Шайрийн кимна храбро.
— Мама каза, че белият гарван означавал край на лятото.
— Така е, милейди. Белите гарвани летят само от Цитаделата. — Пръстите на Крессен зашариха по веригата на врата му. Всяка нейна брънка бе изкована от различен метал и всеки от тях символизираше вещината му в различна област на човешкото познание. Майстерският му оглавник, белегът на ордена му. В гордия блясък на младостта го беше носил с лекота, но сега като че ли му тежеше, студен лежеше разнородният метал върху старческата му кожа. — По-големи са те от другите гарвани и са по-умни, гледат ги, за да носят само най-важните съобщения. Този е дошъл да ни извести, че конклавът се е събрал, обсъдил е донесенията и измерванията на всички майстери в пределите на кралството и е заявил, че лятото най-сетне свършва. Десет години, два кръга и шестнадесет дни продължи то, най-дългото лято в живата памет.
— Сега студено ли ще стане?
Лятно дете беше Шайрийн, така и не бе познала студа.
— Всичко с времето си — кимна Крессен. — Ако боговете са добри, ще ни дадат топла есен и обилна жътва, та да се подготвим за идещата зима.
Простолюдието казваше, че едно дълго лято предвещава още по-дълга зима, но майстерът не виждаше смисъл да плаши детето с тези приказки.
Кърпеното лице дрънна с хлопките си.
— Под морето винаги е лято — възкликна глупавият шут. — Хрусалките носят нинимончета в косите си и си тъкат рокли от сребърно водорасло. Знам аз, знам, ох, ох, ох.
Шайрийн се изкикоти.
— И аз бих искала да си имам рокля от сребърно водорасло.
— Под морето снегът вали нагоре — рече глумецът, — а дъждът е сух като кокал. Знам аз, знам, ох, ох, ох.
— Ще вали ли сняг? — попита детето.
— Да — отвърна Крессен. „Но се моля на боговете дано да минат години дотогава и да не е за дълго.“ — А, ето го и нашия Пилос с птицата.
Шайрийн извика от възторг. Дори Крессен трябваше да признае, че птицата е впечатляваща: бяла като сняг, по-голяма от най-едрия сокол, с лъскави черни очи, което означаваше, че не е просто албинос, а истинска порода бял гарван от Цитаделата.
— Тук — подвикна старецът. Гарванът разпери криле, запляска шумно из стаята и кацна до него на масата.
— Ще ида да ви донеса закуската — каза Пилос. Крессен кимна.
— Това е лейди Шайрийн — заговори на гарвана и птицата закима за поклон и изграчи:
— Лейди! Лейди!
Детето зяпна.
— Ама тя говори!
— Само няколко думи. Както ви казах, умни са тези птици.
— Умна птица, умен човек, умен, умен глупчо — задрънка шутът. — Ох-хо-хо, умен, умен, умен глупчо. — И запя: — „Дойдоха сенките за танц, милорд, танц, милорд, танц, милорд.“ — Запя и заподскача от крак на крак: — „Дойдоха сенките и тук стоят, милорд, стоят милорд, стоят милорд.“ — Тръскаше глава на всяка дума и звънците по еленовите рога напълниха стаята с неописуем шум.
Белият гарван заграчи, запляска с криле из стаята и кацна на желязното перило на стълбището към птичарника. Шайрийн сякаш се смали.
— Това го пее непрекъснато. Казах му да престане, но той не иска. Плаши ме. Накарай го да престане.
„И как да го направя? — зачуди се старецът. — Някога можех да го накарам завинаги да млъкне, но сега…“
Кърпеното лице беше дошъл при тях като момче. Скъпият на сърцето му лорд Стефон го беше намерил във Волантис, отвъд Тясното море. Кралят — старият крал, Ерис II Таргариен, който в онези години все още не беше полудял съвсем — го бе изпратил да търси невяста за принц Регар, който си нямаше сестри, за които да се ожени.
„Намерихме най-великолепния глупак — писа той на Крессен два дни преди да се върне от безплодната си мисия. — Нищо и никакво момче е, но е пъргав като маймунка и е по-остроумен от дузина придворни. Може да прави фокуси, да говори с гатанки и да прави магии, и пее сладко на четири езика. Откупихме свободата му и се надяваме да го вземем у дома с нас. Робърт ще му се зарадва много, а може би след време ще успее да научи дори Станис да се смее.“
Споменът за това писмо натъжи Крессен. Никой на света не бе успял да научи Станис да се смее, най-малко момчето Кръпчо. Щормът бе връхлетял внезапно с вой и се доказа правотата на името на залива: Коработрошача. Двумачтовата галера на лорда „Гордата ветрогонка“ се прекърши пред очите на хората в замъка му. От каменните парапети двата му по-големи сина видяха как корабът на баща им се натресе в скалите и водите го погълнаха. Удавиха се сто гребци и моряци, заедно с лорд Стефон Баратеон и неговата съпруга, а четири дни по-късно всеки прилив довличаше нова жътва подути трупове по пясъчната ивица под Бурен край.
Момчето бе изхвърлено на третия ден. Майстер Крессен беше слязъл с другите да помогне да разпознаят мъртъвците по име.
Когато го намериха, глупакът беше гол, кожата му — бяла, набръчкана и покрита с влажен пясък. Крессен го беше взел за поредния труп, но когато Джоми го награби за глезените, за да го извлече до погребалния фургон, момчето закашля, изплю вода и се надигна. После Джоми се кълнеше, че плътта на момчето била лепкаво студена като на мъртвец.
Никой така и не намери обяснение за двата дни, през които глупакът се беше изгубил сред морето. Рибарите разправяха, че една русалка го научила да диша вода в замяна на семето му. Самият Кръпчо не каза нищо. До Бурен край така и не стигна онзи хитър и умен хлапак, за когото бе писал лорд Стефон. Момчето, което намериха, се оказа друго, с прекършено тяло и ум, едва способно да говори, а за остроумие и дума не можеше да става. Но въпреки това лицето на глумеца ясно говореше кой е. В свободния град Волантис съществуваше обичай да татуират лицата на робите и слугите. От шията до темето кожата на момчето беше нашарена на квадрати — като червени и зелени кръпки.
— Луд е окаяникът, болнав и на никого няма да е от полза, най-малко на себе си — заяви сир Харбърт, кастеланът на Бурен край в онези години. — Най-голямото милосърдие, което можеш да проявиш към него, е да му дадеш чашата с маковия сок. Един безболезнен сън и край. Само ще те благослови, ако имаше ум за това.
Но Крессен отказа и в края на краищата спечели. Не можеше да каже дали Кърпеното лице изпитва радост от тази победа дори сега, след толкова години.
— „Дойдоха сенките за танц, милорд, танц, милорд, танц, милорд“ — продължаваше да пее глупакът, люшкаше глава и звънците дрънчаха.
— Лорд! — врещеше белият гарван. — Лорд, лорд, лорд.
— Всеки глумец пее каквото си иска — каза майстерът на плахата принцеса. — А ти не трябва да взимаш думите му на сърце. Утре може да си спомни друга песен и никога повече да не чуеш тази. — „Може сладко да пее на четири езика“, бе писал лорд Стефон.
Пилос прекрачи прага.
— Прощавайте, майстер.
— Кашата ми си забравил — рече с насмешка Крессен. Не беше обичайно за Пилос.
— Майстер, снощи се е върнал Сир Давос. Говореха за това в кухнята. Помислих, че ще искате да го научите веднага.
— Давос… снощи, казваш? Къде е?
— При краля. Почти половината нощ са били заедно.
Преди време лорд Станис щеше да го събуди все едно в кой час, щеше да го повика, за да чуе съвета му.
— Трябваше да ми обадят — възнегодува Крессен. — Защо не са ме събудили? — Пусна ръчицата на Шайрийн. — Простете, милейди, но се налага да поговоря с милорд баща ви. Пилос, подкрепи ме. Много са стъпалата в този замък и сякаш за мен всяка нощ добавят по още някое, само за да се мъча.
Шайрийн и Кръпчо тръгнаха след тях, но на детето скоро му омръзна бавното му старческо тътрене и се втурна напред, а глумецът се понесе след него и хлопките му оглушиха коридорите.
За немощни старци замъците не са приятно място. Напомниха му го тесните вити стъпала на Кулата на морския дракон. Лорд Станис щеше да е в Залата с Рисуваната маса най-горе на Каменния тъпан, централната цитадела на Драконов камък, наречена така заради кънтежа и тътена на древните й стени по време на бури. За да стигнат при него, трябваше да преминат през галерията, да прекосят средната и вътрешната стени със стоящите в безмълвна стража каменни чудовища и черните железни порти и да изкачат повече стъпала, отколкото бе склонен да изтърпи Крессен. Младоците изкачват стъпалата по две — по три наведнъж; за старци с болни крака всяко стъпало е мъчение. Но лорд Станис едва ли щеше да дойде при него, така че майстерът се примири с неизбежното усилие. Поне си имаше Пилос да му помага и за това беше благодарен.
