— Кажи ми какво става! — викна Санса.

Сир Донтос се засмя, заподскача и за малко не падна.

— Дойдоха през пепелищата, докато реката гореше. Станис тъкмо я прекосяваше, и те го удариха в гръб. О, защо не съм рицар отново, да бях част от този триумф! Казват, че собствените му хора почти не са оказали съпротива. Някои побягнали, но повечето преминали на тяхна страна, викайки името на лорд Ренли! Какво ли трябва да си е помислил Станис, когато е чул това? Разбрах го от Озни Черно котле, който го чул от сир Озмунд, но сир Бейлон се върна и хората му разправят същото, и златните плащове — също. Спасени сме, скъпа! Дошли са по Пътя на розата по реката, през изгорените от Станис поля, пепелта се вдигала от копитата им и доспехите им били посивели, но… о-о-о! Знамената им били ярки, златната роза и златният лъв, и всички други, дървото на Марбранд и Роуан, ловецът на Тарли и гроздовете на Редвин, и дъбовият лист на лейди Оукхарт. Всички мъже на запада, цялата сила на Планинския рай и на Скалата на Кастърли! Самият лорд Тивин водел дясното им крило по северния бряг на реката, Рандил Тарли командвал центъра, а Мейс Тирел лявото крило, но битката спечелил авангардът. Пронизали Станис както пика пронизва тиква, виели като демони! И знаеш ли кой водел авангарда? Знаеш ли? Знаеш ли?

— Роб? — Беше прекалено да се надява на това, но…

— Бил е самият лорд Ренли! Лорд Ренли в зелените си доспехи, с пламъците, танцуващи по златните му еленови рога! Лорд Ренли с дългото копие! Казват, че той лично убил сир Гиард Мориген в двубой и още дузина други рицари. Ренли е бил, Ренли, Ренли! О! Знамената, скъпа ми Санса! О! Защо пак не съм рицар!

Довършваше закуската си — студена супа от скариди и фурми, — когато Ирри й донесе картска рокля — изделие от ефирен брокат, обсипан с перли.

— Махни я — каза Дани. — Пристанището не е за дамски глезотии.

Щом Млечните хора я смятаха за дивачка, щеше да им се покаже както подобава. Когато отиде при конюшните, носеше избелели торбести гащи от пясъчна коприна и сандали от плетена трева. Малките й гърди се полюшваха под пъстрия дотракски елек, а от колана й с медальона висеше крива кама. Джикуи беше сплела косата й по дотракския обичай, като завърза на края на плитката сребърно звънче.

— Не съм печелила победи — опита се да спре тя слугинята, когато звънчето тихо подрънна.

Джикуи не се съгласи.

— Изгорихте онези майги в тяхната къща от пепел и пратихте душите им в пъкъла.

„Това беше победа на Дрогон, не моя“, понечи да каже Дани, но си замълча. Дотраките щяха да я ценят много повече с някое и друго звънче в косата. То звънна, когато тя се качи на сребристата си кобила, и след това звънеше на всяка крачка, но сир Джора и кръвните й ездачи не казаха нищо. Да пази народа й и драконите й избра Ракаро. Джого и Аго тръгнаха с нея към морския бряг.

Оставиха зад гърба си мраморни палати и уханни градини и навлязоха в по-бедна част на града. Тук коне и камили се мяркаха рядко, паланкини почти съвсем нямаше, но затова пък улиците гъмжаха от босоноги деца, просяци и мършави псета. Светлокожи мъже в прашни ленени ризи стояха пред вратите и ги гледаха как минават. „Знаят ме коя съм и не ме обичат.“ Дани го разбираше по погледите им.

Сир Джора искаше да я натика отново в паланкина, скрита на сигурно зад копринените завески, но тя му отказа. Твърде дълго се беше изтягала на сатенени възглавнички, оставяйки се на воловете да я лашкат насам-натам. Яхнала, поне имаше чувството, че върви нанякъде.

Не търсеше брега по свой избор. Бягаше отново. Целият й живот май щеше да мине в бягане. Започнала беше да бяга още в майчината си утроба и досега не се беше спряла ни веднъж. Колко пъти двамата с Визерис се бяха измъквали в тъмна нощ едва на стъпка от наетите от Узурпатора ножове? Но всичко се свеждаше до това: бягаш или загиваш. Ксаро беше разбрал, че Пиат Прий събира оцелелите магове, за да й сторят зло.

Когато й го каза, Дани се разсмя.

— Та нали тъкмо ти ми казваше, че маговете не са нищо повече от стари войници, които пъчат суетно гърди и се хвалят със забравени подвизи и отколешна храброст?

Ксаро я погледна угрижено.

— И така си беше. Но сега? Не съм толкова сигурен. Казват, че стъклените свещи отново горят в къщата на Уратон Нощния бродник, а не са се запалвали от сто години. Призрачна трева е израснала в Градината на Джеейн, видели са вълшебни костенурки между слепите стени по Улицата на чародея и всички плъхове из града си хапят опашките. А пък жената на Матос Маллараван, дето веднъж се подигра с проядения от молците халат на един маг, се е побъркала и не иска да облече никаква дреха. Дори в току-що прани коприни се чувства все едно, че по кожата й са плъпнали хиляда насекоми. И Сибасион слепеца, Ядача на очи, е прогледнал отново, или поне така твърдят робите му. Чудни работи. — Ксаро въздъхна. — Странни времена настъпиха в Карт. А странните времена са лоши за търговията. Мъка ми е да ти го кажа, но най-добре ще е да напуснеш Карт завинаги, и колкото по-рано, толкова по-добре. — Той я потупа окуражително по ръката. — Но не е нужно да тръгваш сама. Видяла си тъмни видения в Палата на прахта, но Ксаро сънува по-светли сънища. Виждам те изтегната щастливо в едно ложе, с нашето детенце до гърдата ти. Да отплаваме само двамата с теб по Нефритовото море и ще видиш, че ще се сбъдне! Още не е късно. Дай ми един син, моя сладка песен на радостта!

„Дракон искаш ти да ти дам, но ще има да вземаш.“

— Няма да се омъжа за теб, Ксаро.

Лицето му се смрази.

— Тогава си тръгвай.

— Но къде?

— Възможно по-далече от тук.

Какво пък, навярно беше време. Хората от нейния халазар с радост бяха приели възможността да се съвземат след мъките на червената пустош, но сега, след като си отдъхнаха и си върнаха силите, започнаха да буйстват. Дотраките не бяха привикнали да стоят на едно място. Народ на воини бяха те, не бяха създадени за градове. Сигурно се беше задържала твърде дълго в Карт, изкусена от неговите удобства и прелести. Този град според нея винаги обещаваше повече, отколкото даваше, и възторженото й посрещане се вгорчи, откакто Домът на Немрящите се срина в облак дим и пламъци. Само за една нощ картяните си спомниха, че драконите могат да бъдат опасни. Вече не се надпреварваха да й поднасят дарове. Напротив, Братството на турмалина открито призова да я прогонят, а Древната гилдия на подправките дори поиска смъртта й. Единственото, което Ксаро можеше да направи, беше да възпре Тринадесетте да ги подкрепят.

„Но къде да отида?“ Сир Джора предлагаше да тръгнат на изток, по-далече от враговете й в Седемте кралства. Кръвните й ездачи настояваха да се върнат във великото си тревно море, дори това да означаваше, че ще трябва да пребродят отново червената пустош. Самата Дани се блазнеше от идеята да отседне във Вее Толоро, докато драконите й отраснат и станат силни. Ала сърцето й беше пълно със съмнения. Всяка от тези възможности й се струваше някак погрешна… а и дори да решеше накъде да тръгне, безпокоеше я въпросът как ще стигне дотам.

Ксаро Ксоан Даксос нямаше да й помогне и тя вече го знаеше. Въпреки цялата си показна преданост, той си играеше собствената си игра, също като Пиат Прий. В нощта, когато й каза да си тръгне, Дани го беше помолила за едно последно благодеяние.

— Войска ли? — попита я Ксаро. — Котле със злато? Галера може би?

Дани се изчерви. Не обичаше да проси.

— Да, кораб.

Очите на Ксаро блеснаха ярко като драгоценните камъни на носа му.

— Аз съм търговец, халееси. Тъй че може би не трябва да си говорим повече за даване, а по-скоро за размяна. За един от твоите дракони ще получиш десет от най-хубавите кораби от моя флот. Трябва само да кажеш една сладка думичка.

— Не — каза тя.

— Уви — изхлипа Ксаро. — Не точно тази дума имах предвид.

— Би ли могъл да помолиш една майка да продаде едно от децата си?