Горещата баница се хранеше още по-добре. Той си попадна точно на мястото, в кухните, огромна каменна сграда със сводест таван, която сама по себе си представляваше цял свят. Аря се хранеше на груба дървена маса долу с Уизи и другите му подопечни, но понякога я избираха да помогне с донасянето на храната и двамата с Горещата баница си открадваха по някоя минута да си поговорят. Той така и не запомни, че сега е Невестулка, и продължаваше да я нарича Ари, макар вече да знаеше, че не е момче. Веднъж се опита да й подмушне горещ сладкиш с ябълки, но го направи толкова недодялано, че две от готвачките го видяха. Взеха сладкиша и го набиха с една голяма дървена лъжица.
Джендри го бяха изпратили в ковачницата; Аря го виждаше рядко. Колкото до останалите, с които слугуваше, тя дори не искаше да знае имената им. От това само щеше да я заболи повече, когато умрат. Повечето от тях бяха много по-големи от нея и не й досаждаха.
Харънхъл беше огромен и по-голямата част от него отдавна беше оставена на провал. Лейди Уент беше държала замъка като знаменоска на дома Тъли, но беше използвала едва две третини от две от петте му кули, а останалото беше оставила да се руши. Сега тя беше избягала и малкото останало домакинство изобщо не беше в състояние да се грижи за нуждите на всичките рицари, лордове и знатни пленници, които лорд Тивин беше довел, затова Ланистърите трябваше да събират продоволствие вместо слугите, и колкото да плячкосват, толкова и да възстановяват. Говореше се, че лорд Тивин се кани да възстанови предишното величие на Харънхъл и да го превърне в своя постоянна резиденция, след като свърши войната.
Уизи използваше Аря да разнася съобщения, да вади вода, да носи храната, а понякога да обслужва масата в трапезарията над оръжейната, където се хранеха войниците. Но работата й най-вече беше да чисти. Приземният етаж на Кулата на плача беше заделен за складове и зърнохранилища, а двата по-горни етажа приютяваха част от гарнизона, но горните етажи не бяха обитавани от осемдесет години. Сега лорд Тивин се беше разпоредил отново да ги направят обитаеми. Имаше подове за чистене, мръсотия да се мие от прозорци, счупени столове и изгнили постели за изнасяне. Най-горният етаж гъмжеше от гнезда на огромни черни прилепи, които бяха знак на дома Уент, а в килерите имаше плъхове… и призраци, както твърдяха някои, духовете на Харън и на неговите синове.
Според Аря това беше глупаво. Харън и синовете му бяха загинали в Кулата на кралската клада, откъдето беше получила името си; защо тогава трябваше да се появят, само за да я плашат ли? Кулата на плача плачеше само когато вятърът задухаше от север, но това беше само звукът от въздуха, който нахлуваше през пукнатините в камъните, където се бяха разцепели от жежкия огън. Дори наистина да имаше духове в Харънхъл, те изобщо не я безпокояха. От живите хора се боеше тя, от Уизи и от сир Грегър Клегейн, както и от самия лорд Тивин Ланистър, чиито покои се намираха в Кулата на кралската клада, все още най-високата и могъщата от всички, макар да се беше килнала от тежестта на протеклия на шлака камък, от което бе заприличала на гигантска полустопена черна свещ.
Чудеше се какво ли щеше да направи лорд Тивин, ако отидеше направо при него и му признаеше, че е Аря Старк, но знаеше, че никога няма да й позволят да се приближи достатъчно и да го заговори. А и да го направеше, той изобщо нямаше да й повярва, а след това Уизи щеше да я пребие.
Перчещият се дребосък я плашеше не по-малко от сир Грегър. Планината размазваше хората около себе си като мухи, но в повечето случаи като че ли не забелязваше, че мухата бръмчи край него. Докато Уизи винаги знаеше къде си и какво правиш, а понякога дори и какво мислиш. Биеше по най-малкия повод и си имаше едно куче, което беше почти толкова зло, колкото него, грозна проскубана кучка, която миришеше по-лошо от всички кучета, които Аря беше познавала. Веднъж видя как я насъска по едно момче, чистач на войнишките нужници, което с нещо го беше ядосало. Кучката откъсна месо от прасеца на момчето, а Уизи се смя.
Само три дни му бяха нужни, за да си спечели почетно място в нощните й молитви.
— Уизи — шепнеше тя най-напред. — Дънсън, Чизуик, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Грегър, сир Амори, сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей. — Ако си позволеше да забрави макар и един от тях, как след това щеше да го намери, за да го убие?
По пътя се беше чувствала като овца, но Харънхъл я превърна в мишка. Беше сива като мишка в дращещата кожата й вълнена риза и също като мишка се придържаше към пукнатините и процепите, и тъмните дупки из замъка, и припкаше встрани от пътя на могъщите. Понякога си мислеше, че всички са мишки между тези дебели стени, дори рицарите и великите лордове. Размерите на замъка превръщаха дори хора като Грегър Клегейн в дребосъци. Харънхъл покриваше три пъти повече площ от Зимен хребет, а сградите му бяха толкова големи, че нямаше място за сравнение. Конюшните му приютяваха хиляда коня, тукашната гора на боговете покриваше двадесет акра площ, кухните само бяха големи колкото Голямата зала на Зимен хребет, а голямата зала, високопарно наречена „Залата на стоте камини“, макар че имаше само тридесет и няколко (Аря се бе опитала да ги преброи, два пъти, но веднъж стигна до тридесет и три, а втория — до тридесет и пет), беше толкова просторна, че лорд Тивин можеше да събере в нея за пиршество цялата си войска, макар че не го правеше. Стени, врати, коридори и стъпала, всичко беше направено в нечовешки мащаби и напомняше на Аря приказките на баба Нан за великаните, живели някога отвъд Вала.
И тъй като лордовете и знатните дами никога не забелязваха малкото сиво мишле под краката си, Аря чуваше най-различни тайни, просто защото си държеше ушите отворени, докато си вършеше задълженията, Хубавелката Пия от маслобойната била мръсница и всяка нощ сменяла рицарите в замъка. Жената на тъмничаря била непразна, но истинският баща бил или сир Алин Стакспир, или един певец на име Уат, с прякор Бялата усмивка. Лорд Лефорд се надсмивал над призраците, ама държал запалена свещ до леглото си. Джордж, скуайърът на сир Дънавер, се напикавал насън. Готвачите презирали сир Харис Суифт и винаги плюели в яденето му. Веднъж дори подслуша слугинчето на майстер Тотмър, докато казваше на брат си за някакво писмо, според което Джофри бил копеле и изобщо не бил законен крал.
— Лорд Тивин му каза да изгори писмото и повече да не проговаря за тази гнусотия — прошепна момичето.
Освен това чу, че братята на крал Робърт, Станис и Ренли, са се включили в боевете.
— Сега и двамата са крале — каза Уизи. — Сега в кралството има повече крале, отколкото са плъховете в замъка.
Дори мъжете на Ланистър поставяха под въпрос колко дълго ще се задържи Джофри на Железния трон.
— Това момченце си няма войска, а само ония, златните плащове, и го управляват един евнух, едно джудже и една жена — чу тя да мърмори един дребен лорд над чашата си. — Ако се стигне до бой, какво ще е ползата от такива като тях?
Все се говореше и за Берик Дондарион. Един дебел стрелец веднъж заяви, че го били убили Кървавите глумци, но другите само се изсмяха.
— Лорч го убил при Бързите пропади, после го уби Планината. Сребърен елен залагам, че и тоя път си е останал жив и здрав.
Аря не знаеше кои са тези Кървави глумци. Разбра го чак след две нощи, когато в Харънхъл пристигна най-странната група мъже, които беше виждала. Под знаме с черен козел с кървави рога яздеха мъже с бронзова кожа и звънци в плитките; пиконосци, яхнали коне на бели и черни ивици; лъкометци с напудрени бузи; трътлести космати мъже с козиняви щитове; мечоносци с фантастични раздвоени бради, боядисани в зелено, червено и сребърно; копиеносци с нашарени пъстри белези по бузите; един слаб мъж в дрехи на септон, друг с бащинска осанка и сив майстерски халат, и още един, с болнав вид, чието кожено наметало беше обшито с дълга кафява козина.
Най-отпред яздеше много висок мъж, с изпито лице, което изглеждаше още по-слабо поради черната брада, която се спускаше от острата му брадичка чак до кръста. Шлемът, който висеше на седлото му, беше от черна стомана, с формата на козешка глава. На врата си носеше верига, направена от свързани помежду си монети с най-различни размери, форми и метали, а конят му беше от странните, с черно-белите ивици.
