Глупавото момиче, изглежда, не го слушаше.

— Мога да сляза на брега с вас — каза тя. — Бих могла, ако благоволите, милорд…

— На брега можеш да слезеш — съгласи се Теон, докато стискаше гърдата й — но се опасявам, че няма да е с мен.

— Мога да работя в замъка ви, милорд. Мога да чистя риба и да пека хляб, и да бия масло. Татко казва, че яхнията ми с раци и пипер е най-вкусната, която е ял. Можете да ми намерите място в кухнята и ще ви готвя яхния с раци и пипер.

— И ще ми топлиш леглото вечер ли? — Посегна към връзките на корсажа й и започна да ги развързва с ловки и опитни пръсти. — Някога съм могъл да те отнеса у дома като трофей и да те задържа за жена, все едно дали искаш, или не. В стари времена железните мъже са правили такива неща. Мъжът си има скална жена, истинската му съпруга, с желязна кръв като него, но си е имал и своите солени жени, пленени в пиратски набези.

Момичето се ококори, и не защото беше оголил гърдите й.

— Мога да съм вашата солена жена, милорд.

— Боя се, че онези дни са отминали. — Пръстът на Теон закръжи на спирала по натежалата й гърда. — Не можем вече да яздим вятъра с огън и меч и да взимаме каквото поискаме. Сега дращим по земята и теглим бразди по морето като другите хора, и се смятаме за щастливи, ако имаме достатъчно солена треска и овесена каша, за да преживеем зимата. — Захапа зърното й и го стисна със зъби, докато тя не изохка.

— Можете пак да ми го вкарате, ако благоволите — прошепна тя в ухото му, докато той смучеше.

Той вдигна глава от гърдата й. Зъбите му бяха оставили тъмночервен белег върху бялата кожа.

— Ще благоволя да те науча на нещо ново. Съблечи ме и ме задоволи с устата си.

— С устата?

Палецът му леко забърса пълните й устни.

— За това са създадени тези устни, миличко. Ако беше моята солена жена, щеше да правиш каквото ти заповядам.

Отначало беше боязлива, но се научи бързо за толкова глупаво момиче, и това му хареса. Устата й беше мокра и сладка като вулвата й, а и така не се налагаше да слуша безсмисленото й дърдорене. „Някога наистина би трябвало да я задържа като солена жена — помисли си той, докато впиваше пръсти в разрошената й коса. — Някога. Когато още сме държали на Древния обичай и сме живели с брадвата, а не с кирката, взимайки каквото поискаме, било то богатство, жени или слава.“ В онези дни железните мъже не се бяха трудили в мините; този труд е бил за пленниците, докарани след набезите, както и жалкият труд на земеделеца, или гледането на кози и овце. Войната е била истинското препитание за всеки железен мъж. Удавения бог ги бе създал за грабеж и насилие, да изковават кралства и да пишат имената си с огън, кръв и песен.

Ерон Дракона бе разрушил Древния обичай, когато изгорил Черния Харън, дал кралството на Харън на изнежените речни хора и принизил Железните острови до жалко блато в едно много по-голямо кралство. Но кървавите древни сказания се мълвяха все още край напалените с донесено от водата дърво огньове и задимените огнища по островчетата, дори зад каменните стени на Пайк. Бащата на Теон още числеше към своите титли и „Лорда Жътвар“, а девизът на Грейджой заявяваше гордо: „Ние не сеем“.

Тъкмо за да се върне Древният обичай, а не толкова от празната суета на короната, лорд Бейлон бе вдигнал големия си бунт. Робърт Баратеон бе сложил кървав край на тази надежда с помощта на своя приятел Едард Старк, но сега и двамата бяха мъртви. На тяхно място властваха момченца, а кралството, изковано от Егон Завоевателя, се бе сринало. „Сега е времето — помисли Теон, докато щерката на капитана плъзгаше устните си по коравия му член — сезонът, годината, денят, и аз съм мъжът.“ Усмихна се криво, зачуден какво щеше да каже баща му, когато Теон му кажеше, че той, изтърсакът, бебето, заложникът, той е успял там, където лорд Бейлон се бе провалил.

Избухна като морски щорм и напълни устата на момичето със семето си. Стъписана, тя се опита да се отдръпне, но Теон здраво я задържа за косата. После тя погледна нагоре към него.

— Задоволих ли милорд?

— Съвсем добре.

— Беше солено — промърмори тя.

— Като морето ли?

Тя кимна.

— Винаги съм обичала морето, милорд.

— И аз — каза той и лениво завъртя цицката й в пръстите си. Морето значеше свобода за мъжете от Железните острови. Забравил го беше, докато „Мираам“ не изпъна платна при Морския страж. Звуците му припомниха стари чувства; скърцането на дърво и въжета, кресливите команди на капитана, плющенето на платната, когато вятърът ги изопна, всичко това — познато като пулса на собственото му сърце и носещо същата утеха. „Ще запомня това — закле се Теон. — Никога повече няма да се откъсвам от морето.“

— Вземете ме със себе си, милорд — замоли го капитанската дъщеря. — Не е нужно да отивам в замъка. Мога да остана в някое градче и да бъда солената ви жена. — Посегна и го погали по бузата.

Теон Грейджой отблъсна ръката й и се надигна от нара.

— Моето място е в Пайк, а твоето — на този кораб.

— Вече не мога да остана тук.

Той си навлече кожения брич и го затегна с връзките.

— Защо не?

— Баща ми — отвърна тя. — Щом си отидете, той ще ме накаже, милорд. Ще ме нарича как ли не и ще ме бие.

Теон дръпна наметалото от закачалката и го заметна на раменете си.

— Такива са бащите — съгласи се, докато го закопчаваше със сребърната игла. — Кажи му, че трябва да е доволен. Толкова пъти те чуках, че сигурно си с дете. Не всеки човек бива удостоен с честта да отгледа кралско копеле. — Тя го погледна тъпо и той я остави.

„Мираам“ заобикаляше гористия нос. Под обраслите с бор канари теглеха мрежите си десетина рибарски лодки. Теон се премести на носа, за да вижда по-добре. Най-напред видя замъка, твърдината на Ботли. Като момче го помнеше от дървени греди и кирпич, но Робърт Баратеон го беше сринал до основи. Лорд Савейн го бе възстановил от камък и сега билото на хълма бе увенчано с малка квадратна цитадела. По бойниците на тромавите ъглови кули се вееха светлозелени флагове с извезани на тях ята сребристи риби.

Под съмнителната закрила на замъка се намираше селцето Владетелски пристан, чието заливче гъмжеше от кораби. Последният му спомен от Владетелски пристан беше за димяща пустош, скелетите на опожарените дълги кораби и разбити галери покриваха каменистия бряг като кости на мъртви китове, от къщите бяха останали само разрушени стени и студени пепелища. След десет години от войната бяха останали оскъдни следи. Хорицата си бяха вдигнали нови обиталища от камъните на старите и бяха изрязали нови чимове за покривите. До пристана се бе издигнал нов хан, два пъти по-голям от стария, първият етаж беше от камък, а горните два — дървени. Септата зад него обаче си беше останала невъзстановена; останали бяха само седмоъгълните й каменни основи. Изглежда, гневът на Робърт Баратеон бе вгорчил вкуса на железните хора към новите богове.

Теон го интересуваха повече корабите, отколкото боговете. Сред мачтите на безбройните рибарски съдове забеляза една разтоварваща тирошка търговска галера до един масивен, тромаво поклащащ се кораб от Ибен с черен корпус. Много дълги бойни кораби, поне петдесет-шестдесет, стояха на котва в открито море и чакаха ред да пристанат в чакълестия плаж на север. Някои от платната носеха знаци от други острови: кървавата луна на Винч, черния боен рог на лорд Гудбрадър, сребърната коса на Харлоу. Теон затърси с очи „Тишина“ на чичо си Юрон. От този бърз и всяващ ужас червен кораб нямаше и следа, но затова пък „Великият кракен“ на баща му беше тук — на носа му имаше сив таран с формата на съществото, чието име носеше.

Дали лорд Бейлон бе свикал знамената на Грейджой в очакване завръщането на сина си? Ръката му отново се пъхна под наметалото и напипа кожената кесия. Никой не знаеше за писмото, освен Роб Старк; не бяха толкова глупави, че да поверят тайните си на една птица. Все пак и лорд Бейлон не беше глупак. Сигурно се беше досетил защо синът му се връща у дома след толкова време и бе постъпил както се полага.