Тътреха се по галерията и подминаваха редицата високи сводести прозорци с гледка към външния двор, външната крепостна стена и рибарското селце оттатък. На двора лъкометците тренираха стрелба по дървени бурета за мишени под командите: „Зареди. Изпъни. Пусни.“ Стрелите им издаваха звук като от политащо птиче ято. По стената крачеха стражи и надничаха между драконите-водоливници към струпаната на стан войска отвън. Утринният въздух се бе замъглил от пушека на стотиците лагерни огньове, трите хиляди мъже бяха насядали около тях на закуска под веещите се знамена на лордовете. А отвъд големия стан пристанището беше пълно с кораби. През последната половин година на нито един съд, приближил се на добра видимост до Драконов камък, не се позволяваше да отплава отново. „Ярост“, личният кораб на лорд Станис, трипалубна бойна галера с триста гребци, изглеждаше почти нищожна до тежковъоръжените търговски съдове с масивните корпуси, които я обкръжаваха.
Стражите пред Каменния тъпан отдалече познаха майстерите и ги пуснаха. Щом влязоха, Крессен каза на Пилос:
— Изчакай ме тук. Най-добре ще е да го видя сам.
— Изкачването е дълго, майстер.
Крессен се усмихна.
— Да не мислиш че съм забравил? Тези стъпала съм ги качвал толкова пъти, че всяко едно го знам по малкото му име.
Но някъде по средата догоре съжали за решението си. Беше спрял да си вземе дъх и да го поотпусне малко болката в бедрото, когато чу скърцането на ботуши по камъка и се озова лице в лице със слизащия сир Давос Държеливия.
Давос беше дребен мъж и ниското потекло ясно беше изписано на простоватото му лице. Поизносеното зелено наметало с петна засъхнала сол и морски пръски покриваше крехките му рамене върху кафявото палто и бричове с цвета на очите и косата му. На шията му на тънка каишка висеше кожена кесия. Малката му остра брада беше прошарена със сиво, а лявата си осакатена ръка криеше в дълга кожена ръкавица.
Като видя Крессен, сир Държеливия спря.
— Сир Давос — рече майстерът. — Кога се върнахте?
— Призори по тъмно. Любимото ми време. — Говореха, че никой не може да направлява един кораб нощем наполовина толкова добре, колкото Давос Късата ръка. Преди лорд Станис да го посвети в рицарство, той се подвизаваше като най-ловко измъкващия се контрабандист във всичките Седем кралства.
— И?
Мъжът поклати глава.
— Точно както го предупредих. Няма да се вдигнат, майстер. Не и заради него. Не го обичат.
„Да — помисли Крессен. — Никога не биха го направили. Силен е, способен е, само… мда, само дето е прекалено благоразумен… а това не е достатъчно. Никога не е било достатъчно.“
— С всички ли говори?
— С всички? Не. Само с онези, които пожелаха да се срещнат с мен. И те не го обичат, тези знатни особи. За тях той винаги ще си остане Луковия крал. — Лявата му ръка се затвори и костеливите пръсти се сключиха в юмрук. Станис беше отсякъл краищата им до последната става, оцелял беше само палецът. — Делих хляб с Гулян Сван и стария Пенроуз, и двамата Тарт се съгласиха да се срещнем в полунощ в една горичка. Колкото до другите… обаче Берик Дондарион се беше дянал някъде, говорят, че е мъртъв, а лорд Карон е с Ренли. Брайс Портокала, от Гвардията на дъгата…
— Гвардията на дъгата?
— Ами да, Ренли си е направил своя гвардия — заобяснява някогашният контрабандист, — но тия седем не носят бялото. Всеки от тях е с отделен цвят. Лорд-командирът им е Лорас Тирел.
Хрумване, подобаващо тъкмо на човек като Ренли Баратеон. Нов пищен рицарски орден с нови пищни одежди, та да се набие в хорските очи. Още от момче Ренли обичаше ярките цветове и скъпите тъкани, а и да играе обичаше много. „Вижте ме — викаше през смях и тичаше из коридорите на Бурен край. — Вижте ме, аз съм дракон“, или „Вижте ме, аз съм магьосник“, или „Вижте, вижте ме, аз съм богът на дъжда.“
Онова дръзко хлапе с рошавата черна коса и вечно засмените очи сега беше голям мъж, вече на двадесет и една, а още играеше своите игри. „Вижте ме, аз съм крал — с тъга си помисли Крессен. — Ех, Ренли, Ренли, мило и скъпо дете, знаеш ли какво правиш? А и да знаеше, щеше ли да се вразумиш? Дали има някой, когото да го е грижа за теб освен мен?“
— Какво обяснение ти дадоха лордовете за отказите си? — попита той сир Давос.
— Ами, колкото до това, някои отвръщаха смутено, други грубо, един се извинява, друг обещае нещо за в бъдеще, някои направо лъжеха. — Сви рамене. — Думите в края на краищата са вятър и мъгла.
— Никаква надежда значи не можа да му донесеш?
— Лъжлива щеше да е, не го мога това — каза Давос. — От устата ми чу само истината.
Майстер Крессен помнеше деня, в който помазаха Давос в рицарство, след обсадата на Бурен край. Лорд Станис и малкият гарнизон бяха удържали замъка близо година срещу огромната войска на лордовете Тирел и Редвин. Морето дори им беше затворено, пазеха го ден и нощ галерите на Редвин, развели пурпурното знаме на Арбор. Зад стените на Бурен край всички коне отдавна бяха изядени, свършиха кучетата и котките и мъжете на гарнизона я бяха докарали вече до корени и плъхове. Тогава дойде нощта на новолунието и тъмни облаци скриха звездите. Загърнат в този мрак, Давос контрабандистът дръзко се бе промушил през кордона на Редвин, както и през коварните скали на залива Коработрошач. Корабчето му беше с черен корпус, черни платна, черни гребла, а трюмът — натъпкан с лук и солена риба. Крайно недостатъчно, но беше помогнал на гарнизона достатъчно дълго, докато Едард Старк стигне до Бурен край и разбие обсадата.
Лорд Станис бе възнаградил Давос с плодородни нивя край Гневния нос, с малък замък и рицарски почести… но също така бе постановил да му се отсекат пръстите на лявата ръка до първата става заради всичките му минали грехове като контрабандист. Давос се съгласи, но при условие че самият Станис ще борави с ножа — не пожела да приеме наказанието от нечия по-долна ръка. Лордът използва касапски сатър, та да отсече по-точно и чисто. Сетне Давос си избра за име „Държеливия“, заради новия си дом, а на знамето си сложи черен кораб на бледосиво поле — с лук на платната. Някогашният контрабандист обичаше да казва, че лорд Станис му направил услуга, като му оставил да чисти и реже ноктите на четири пръста по-малко.
Да, човек като него не можеше да предлага лъжливи надежди, нито да смекчи суровата истина.
— Сир Давос, истината понякога горчи, дори за човек като лорд Станис. Той мисли само как да се върне в Кралски чертог с цялата си мощ, да разгроми враговете си и да вземе това, което е негово по право. Но сега…
— Ако поведе тази своя жалка войска към Кралски чертог, то ще е само за да загине. Чет не му стига. Казах му го, но знаете колко е горд. — Давос вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Пръстите ми отново ще израстат преди този човек да склони пред разума.
Старецът въздъхна.
— Направили сте всичко, което сте могли. Сега трябва към вашия да добавя и моя глас. — И се заизкачва уморено нагоре.
Убежището на лорд Станис Баратеон представляваше просторна кръгла стая със стени от гол черен камък и четири високи прозореца, които гледаха към четирите основни посоки на света. В средата на помещението имаше грамадна маса, от която идваше името на залата: масивно изделие от резбовано дърво, изработено по заповед на Ерон Таргариен още в дните преди Завладяването. Беше по-дълга от петдесет стъпки, но на ширина по-къса от четири в най-тясната си част. Дърводелците на Ерон я бяха оформили като земята на Западняците, обрязали бяха всеки залив и полуостров така, че масата никъде не оставаше права. А на повърхността й, потъмняла от близо триста години патина, бяха изрисувани седемте кралства, каквито са били по времето на Ерон — реки и планини, замъци и градове, езера и крепости.
В помещението имаше само един стол, грижливо поставен точно на мястото на Драконов камък на крайбрежието на Западняците, и висок, така че добре да се вижда цялата маса отгоре. А на стола седеше мъж в късо кожено яке без ръкави и панталони от грубо изпредена кафява вълна. Когато майстер Крессен влезе, той вдигна глава.
