха тук, едва ли беше добро.

— Почти ме е страх да ви кажа защо дойдох тук, милорд — каза Варис, след като Шае ги остави. — Нося ви лоши новини.

— Трябваше да се предрешиш с черни пера, Варис. Все лоши новини ми носиш, като някой гарван. — Тирион тромаво се изправи. Чак го хвана страх да попита. — За Джайм ли е? — „Само да са го убили, нищо няма да ги спаси.“

— Не, милорд. Друго е. Сир Кортни Пенроуз е мъртъв. Бурен край е отворил портите си на Станис Баратеон.

Отчаянието удави всички други мисли в ума на Тирион. Когато Шае им донесе виното, той само отпи, хвърли чашата и тя се пръсна в зида на къщата. Тя вдигна ръка да се предпази от парчетата. Виното се разля на дълги пръсти, черни под лунната светлина.

— Проклет да е!

Варис се усмихна и устата му зейна с два реда гнили зъби.

— Кой, милорд? Сир Кортни или лорд Станис?

— И двамата. — Бурен край беше силен, трябваше да издържи половин година или повече… достатъчно, за да приключи баща му с Роб Старк. — Как е станало?

Варис хвърли поглед към Шае.

— Милорд, трябва ли да тревожим съня на скъпата ви дама с такива ужасни приказки?

— Една дама може да се уплаши — каза Шае. — Но аз — не.

— А би трябвало — каза й Тирион. — Щом Бурен край е паднал, Станис скоро ще насочи вниманието си към Кралски чертог. — Сега съжали, че си хвърли виното. — Лорд Варис, дайте ни малко време и ще се върна в замъка с вас.

— Ще ви чакам при конюшнята. — Поклони се и се отдалечи с тромавите си просешки стъпки.

Тирион придърпа Шае към себе си.

— Тук не си в безопасност.

— Имам си стени и стражите ти, които ме пазят.

— Наемници — каза Тирион. — Много обичат златото ми, но дали ще умрат за него? Колкото до тези стени, ако се изправи един мъж, друг на гърба му ще ги прехвърли за един дъх. Едно имение като това изгоря по време на безредиците. Убиха собственика му, златаря, защото килерът му бил пълен с храна, както разкъсаха Великия септон, изнасилиха петдесет пъти Лолис и смазаха черепа на сир Ейрон. Какво си мислиш, че ще направят с теб, като разберат, че са спипали дамата на Ръката?

— Искаш да кажеш курвата на Ръката? — Погледна го с големите си дръзки очи. — Макар че бих могла да стана вашата дама, милорд. Бих могла да облека всички красиви неща, които ми дадохте, да се облека в сатен и златотъкани одежди, да сложа накитите ви, да положа длан на ръката ви и да седя до вас на пировете. Мога да ви даря със синове, знам, че мога… и се кълна, че никога не бих ви посрамила.

„Любовта ми към теб ме посрами достатъчно.“

— Сладки мечти, Шае. Вече ги забрави, моля те. Никога няма да се сбъднат.

— Заради кралицата ли? И от нея не ме е страх.

— Мен ме е страх.

— Тогава я убий и да се свършва. Не се обичате кой знае колко.

Тирион въздъхна.

— Тя е моя сестра. Човекът, който убие родната си сестра, е вечно прокълнат и от богове, и от хора. Нещо повече, каквото и да си мислим ние с теб за Церсей, баща ми и брат ми я обичат. Мога да заговорнича срещу всеки в пределите на Седемте кралства, но боговете не са ме надарили достатъчно, за да се изправя с мечове срещу Джайм.

— Младия вълк и лорд Станис имат мечове, но не те плашат.

„Колко малко неща знаеш, милото ми.“

— Срещу тях имам цялата мощ на дома Ланистър. Срещу Джайм или баща ми нямам нищо освен гърбицата си и двата си криви крака.

— Имаш мен. — Шае го целуна, ръцете й се плъзнаха около врата му и тялото й се притисна в него.