— Вярно — призна сир Бриндън. — А Тивин Ланистър съвсем не е глупав. Седи си в пълна безопасност зад дебелите стени на Харънхъл, храни войската си с нашия добив и гори това, което не може да вземе. Грегър не е единственото псе, което е пуснал да вилнее. Сир Амори Лорч също е на бойното поле, както и някакъв наемник от Кохор, който по-скоро ще осакати човек, вместо да го убие. Виждал съм какво оставят след себе си. Цели села изпепелени, изнасилени и осакатени жени, заклани деца, оставени непогребани, за да привличат вълчи глутници и подивели кучета… мъртвец да си, ще ти прилошее.

— Когато Едмур чуе това, ще побеснее.

— И точно това е желанието на лорд Тивин. Дори терорът си има цел, Кат. Ланистър иска да ни предизвика на битка.

— Роб сигурно ще изпълни желанието му — каза с безпокойство Кейтлин. — Не го свърта да стои тук, като настръхнал котарак е, а Едмур, Големия Джон и другите ще го подтикнат.

Синът й беше спечелил две големи победи, премазвайки Джайм Ланистър в Шепнещия лес и изтласквайки останалата му без водач войска от стените на Речния пад в Битката за становете, но ако човек съдеше по начина, по който някои от знаменосците му говореха за него, все едно че беше самият прероден Ерон Завоевателя.

Бриндън Черната риба вдигна рунтавата си сива вежда.

— Ще са пълни глупци. Моето първо правило при война, Кат: никога не изпълнявай желанието на врага си. Лорд Тивин ще иска да се бие на терен, който той избере. Иска ние да тръгнем в марш към Харънхъл.

Всяко дете от Тризъбеца беше слушало за Харънхъл, огромната крепост, която крал Харън Черния издигнал край водите на Окото на боговете преди триста години, когато Седемте кралства наистина били седем кралства, а в речните земи властвали железните хора от островите. В своята гордост Харън възжелал най-високата зала и най-високите кули в пределите на Запада. Четиридесет години били нужни, за да се издигне като грамадна сянка на брега на езерото, докато пълчищата на Харън плячкосвали съседите му за камък, дърво, злато и работници. Хиляди пленници измрели в кариерите му, приковани към шейните му или изнемогвайки на строежите на петте гигантски кули. Хората мръзнели зиме и умирали от пек лете. Язови дървета, просъществували три хиляди години, били изсечени за греди и дъски. Харън довел до просия речните земи, както и Железните острови, за да увенчае мечтата си. И когато най-сетне Харънхъл бил довършен и се извисил в целия си блясък, в същия ден, в който крал Харън се настанил в него, Ерон Завоевателя слязъл на брега на Кралския чертог.

Кейтлин сякаш чуваше гласа на баба Нан, разказваща тази история на синовете й в Зимния хребет.

— И разбрал крал Харън, че дебелите стени и високите кули са слаба защита срещу драконите — така винаги свършваше разказът. — Защото драконите летят.

Харън с цялото си родословие загинал в пламъците, които погълнали чудовищната му крепост, и оттогава всеки дом, държащ Харънхъл, го сполетявало нещастие. Колкото и силна да беше крепостта, мястото беше мрачно и прокълнато.

— Няма да е добре Роб да води битка в сянката на тази крепост — призна Кейтлин. — Но все пак трябва да предприемем нещо, чичо.

— И то скоро — съгласи се чичо й. — Още не съм ти казал най-лошото, дете. Мъжете, които изпратих на запад, донесоха вест, че при Скалата на Кастърли се събира нова войска.

„Нова армия на Ланистър.“ От мисълта й призля.

— Роб трябва да го чуе веднага. Кой ще я командва?

— Сир Стафорд Ланистър, казват. — Той се обърна и се загледа към реките, свежият вятър развя диплите на червено-синия му плащ.

— Друг племенник? — Ланистърови от Скалата на Кастърли бяха адски голям и плодовит дом.

— Братовчед — поправи я сир Бриндън. — Брат на покойната жена на лорд Тивин, така че е свързан двойно. Стар е и е малко тъп, но има син, сир Дейвън, който е по-опасен.

— Тогава да се надяваме, че бащата, а не синът ще изведе войската на бойното поле.

— Все още разполагаме с малко време, преди да се наложи да се изправим срещу тях. Тази сган ще включва наемни мечове, свободни конници и новобранци от развъдниците на Ланиспорт. Сир Стафорд ще трябва да се погрижи да се въоръжат и обучат, преди да посмее да ги изведе на битка… но не бъркай, лорд Тивин не е Кралеубиеца. Той няма да се спусне презглава. Ще чака търпеливо да тръгне първо сир Стафорд, преди да се размърда зад стените на Харънхъл.

— Освен ако… — почна Кейтлин.

— Да?

— Освен ако не му се наложи да остави Харънхъл — каза тя, — за да предотврати някаква друга заплаха.

Чичо й я погледна замислено.

— Лорд Ренли.

— Крал Ренли, — Ако трябваше да иска помощ от него, следваше да му признае титлата, която си бе присвоил.

— Може би. — Черната риба се усмихна коварно. — Но той ще поиска нещо.

— Ще поиска това, което винаги искат кралете — каза тя. — Зачитане.

Джанос Слинт беше син на касапин и се смееше като човек, който сече месо.

— Още вино? — подкани го Тирион.

— Няма да откажа — каза лорд Джанос и подаде чашата си. Приличаше на буре и горе-долу толкова побираше. — Хич няма да откажа даже. Чудесно червено. От Арбор е, нали?

— Дорнско. — Тирион махна с ръка и слугата наля. Ако не се брояха слугите, двамата с лорд Джанос бяха сами в Малката зала, на малка, осветена със свещ маса и обкръжени от тъмнина. — Доста добро е. Дорнските вина обикновено не са толкова богати.

— Богато — каза едрият мъж с жабешко лице и удари здрава глътка. Този Джанос Слинт не беше от хората, които само ще отпият. Тирион го беше забелязал веднага. — Да, богато, точно това е думата, дето ми се губеше. Вие имате дарба за думите, лорд Тирион, ако мога да се изразя така. И много смешно приказвате. Смешно. Да.

— Радвам се, че мислите така… но не съм лорд като вас. Едно най-простичко Тирион ще ми стига, лорд Джанос.

— Както желаете. — Удари още една глътка и накапа с вино черния си сатенен жакет. Освен него носеше пелерина от златист плат, закопчана с миниатюрно копие, чийто връх беше емайлиран в тъмночервено. И беше пиян.

Тирион покри уста с шепа и се оригна учтиво. За разлика от лорд Джанос, с виното я беше карал полека, но вече му стигаше. Първото, което предприе, след като се настани в Кулата на Ръката, беше да разпита за най-добрата готвачка в града и да я вземе на служба при себе си. Тази вечер ядоха супа от овнешка опашка, летни зеленчуци, наръсени с орехи, грозде, салата от червен копър, ронено сирене, горещ пай с раци, пикантна каша и топени в масло пъдпъдъци. Всяко блюдо се поднасяше с подходящото му вино. Лорд Джанос призна, че никога не е ял толкова добре.

— Това несъмнено ще се промени, след като се настаните в Харънхъл — каза Тирион.

— Определено. Може да поискам тази ваша готвачка да дойде при мен на служба, какво ще кажете?

— Войни са се водили и за по-дребни неща — каза той и двамата се смяха доволно дълго. — Смел човек трябва да сте, да приемете Харънхъл за свое седалище. Такова мрачно място, и огромно… скъпа ще е издръжката му. А и някои казват, че било прокълнато.

— От една купчина камъни ли да се боя? — Той зарева от смях. — Смел, казвате. Човек трябва да е смел, да се издига. Като мен. В Харънхъл, да! И защо не? Хм, вие също сте смел човек, надушвам аз. Малък, вярно си е, ама смел.

— Много сте любезен. Още вино?

— Не. Не, наистина, аз… о, проклети да са боговете дано, да! Защо не? Един смел човек трябва да се напие както трябва!

— Точно така. — Тирион напълни чашата на лорд Слинт до ръба. — Хвърлих един поглед на имената, които предлагате да заемат мястото ви като командир на Градската стража.

— Добри мъже. Чудесни. И шестимата ще станат, но аз бих избрал Алар Дийм. Дясната ми ръка. Добър мъж, много добър. Верен. Него изберете и няма да съжалите. Стига кралят да приеме.

— Разбира се. — Тирион отпи мъничка глътка. — Мислех си за сир Джейслин Байуотър. Той е служил три години като капитан на Калната порта, отличил се е в службата по време на бунта на сир Бейлон Грейджой. Крал Робърт го е помазал в рицарство при Пайк. И въпреки всичко името му не фигурира в списъка ви.