„Иска да се махна — помисли уморено Кейтлин. — Кралете, изглежда, не би трябвало да имат майки, а аз му казвам неща, които не иска да чува.“
— Ти си достатъчно голям, за да решиш кое от момичетата на лорд Уолдър предпочиташ и без майчина помощ, Роб.
— Тогава замини с Теон. Той тръгва утре. Ще помогне на Малистърови в превозването на тази група пленници до Морски страж и след това ще вземе кораб за Железните острови. Ти също можеш да намериш кораб и да се върнеш в Зимен хребет за един лунен кръг, ако ветровете са добри. Бран и Рикон имат нужда от теб.
„А ти не, това ли искаш да ми кажеш?“
— На милорд баща ми му остават малко дни. Докато дядо ти е жив, мястото ми е в Речен пад при него.
— Мога да ти заповядам да заминеш. Като крал. Мога.
Кейтлин премълча.
— Пак ще кажа, на твое място бих пратила някой друг за Пайк, а Теон бих задържала при себе си.
— Кой по-добре ще се разбере с Бейлон Грейджой от неговия син?
— Джейсън Малистър — предложи Кейтлин. — Титос Черни лес. Стеврон Фрей. Всеки… но не Теон.
Синът й зароши козината на Сив вятър, отбягвайки погледа й.
— Теон се би храбро за нас. Казах ти как спаси Бран от онези диваци във вълчия лес. Ако Ланистърови отхвърлят мира, ще ми трябват корабите на лорд Грейджой.
— Ще ги получиш по-скоро, ако задържиш сина му като заложник.
— Той е бил заложник през половината от живота си.
— И с основание — каза Кейтлин. — Бейлон Грейджой не е от хората, на които може да се разчита. Не забравяй, че той лично е носил корона, макар само за един сезон. Може да поиска отново да я носи.
Роб стана.
— И да поиска, няма да ми се зловиди. Щом аз съм крал на Севера, нека той да е крал на Железните острови, ако това е желанието му. С радост ще му дам корона, стига да ми помогне да съкруша Ланистър.
— Роб…
— Изпращам Теон. Лек ден, майко. Сив вятър, ела. — Роб се отдалечи с бързи крачки и вълчището застъпва след него.
Кейтлин остана на място, загледана в гърба му. Нейният син и вече нейният крал. Колко странно. „Командвай“, беше му казала при Рова на Кайлин. И той я послуша.
— Ще отида да навестя татко — обяви рязко тя. — Ела с мен, Едмур.
— Трябва да поприказвам с новите стрелци, които обучава сир Дезмънд. Ще го навестя по-късно.
„Ако още е жив“ — помисли Кейтлин, но нищо не каза. Брат й по-скоро щеше да приеме битка, отколкото да влезе при болника.
Най-късият път до централната крепост, в която лежеше на смъртно легло баща й, беше през гората на боговете, с тревата, дивите цветя и гъстите редици бряст и секвоя. Зелените листи още шумоляха и се държаха по клоните, без да знаят за вестта, донесена в Речен пад от белия гарван преди две нощи. Есен е дошла, така бе постановил Конклавът, но боговете още не бяха решили да го възвестят на вятъра и на горите. За това Кейтлин им беше покорно благодарна. Есента винаги беше време на страх, с надвисващата зад нея зима. Дори най-мъдрият никога не знаеше дали следващата жътва няма да е последната.
Хостър Тъли, владетелят на Речен пад, лежеше в ложето си в солария с изглед на изток, където се събираха реките Повален камък и Червена вилка. Спеше. Косата и брадата му бяха побелели като пуха на постелята му, а някога широкото му лице бе смалено от растящата отвътре смърт.
До ложето, все още не свалил плетената си ризница и оцапаното от пътя наметало, седеше братът на баща й, Черната риба. Ботушите му бяха прашни и опръскани със засъхнала кал.
— Роб знае ли, че си се върнал, чичо?
Сир Бриндън Тъли беше очите и ушите на Роб, командирът на неговите предни отряди и съгледвачи.
— Не. Дойдох тук направо от конюшните, когато ми казаха, че кралят провежда дворцов съвет. Негова милост ще иска да чуе какво му нося насаме, смятам. — Черната риба беше висок, строен мъж, със сива коса и точни жестове, с гладко обръснато лице, осеяно с бръчки и загрубяло от вятъра. — Как е той? — попита я и тя разбра, че няма предвид Роб.
— Все същото. Майстерът му дава приспиващо вино и маков сок за болката, така че спи непрекъснато и яде съвсем малко. С всеки ден като че ли става все по-слаб.
— Говори ли?
— Да… но в това, което казва, има все по-малко смисъл. Говори за нещата, за които съжалява, за неизпълнените си задачи, за отдавна умрели хора и за отдавна минали времена. Понякога не знае кой сезон е или коя съм аз. Веднъж ме нарече с името на майка ми.
— Все още тъгува за нея — отвърна сир Бриндън. — Имаш нейното лице. Виждам го в костите на бузите ти, в челюстта…
— Ти я помниш повече от мен. Отдавна беше. — Тя седна на леглото и отметна кичура рехава бяла коса, паднал на лицето на баща й.
— Всеки път, когато поема навън, се чудя дали ще го заваря жив, като се върна. — Въпреки караниците им между баща й и брата, когото той някога беше лишил от имот, съществуваше дълбока връзка.
— Поне се помирихте с него.
Поседяха малко в мълчание, после Кейтлин вдигна глава.
— Спомена за новини, които Роб е трябвало да чуе. — Лорд Хостър простена и се извърна настрана, почти сякаш я чу.
Бриндън стана.
— Ела навън. По-добре да не го будим.
Тя го последва на каменната тераса, издадена напред с трите си страни от солария като корабен нос. Чичо й вдигна очи към небето и се намръщи.
— Вече се вижда и денем. Хората ми я наричат „Червения пратеник“… но посланието какво ли е?
Кейтлин погледна нагоре, където светлочервената черта на кометата разсичаше тъмносиньото небе като дълга драскотина по лицето на бог.
— Големия Джон каза на Роб, че старите богове са развели червения пряпорец на възмездието за Нед. Едмур смята, че е поличба за победа за Речен пад… той вижда риба с дълга опашка, в цветовете на Тъли, червено на синьо поле. — Въздъхна. — Бих искала да имам вярата им. Пурпурът е цвят на Ланистър.
— Това нещо не е пурпур — каза сир Бриндън. — Нито червеното на Тъли, речното кално червено. Кръв има там горе, дете, кръв, размазана по небето.
— Нашата кръв или тяхната?
— Имало ли е някога война, в която само едната страна да кърви? — Чичо й поклати тъжно глава. — Речните земи плувнаха в кръв и пламък чак до Окото на боговете. Сраженията се разпростряха на юг до Черна вода и на север до Тризъбеца, почти до Близнаците. Марк Пайпър и Карил Ванс са спечелили някакви малки победи, а онова южняшко лордче, Берик Дондарион, напада нападателите им, удря тиловите отряди на лорд Тивин и след това се оттегля в горите. Казват, че сир Бъртън Крейкхол се хвалел как ще посече Дондарион, докато не вкарал колоната си в един от капаните на лорд Берик и всичките му хора не били избити.
— Някои от гвардията на Нед от Кралски чертог са с този лорд Берик — припомни Кейтлин. — Боговете дано ги опазят.
— Дондарион и този червен жрец, който язди с него, са достатъчно умни, за да се опазят сами, ако приказките са верни — каза чичо й, — но бащините ти знаменосци са по-тъжна история. Пръснали са се като пъдпъдъци, всеки се мъчи да си опази своето, а това е глупост, Кат, глупост. Джонос Бракън е ранен в битката сред руините на своя замък, а племенникът му Хендри е убит. Титос Черни лес е помел щурмоваците на Ланистър от земите си, но са отмъкнали всяка крава и прасе и крина жито, и нищо не са му оставили да брани, освен крепостта Гарваново дърво и изпепелена пустош наоколо. Хората на Дари са си възвърнали цитаделата на своя господар, но тя е издържала не повече от два дни, преди Грегър Клегейн да връхлети и да избие целия гарнизон заедно с лорда.
Кейтлин се вцепени от ужас.
— Дари беше още дете!
— Тъй де. И при това последният от рода. Момчето щеше да им осигури приличен откуп, но какво значи златото за едно побесняло псе като Грегър Клегейн? Заклевам се, главата на този звяр би била чудесен дар за всички хора в страната.
Кейтлин знаеше за ужасната слава на сир Грегър, но все пак…
— Не ми говори за глави, чичо. Церсей е забила главата на Нед на шип над стените на Червената цитадела и я е оставила на враните и мухите. — Дори сега й беше трудно да повярва, че наистина е мъртъв. В някои нощи се будеше в тъмното сънена и за миг очакваше да го види до себе си. — Клегейн не е нищо повече от псе на лорд Тивин. — Защото Тивин Ланистър, лордът на Скалата на Кастърли, Пазителят на Запада, бащата на кралицата Церсей, на сир Джайм Кралеубиеца и на Тирион Дяволчето, и дядото на Джофри Баратеон, новокоронованото дете-крал, беше истинската опасност. В това Кейтлин бе убедена.
