Тирион се замисли за мъжете, които бяха служили като Ръка преди него и се бяха оказали безсилни пред коварствата на сестра му. „Как иначе? Такива мъже… твърде доблестни, за да живеят, твърде благородни, за да серат, такива глупци Церсей си ги гълта всяка заран на закуска. Единственият начин да надвиеш сестра ми е да заиграеш собствената й игра, а това е нещо, което лордовете Старк и Арин никога не биха направили.“ Нищо чудно, че сега бяха мъртви, докато Тирион Ланистър никога не беше се чувствал по-жив от сега. Трътлестите му криви крака сигурно бяха комична гледка на някой бал по жътвения празник, но този танц той познаваше.

Въпреки късния час бардакът беше претъпкан. Чатая ги посрещна учтиво и ги придружи до гостната. Брон се качи по стълбите с едно тъмнооко момиче от Дорн, но Алайая се оказа заета.

— Толкова ще се зарадва като разбере, че сте дошли — каза Чатая. — Ще се погрижа да ви приготвят стаята на кулата. Ще обича ли милорд чашка вино, докато чака?

— Ще обича — отвърна той.

Виното беше жалка работа в сравнение с подбраните реколти арборско, което тук обикновено поднасяха.

— Трябва да ни простите, милорд — каза Чатая. — Напоследък на никаква цена не мога да намеря хубаво вино.

— Боя се, че не си единствената.

Чатая му се пооплака още малко, след което се извини и се плъзна изящно през гостната. „Чаровна жена“, прецени Тирион докато я гледаше отзад. Рядко беше виждал толкова елегантност и достойнство у една курва. Макар че, разбира се, тя самата гледаше на себе си по-скоро като на някаква жрица. „Сигурно в това е тайната. Въпросът не е какво правим, а по-скоро защо го правим.“ Тази мисъл донякъде го утеши.

Някои от останалите гости на заведението го поглеждаха накриво. Последния път на излизане един го заплю… опита се по-скоро. Плюнката му обаче улучи Брон и в бъдеще щеше да плюе без зъби.

— Необичан ли се чувства милорд? — Данси се плъзна на скута му и го гризна нежно по ухото. — Имам лек за това.

Усмихнат, Тирион поклати глава.

— Думи нямам за хубостта ти, миличко, но свикнах с илачите на Алайая.

— Защото не сте опитали моите. Милорд все си избира Яя. Тя е добра, но аз съм по-добра, не искате ли да видите?

— Следващия път, може би.

Тирион изобщо не се съмняваше, че Данси ще е сладко плодче. Беше с чипо носле и живичка, с лунички и гъста червена грива чак до кръста. Но Шае го чакаше в имението. С кикот, тя придърпа ръката му между бедрата си и го стисна през панталона.

— Не мисля, че той ще чака до следващия път — заяви тя. — Мисля, че иска да излезе веднага и да ми преброи луничките.

— Данси. — Алайая стоеше на прага, тъмнокожа и хладна, в прозирно зелена коприна. — Негово благородие е мой гост.

Тирион нежно се освободи от прегръдката на Данси и стана. Тя не се възпротиви.

— Следващия път — напомни му тя, пъхна пръст в устата си и го засмука.

Тъмнокожото момиче го поведе нагоре по стълбите и каза:

— Горката Данси. Две денонощия й остават да накара милорд да я избере. Иначе ще си загуби черните перли срещу Марей.

Марей беше едно студено, светло и нежно момиче, което Тирион беше забелязал веднъж-дваж. Зелени очи и порцеланова кожа, дълга права сребриста коса, много красива, но прекалено сериозна.

— Не бих искал горкото момиче да си загуби перлите заради непрокопсаник като мен.

— Следващия път я отведете горе.

— Може би ще го направя.

Тя се усмихна.

— Не мисля, милорд.

„Права си — помисли Тирион. — Няма да го направя. Шае може да е курва, но по своему съм й верен.“ В стаичката на кулата, след като отвори вратичката на килера, той изгледа Алайая с любопитство.

— Ти какво правиш, докато ме няма?

Тя вдигна ръце и се протегна като някоя лъскава черна котка.

— Спя. Много време ми остава за почивка, откакто започнахте да ни гостувате, милорд. А Марей ни учи на четене, сигурно ще мога да си прекарвам времето с книга.

— Спането е хубаво нещо — каза той. — А книгите — още повече. — Целуна я по бузата. След това се спусна по шахтата и в тунела.

Когато излезе от конюшнята на гърба на пъстрия кон, Тирион чу музика, която се изливаше от прозорчетата под покрива. Приятно му стана да помисли, че хората все още пеят, въпреки кланетата и глада. Отдавна забравената мелодия изпълни главата му и той почти чуваше как Тиша му пееше, някъде преди половин живот. Спря се и заслуша. Не, не беше познал мелодията, а и думите не се разбираха. Значи друга песен. И защо не? Неговата мила и невинна Тиша си беше една лъжа от самото начало, просто курва, която брат му Джайм беше наел, за да го направи мъж.

„Сега съм свободен от Тиша — помисли той. — Половината ми живот беше обсебила, но вече нямам нужда от нея, не повече, отколкото от Алайая или Данси, или Марей, или от стотиците като тях, с които съм лягал. Сега си имам Шае. Шае.“

Портите на имението бяха затворени и залостени. Тирион заблъска, докато бронзовото око не се отвори.

— Аз съм.

Мъжът, който го пусна, беше една от най-добрите находки на Варис — ловък с кинжала браавосец със заешка устна. Тирион беше поискал да няма красавци сред стражите, мъкнещи се около Шае ден и нощ.

— Намери ми стари, грозни, нашарени с белези мъже, за предпочитане импотентни — беше казал на евнуха. — Мъже, които предпочитат момчета. Или мъже, които предпочитат овце, все едно.

Варис не можа да намери от последната порода, но беше намерил един евнух удушвач и двама вонящи мъжаги от Ибен, които обичаха бойните си топори толкова, колкото се обичаха взаимно. Останалите бяха все подбрани наемници и чести гости на градските тъмници, кой от кого по-грозен. Когато Варис му ги подреди за преглед, Тирион се беше уплашил, че се е престарал, но Шае думичка не каза против. „А и защо да се оплаква? Тя никога не се е оплаквала от мен, а аз съм по-отвратителен от цялата й охрана, взета заедно. Сигурно дори не може да забележи грозотата им.“

Въпреки всичко Тирион би предпочел някой от мъжете му от клановете да пази имението. Черните уши на Чела например, или Лунните братя. Повече залагаше на желязната им вярност и чувство за чест, отколкото на алчността на наемниците. Рискът обаче беше твърде голям. Цял Кралски чертог знаеше, че диваците са негови. Ако изпратеше тук Черните уши, много скоро в града щеше да се разчуе, че Ръката на краля си държи конкубинка.

Един от ибенците взе коня му.

— Събудихте ли я? — попита Тирион.

— Не, милорд.

— Добре.

Огънят беше изтлял до жар, но в стаята все още беше топло. Шае беше изритала завивките и чаршафите в съня си. Лежеше гола върху пухеното легло, меките извивки на младото й тяло бяха смътно огрени от жарта в камината. Тирион постоя на прага, пиейки с очи гледката. „По-млада от Марей, по-сладка от Данси, по-красива от Алайая, тя е всичко от което имам нужда, и повече.“ Как можеше една курва да изглежда толкова чиста, мила и невинна?

Не искаше да я безпокои, но гледката се оказа достатъчна, за да го вкочани. Смъкна дрехите си на пода, след което пропълзя на леглото, нежно разтвори краката й и я целуна между бедрата. Шае промърмори насън. Той пак я целуна и заблиза от тайната й сладост, още и още, докато брадичката му и бедрата й не се намокриха обилно. Когато тя простена тихо и потръпна, той коленичи, заби се в нея и почти веднага избухна.

Очите й се отвориха. Шае се усмихна, погали го по главата и прошепна:

— Току-що сънувах най-сладкия си сън, милорд.

Тирион хвана с пръсти малката й твърда цицка и положи глава на рамото й. Не излезе от нея; де да можеше никога да не излиза от нея.

— Не е сън — увери я той.

„Истинско е, всичко — помисли Тирион. — Войните. Интригите, голямата кървава игра, и аз в центъра на всичко… аз, джуджето, чудовището, онзи, комуто се присмиваха… но сега държа всичко в ръцете си: силата, града, нея. Затова съм бил създаден, и боговете дано ми простят, но я обичам…

И нея. И нея.“

Каквито и имена да беше дал Харън Черния на своите кули, те отдавна бяха забравени. Бяха ги нарекли Кулата на страха, Кулата на вдовицата, Кулата на плача, Кулата на призраците, Кулата на кралската клада. Аря спеше в една плитка ниша в сводестите подземия под Кулата на плача, на сламена постеля. Имаше вода да се мие когато си поиска и калъп сапун. Работата беше тежка, но не по-тежка от ежедневното ходене. На Невестулка не й се налагаше да търси червеи и буболечки за ядене, както на Аря; хляб имаше всеки ден, а също така гозби с ечемик и парченца моркови и ряпа, а по веднъж на два дни им даваха дори по късче месо.