— Твърде болен си и твърде объркан, за да ми бъдеш от полза, старче. — Прозвуча му съвсем като гласа на лорд Станис, но не беше възможно да е той, не можеше да е. — От днес ще ме съветва Пилос. Той вече работи с гарваните, след като ти не можеш да изкачваш стълбите до птичарника. Не бих искал да загинеш на служба при мен.

Майстер Крессен примига. „Станис, господарю мой, мое вечно тъжно и навъсено момче, сине, какъвто нямах, не го прави, нима си забравил колко се грижих за теб, как живях само за теб, как те обичах въпреки всичко? Да, обичах те повече от Робърт дори, или от Ренли, че ти беше необичаният, онзи, който най-много се нуждаеше от мен.“ Но каза само:

— Както заповядате, милорд, но… но съм гладен. Не бих ли могъл да седна на масата ви? — „До теб, момчето ми. Мястото ми е до теб…“

Сир Давос се вдигна от пейката.

— За мен ще е чест, ако майстерът се настани до мен, ваша милост.

— Твоя работа. — Лорд Станис се извърна да каже нещо на Мелисандра, която се беше разположила от дясната му страна, на най-почетното място. Лейди Селайс му беше отляво и на лицето й пробяга усмивка, ярка и крехка като безценните камъни на шията й.

„Твърде далече“ — помисли Крессен с тъга след като погледна към мястото, където седеше сир Давос. Половината лордове знаменосци се намираха между контрабандиста и високата кралска трапеза. „За да пусна душача в чашата й, трябва да съм по-близо до нея, но как?“

Кръпчо отново заскача в лудешкия си танц, докато майстерът бавно куцукаше край масата на сир Давос Държеливия.

— Тук ядем риба — заяви глупакът радостно, размахвайки като скиптър една сушена риба треска. — Под морето рибата яде нас. Знам аз, знам, ох, ох, ох.

Сир Давос се дръпна да му направи място на пейката.

— Тази вечер май всички трябваше да сме в шутовски дрехи — мрачно заговори той, след като Крессен седна. — Това, с което се захващаме, е глупашка работа. Червената жена видяла победа в пламъците и Станис е решил със сила да си вземе короната, все едно колко му е силата. Докато тази не миряса, боя се, че всички ще видим онова, което е видял Кърпено лице — морското дъно.

Крессен пъхна ръце нагоре в ръкавите уж за по-топло. Пръстите му намериха твърдите бучки от кристалчетата във вълната.

— Лорд Станис.

Станис извърна очи от червената жена, но вместо него отговори лейди Селайс.

— Крал Станис. Забравяте се, майстер.

— Той е стар, умът му се отнася — каза й навъсено кралят. — Какво има, Крессен? Кажи си каквото ти е на ума.

— След като сте решили да отплавате, съдбовно важно е да сключите съюз с лорд Старк и лейди Арин…

— Не сключвам съюзи с никого — заяви Станис Баратеон.

— Както светлината не сключва съюз с мрака. — Лейди Селайс хвана ръката му.

Станис кимна.

— Старките се стремят да ми откраднат половината кралство, както Ланистърови ми откраднаха трона и както милият ми братец мечовете и службата, и твърдините, които по право са мои. Всички те са узурпатори и всички са мои врагове.

„Изгубих го“ — помисли Крессен отчаяно. Само да можеше незабелязано да се приближи до Мелисандра… само миг при чашата й му трябваше.

— Вие сте законният наследник на своя брат Робърт, законният владетел на Седемте кралства и крал на андалите, на Ройнар и на Първите — заговори той, — но все пак не можете да се надявате на триумф без съюзници.

— Той има съюзник — каза лейди Селайс. — Р’хлар, Господаря на Светлината, Духа на огъня, Бога на пламъка и сянката.

— Боговете в най-добрият случай са несигурни съюзници — настоя старецът, — а този няма власт тук.

— Така ли смятате? — Рубинът на гърлото на Мелисандра улови светлината и когато тя извърна глава, за миг сякаш засия ярко като кометата. — След като изричате такива глупости, майстер, би трябвало отново да си сложите короната.

— Да — съгласи се лейди Селайс. — Шлемът на Кръпчо. Той ти стои добре, старче. Сложи си го, аз ти заповядвам.

— Под морето никой не носи шапки — каза Кърпеното лице. — Знам аз, знам, ох-ох, ох.

Тежките вежди на лорд Станис засенчвала очите му, беше стиснал уста и челюстта му помръдваше безмълвно. Когато се ядосаше, винаги стискаше зъби.

— Глумец — изръмжа накрая. — Милейди съпругата ми заповяда. Дай шлема си на Крессен.

„Не! — помисли старецът. — Това не си ти, ти не постъпваш така, ти винаги беше справедлив, винаги твърд, но никога жесток, никога, от подигравки никога не си разбирал, както и от смях.“

Кърпено лице заподскача наблизо, хлопките задрънчаха. Майстерът остана да седи безмълвен, докато глупакът поставяше на челото му котлето с рогата. Звънците издрънчаха.

— Може би ще е добре отсега нататък да ни пее съветите си — каза лейди Селайс.

— Прекаляваш, жено — каза лорд Станис. — Той е само един старец и ми служеше добре.

„И ще ти служа до края, мой скъпи господарю, мое бедно и самотно момче“ — помисли Крессен, защото изведнъж видя изхода. Единствения възможен. Чашата на сир Давос беше пред него още наполовина пълна с тъмно и горчиво вино. Напипа в ръкава си твърдата топчица на един от кристалите, задържа я между палеца и показалеца си и посегна за чашата. „Полека, ловко, не трябва дори да трепна“ — замоли се и боговете се оказаха добри. Миг само и пръстите му останаха празни.

Ръцете му не се бяха държали толкова послушно от години. Давос видя, но никой друг. Беше сигурен. С чашата в ръка се надигна.

— Може би наистина съм бил глупак. Лейди Мелисандра, ще изпиете ли с мен чаша вино? Чаша в чест на вашия бог, вашия Господар на Светлината? Чаша тост за неговата власт?

Червената жена го изгледа преценяващо.

— Щом държите.

Усещаше погледите на всички. Докато ставаше от пейката, Давос го стисна за ръкава с пръстите, скъсени от лорд Станис, и прошепна:

— Какво правите?

— Това, което трябва — отговори майстер Крессен. — За кралството и за душата на господаря ми. — Отърси ръката на Давос и разля от виното върху чергилата.

Тя го срещна под високата маса и ги гледаха всички. Но Крессен виждаше само нея. Червена коприна, червени очи, рубина, червен на гърлото й, червени устни, извити в лека усмивка, щом положи ръка над неговата, около чашата. Кожата й беше топла, сякаш гореше в треска.

— Все още не е късно да плиснете виното, майстер.

— Не — изшепна той дрезгаво. — Не.

— Както искате.

Мелисандра Асшайска взе чашата от ръцете му и отпи дълго и дълбоко. Беше останала едва половин глътка на дъното, когато му я върна.

— А сега вие.

Ръцете му трепереха, но той събра сили. Един майстер от Цитаделата не можеше да се страхува. Виното загорча на езика му. После пръстите му се разтвориха и празната чаша се пръсна на пода.

— Той има власт тук, милорд — каза жената. — И огънят пречиства.

Рубинът на гърлото й сияеше червен.

Крессен понечи да отвърне, но думите се спряха в гърлото му. Кашлицата се превърна в ужасно тънък писък, докато се мъчеше да си поеме дъх. Железни пръсти стегнаха гърлото му. Докато се свличаше на колене, продължи да тресе глава, отричайки я, отричайки властта й, магията й, отричайки нейния бог. А кравешките хлопки дрънчаха на рогата му и пееха: глупак, глупак, глупак, и червената жена го гледаше отгоре с жалост и пламъците на свещта танцуваха в червените й, съвсем червени очи.

В Зимен хребет я бяха наричали Аря Конското лице. Тогава тя мислеше, че нищо не може да е по-лошо, но това беше преди сирачето Ломи Зелени ръце да я нарече Буцестата глава.

Но всеки път, когато опипаше главата си, наистина я усещаше буцеста. Когато Йорен я издърпа в уличката, Аря помисли, че е решил да я убие, но противният мъж само я задържа здраво и закълца с камата си сплъстените й кичури. Помнеше как вятърът разнасяше шепи мръсна кафява коса по гладките камъни към септата, където бе умрял баща й.

— Взимам мъже и момчета от града — заръмжа Йорен, докато острата стомана в ръката му стържеше главата й. — Хайде, стой мирно, момче.