Крессен вече не помнеше името, с което асшаите наричаха листата, както и отровителите от Лис самия кристал. В Цитаделата го наричаха просто „душача“. Едно такова зрънце, разтворено в чаша вино, караше мускулите на гърлото да се стягат като в железен юмрук и да затварят трахеята. Казваха, че лицето на жертвата почервенявало до тъмен пурпур като цвета на малкия кристал, от който избуява смъртта, но това можеше да сполети и човек, задавил се с по-голям залък.

А тази нощ лорд Станис щеше да пирува със своите знаменосци, със своята съпруга… и с червената жена, Мелисандра Асшайска.

„Трябва да си почина — каза си Крессен. — Трябва до тъмно да събера всичките си сили. Ръцете ми не трябва да трепнат, смелостта ми — да се огъне. Върша нещо ужасно, но все едно, то трябва да се свърши. Ако все пак има богове, ще ми простят.“

Толкова малко спеше напоследък. Леката дрямка щеше да го поободри за тежкото бреме, което го чакаше. И той се помъкна немощно към леглото си. Но когато притвори очи, продължи да вижда светлината на кометата, свирепо червена и ярко жива в мрака на сънищата му.

„Навярно е моята комета — помисли сънено накрая, точно преди сънят да го надвие. — Поличба за кръв, предричаща убийство… да…“

Когато се събуди, беше мръкнало, всичко бе почерняло в спалнята му и всяка става го болеше. Крессен се надигна с усилие, главата му пулсираше като след тежко пиянство. Пресегна се за тояжката и немощно се изправи. „Толкова е късно — каза си. — Не са ме повикали.“

На пировете го канеха винаги, мястото му беше при солта, близо до лорд Станис. Ликът на господаря му изплува в тъмното, не сегашният мъж, а момчето отпреди време, стоящо мрачно в сянката, докато светлината грее над раменете на по-големия му брат. Каквото и да направеше, Робърт го постигаше преди него и по-добре. Горкото момче… трябваше да побърза, заради него.

Майстерът намери кристалите, където ги беше оставил, и ги изгреба от пергамента. Крессен не разполагаше с някой от онези кухи пръстени, които, както разправяха, предпочитали отровителите в Лис, но безброй джобове, малки и големи, бяха вшити в широките ръкави на халата му. В един от тях скъта грижливо кристалите душачи, отвори вратата и подвикна:

— Пилос? Къде си? — След като не чу отговор, подвикна отново, този път по-високо: — Пилос, помощ ми трябва. — Отново без отговор.

Това беше странно: килията на младия майстер се намираше едва на половин завой надолу по стъпалата, лесно можеше да го чуе.

Накрая се наложи да извика на слугите.

— По-бързо. Успал съм се. Те сигурно вече пируват… пият… трябваше да ме събудят. — Какво ли беше станало с майстер Пилос?

Отново трябваше да прекоси дългата галерия. Нощният вятър шепнеше през големите прозорци, рязък и с мирис на море. По стените на Драконов камък примигваха факли, а в лагера отвъд стените се виждаха войнишките огньове, сякаш по земята се бяха посипали стотици звезди. Отгоре кометата грееше, червена и злокобна. „Твърде съм стар и помъдрял, за да се боя от такива неща“ — каза си майстерът.

Портите на Голямата зала бяха вградени в устата на каменен дракон. Той каза на слугите да го оставят сам отвън. По-добре щеше да е да влезе сам: не биваше да изглежда слаб. Подпря се на тоягата, изкачи последните няколко стъпала и се помъкна тежко под каменните зъби на портала. Двама от стражите разтвориха портите пред него и отвътре бликна шум и светлина. Крессен пристъпи и влезе в зейналата паст на дракона.

Над тракането на ножове и блюда и тихия ромон на човешки говор чу пеенето на Кърпеното лице: „…танц, милорд, танц, милорд“, под съпровода на дрънкащите му хлопатари. Същата злокобна песен, която пееше от заранта. „Дойдоха сенките и тук стоят, милорд, стоят, милорд, стоят, милорд.“ По долните маси беше пълно с рицари, лъкометци и командири на наемни чети мечоносци, които късаха залци черен хляб и ги топяха в рибешката яхния. Нямаше го тук гръмкия смях и грубите подвиквания, присъщи за всеки мъжки пир — тях лорд Станис не допускаше на трапезата си.

Крессен се затътри към издигнатата платформа, където лордовете седяха с краля. Наложи му се да заобиколи отдалече Кърпеното лице. Танцуващият и дрънкащ с хлопатарите си глумец нито го видя, нито чу приближаването му. Както подскачаше от крак на крак, Кръпчо се блъсна в Крессен и изби тояжката от ръката му. Двамата рухнаха върху застлания с груби рогозки под и залата избухна в гръмък смях.

Кръпчо се беше проснал върху него и глупашкото му лице на шарени кръпки почти се допря в неговото. Беше изгубил калаения си шлем с рогата.

— Под морето падаш нагоре — заяви той. — Знам аз, знам, ох, ох, ох. — Глупакът се изправи, закикоти се и затанцува отново.

Майстерът се помъчи да се измъкне от неудобното положение, усмихна се насила и понечи да се изправи, но кракът толкова го заболя, че за миг се побоя да не би костта да се е строшила. Усети, че нечии здрави ръце го подхванаха под мишниците и го надигнаха.

— Благодаря, сир — промълви той и се обърна да види кой от рицарите се е притекъл да му помогне, и…

— Майстер — каза лейди Мелисандра с дълбокия си глас, напоен с музиката на Нефритово море. — Трябва повече да внимавате.

Както винаги беше в червено от главата до петите, с дълга, падаща свободно по тялото й рокля от коприна с яркостта на жив пламък, с дълги широки ръкави и дълбоки прорези по бюстието, под които се провиждаше още по-кървавочервена тъкан. Около шията й имаше огърлица от червено злато, по-стегната от веригата на всеки майстер и украсена в средата с голям рубин. Косата й не беше с портокаловия или ягодов цвят на повечето червенокоси хора, а като тъмен излъскан бронз, който блестеше под светлината на факлите. Очите й дори бяха червени… но кожата й беше гладка и светла, безупречно бяла като сметана. Беше тънка, стройна, по-висока от повечето рицари, с пълни гърди и тесен кръст, и с лице със сърцевидно очертание. Видеха ли това лице и това тяло мъжки очи, трудно се отвръщаха от нея, дори да бяха очи на майстер. Мнозина твърдяха, че е красива. Не беше красива. Беше червена и ужасна, и червена.

— Аз… благодаря ви, милейди.

— Човек на вашите години трябва да гледа къде стъпва — каза му вежливо Мелисандра. — Нощта е тъмна и пълна с ужаси.

Знаеше тази фраза. Част от някаква молитва на нейната вяра. „Нищо. Аз имам своя вяра.“

— Само децата се боят от тъмното — отвърна й той. Но още докато изричаше думите, чу как Кърпеното лице отново подхвана песента си: „Дойдоха сенките и тук стоят, милорд, стоят, милорд, стоят, милорд.“

— Ето ви сега и една гатанка — каза Мелисандра. — Умен глупак и глупав мъдрец. — Наведе се, вдигна падналия на пода шлем на Кръпчото и го постави на главата на Крессен. Хлопките тихо издрънчаха и калаеното котле се хлъзна надолу до ушите му. — Корона, която отива на веригата ви, лорд майстер — обяви високо тя. Мъжете наоколо избухнаха в смях.

Крессен стисна устни в усилие да смири гнева си. Мислеше го за слаб и безпомощен. Нищо. Преди да изтече нощта щеше да премисли. Можеше и да е стар, но все още беше майстер от Цитаделата.

— Не корона търся, а истина — отвърна й той и свали глупашкия шлем от главата си.

— На този свят съществуват истини, които не се учат в Староград. — Мелисандра се завъртя и червената коприна се люшна като огнен вихър, щом закрачи към издигнатата маса, на която седяха крал Станис и неговата кралица. Крессен тикна калаеното котле с еленовите рога в ръцете на Кърпеното лице и се помъкна след нея.

На мястото му седеше майстер Пилос.

Старецът спря и зяпна онемял.

— Майстер Пилос — успя да промълви след малко. — Вие… вие не ме събудихте.

— Негова милост ми заповяда да ви оставя да почивате. — Пилос поне намери в себе си благоприличие да се изчерви. — Каза ми, че присъствието ви тук не е необходимо.

Крессен погледна над главите на седящите притихнали пред него рицари, капитани и лордове. Лорд Селтигар, застарял и кисел, се беше загърнал с плащ с извезани с гранат червени раци. Достолепният лорд Веларион беше предпочел морскозелена коприна и белозлатото морско конче на гърлото му отиваше на дългата му светла коса. Лорд Бар Емон, дебел четиринадесетгодишен хлапак, се беше загърнал в пурпурно кадифе, обшито с тюленова кожа, сир Аксел Флорент си беше все така непринуден въпреки фино тъканата червено-кафява вълна и лисичата кожа, благочестивият лорд Санглас носеше лунни камъни на шията, на китката и единия пръст, а капитанът от Лис Саладор Саан бе като слънчев изгрев с яркочервените си одежди от сатен, злато и драгоценни камъни. Само сир Давос бе облечен както винаги простичко, в кафяв жакет и зелена вълнена мантия, и само той срещна изумения му поглед с жал в очите.