Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

ТЕОН

При Пайк нямаше безопасен пристан, но Теон Грейджой поиска да види бащиния си замък от морето, така както го беше видял за последен път, преди десет години, когато бойната галера на Робърт Баратеон го беше откарала, за да стане повереник на Едард Старк. В оня ден той беше стоял до перилото, вслушан в ударите на греблата и тътена на барабана в ръцете на надзорника на гребците, и гледаше как Пайк се смалява и чезне в далечината. Сега искаше да види как се уголемява и се издига пред него от морето.

Покорна на неговото желание, „Мираам“ цепеше вълните покрай носа, платната плющяха и капитанът псуваше вятъра, екипажа и глупостите на знатните лордчета. Теон придърпа качулката на наметалото си заради пръските и се загледа за родния дом.

Брегът бе само остри скали и навъсени канари, а замъкът сякаш беше едно цяло с тях, кулите, стените и мостовете му съградени от същия сиво-черен камък, мокри от солените вълни, обрасли със същите тъмнозелени лишеи и опръскани от изпражненията на същите морски птици. Издатината от сушата, върху която родът на Грейджой бе издигнал своята крепост, някога се бе вбивала като меч в корема на океана, но вълните я бяха разбивали ден и нощ, докато сушата се натроши и разбие, още преди хиляди години. Останали бяха само три голи и пусти острова и дузина извисяващи се над водата скални грамади, като стълбове от храма на някой морски бог, а яростните вълни се пенеха и разбиваха между тях.

Пуст, мрачен и неприветлив, Пайк се издигаше над тези острови и стълбове като част от самите тях, външната му стена затваряше сушата около подножието на големия каменен мост от най-високата канара до най-голямото островче, и над нея господстваше масивното туловище на Голямата цитадела. По-нататък се разполагаше Магерницата и Кървавата цитадела, всяка на отделен остров. Кулите и външните сгради се бяха прилепили към външните скални купове, свързани една с друга с покрити висящи проходи там, където стълбовете-канари бяха близо един до друг, и с дълги, криволичещи пътеки от дърво и въжета, където отстоянията бяха по-големи.

Морската кула се издигаше от най-външния остров, на самото острие на скършения някогашен меч, най-старата част на замъка, кръгла и висока; стръмният и гладък каменен стълб, на който стоеше, бе полуразяден от нескончаемия прибой. Основата на кулата бе побеляла от столетия солени пръски, горните етажи бяха позеленели от лишея, плъзнал по тях като дебела завивка, а проядената корона на бойницата бе почерняла от саждите на нощния патрулен огън.

Над Морската кула плющеше бащиното му знаме. „Мираам“ все още беше твърде далече, за да може Теон да различи нещо повече от самия плат, но той знаеше какъв знак носи: златния кракен на дома Грейджой, с протегнати напред пипала на черно поле. Знамето се вееше на железен пилон, трепереше и се виеше под напора на вятъра като птица, мъчеща се да се отскубне и да полети. И тук поне го нямаше вълчището на Старк, да засенчи кракена на Грейджой.

По-вълнуваща гледка Теон отдавна не беше виждал. В небето зад замъка през рехавите перести облаци се виждаше тънката червена опашка на кометата. По целия път от Речен пад до Морски страж Малистърови спореха какво означава тя. „Това е моята комета“ — каза си Теон и пъхна ръка в обшитото си с мека козина наметало, за да напипа кожената кесия в джоба си. Вътре беше писмото, което Роб Старк му беше дал. Свитък с цената на корона.

— Замъкът така ли изглежда, както го помните, милорд? — попита дъщерята на капитана и се притисна до рамото му.

— Изглежда по-малък — призна Теон, — но може да е от разстоянието.

„Мираам“ беше широка южняшка търговска гемия от Староград, превозваща вино, платове и зърно — обменяше ги за желязна руда. Капитанът й — шкембест търговец — държеше кораба по-надалече, отколкото му се искаше на Теон. Някой железен капитан на боен кораб щеше да ги преведе покрай канарите и под високия мост, протягащ се над тесния проток между вишката на портата и Голямата цитадела, но този закръглен южняк нямаше нито подходящия съд, нито екипаж, нито кураж за такова нещо. Затова обикаляха на безопасно разстояние и Теон трябваше да се примири с гледката на Пайк отдалече. Въпреки всичко „Мираам“ полагаше мъчително усилие да се задържи настрана от тези скали.

— Доста ветровито трябва да е тук — отбеляза дъщерята на капитана.

Теон се засмя.

— Ветровито, студено и влажно. Окаяно и сурово място, наистина… но милорд баща ми веднъж каза, че суровите места раждат корави мъже, а коравите мъже властват над света.

Лицето на капитана беше добило синкавозеления цвят на морето, когато дойде, поклони се и каза на Теон:

— Можем ли вече да насочим към пристана, милорд?

— Можете — отвърна Теон и на устните му пробяга тънка усмивка. Обещаното злато бе превърнало дебелака от Староград в безсрамен блюдолизец. Пътуването щеше да е много по-различно, ако на Морски страж бе чакал дълъг кораб от островите, както се надяваше. Капитаните от Железните острови бяха горди и своенравни и не изпитваха благоговение към човек заради знатната му кръв. Островите бяха твърде малки за такова благоговение, а дългият кораб — още по-малък. Ако всеки капитан беше крал на борда на своя кораб, както се казваше често, нищо чудно, че наричаха островите „Страната на десетте хиляди крале“. А когато си видял своите крале да серат през перилото и да позеленяват при буря, е трудно да им се кланяш и да се преструваш, че са богове. „Удавения бог кове мъже — бе казал старият крал Урон Червената ръка преди хиляда години, — но мъжете коват короните.“

Един дълъг кораб щеше при това да го преведе два пъти по-бързо. „Мираам“ беше поклащаща се и едва тътреща се бъчва, честно казано, и в буря той едва ли щеше изобщо да се качи на нея. Все пак Теон нямаше особени причини за недоволство. Ето че беше пристигнал, без да се удави, а пътуването му бе предложило и някои забавления. Той прегърна през кръста дъщерята на капитана.

— Извикайте ме, като стигнем владетелския пристан — каза на баща й. — Ние ще сме долу, в каютата ми. — И поведе момичето към кърмата, докато баща й ги гледаше смълчан и нацупен.

Каютата всъщност беше капитанската, но я отстъпиха на Теон, когато отплаваха от Морски страж. Капитанската дъщеря не му я бяха отстъпили, но тя все едно се пъхна сама и доброволно в леглото му. Чаша вино, шушу-мушу и беше готова. Момичето беше малко пълничко за вкуса му, с бледа и зърнеста като овесена каша кожа, но гърдите й пълнеха приятно ръцете му, а и се оказа девствена, когато я облада първия път. Това беше изненадващо за годините й, но на Теон му се стори забавно. Не смяташе, че капитанът одобрява, и това също го забавляваше — да гледа как горкият човек се мъчи да преглътне гнева си, докато се напъва с учтивостите, полагащи се на височайши лорд, без щедрото обещание за кесия със злато да напуска мислите му.

Докато Теон сваляше прогизналото си наметало, момичето каза:

— Сигурно сте много щастлив, като виждате отново родния си дом, милорд. Колко години не сте си били вкъщи?

— Десет — отвърна й той. — Бях десетгодишно момче, когато ме заведоха в Зимен хребет като повереник на Едард Старк. — Повереник на думи, а всъщност заложник. Половината му живот в заложничество… но дотук. Животът му вече си беше негов, без никакъв Старк наоколо. Той придърпа капитанската дъщеря и я целуна по ухото. — Свали си наметалото.

Тя сведе очи свенливо, но изпълни волята му. Когато тежкото, напоено от морските пръски облекло се смъкна на палубата, тя му се поклони и се усмихна плахо. Изглеждаше много глупаво, когато се усмихнеше, но той никога не бе държал една жена да е умна.

— Ела тук.

Тя пристъпи.

— Никога не съм виждала Железните острови.

— Смятай се за щастлива. — Теон я погали по косата. Беше мека и тъмна, макар и разрошена от вятъра. — Островите са сурови, каменисти места, с оскъдни удобства, и безрадостни. Смъртта тук е чест гост, а животът — беден и жалък. Мъжете прекарват нощите си в пиене на бира и спорове чия участ е по-жестока — на рибаря, който се бори с морето, или на селяка, мъчещ се да ожъне шепа зърна. Честно казано, най-окаяни са миньорите, превиващи денем и нощем гръб долу в тъмното — и за какво? Желязо, олово, калай — това са ни богатствата. Нищо чудно, че в стари времена железните хора са прибягнали към пиратството.

38
{"b":"283604","o":1}