„Бас държа, че иска.“

— Върни ме — заповяда Тирион. — В моето… легло. Моята… стая. — „Където около мен ще са моите хора, и моят майстер, ако си намеря някой, на когото да мога да се доверя.“

— Вашите… милорд, това е невъзможно. Кралската Ръка се настани в бившите ви покои.

— Аз… съм… кралската Ръка. — Започна да се изтощава от усилието да говори, а това, което чу, го обърка.

Майстер Балабар го погледна отчаяно.

— Не, милорд, аз… вие бяхте ранен, почти смъртоносно. Вашият лорд баща вече пое тези задължения. Лорд Тивин…

— Той е тук?

— Лорд Тивин ни спаси всички. Простолюдието говори, че е бил духът на крал Ренли, но по-разумните хора схващат. Беше вашият баща и лорд Тирел, с Рицаря на цветята и лорд Кутрето. Преминаха през пепелищата и удариха узурпатора Станис в тил. Беше голяма победа и сега лорд Тивин се настани в Кулата на Ръката да помогне на Негова милост да изправи кралството на крака, слава на боговете.

— Слава на боговете — повтори кухо Тирион. Проклетият му баща и проклетото Кутре, и духът на Ренли? — Искам… — „Кого искам?“ Не можеше да каже на розовичкия Балабар да му доведе Шае. Кого да извика? На кого да се довери? На Варис? На сир Джейслин? — …моя скуайър — довърши той. — Под. Пейн. — „Под беше на понтона, той спаси живота ми.“

— Момчето? Онова странно момче?

— Странното момче. Подрик. Пейн. Иди. Прати ми го.

— Както заповядате, милорд.

Майстер Балабар заклати глава и се изниза, а Тирион зачака, усещайки как силата се изнизва от него. Зачуди се колко време е бил тук, колко време е проспал? „Церсей би искала да заспя завинаги, но няма да я зарадвам.“

Подрик Пейн влезе плах като мишка.

— Милорд? — Пристъпи боязливо към леглото. „Как може едно момче да е толкова храбро в битка и толкова уплашено в стая с болник?“ — зачуди се Тирион. — Исках да остана до вас, но майстерът ме изгони.

— Ти него изгони. Чуй ме. Трудно говоря. Трябва ми вино с билки. За сън. Сънено вино, не сок от мак. Иди при Френкен. Френкен, не Балабар. Гледай като го прави, и го донеси. — Под хвърли поглед към лицето на Тирион и бързо извърна очи. „Е, за това не мога да го виня.“

— Искам… — продължи Тирион — мои. Гвардия. Брон. Къде е Брон?

— Направиха го рицар.

Дори от мръщенето болеше.

— Намери го. Доведи го.

— Както заповядате. Милорд. Брон.

Тирион сграбчи момчето за китката.

— Сир Мандън?

Момчето трепна.

— Не исках да го у-у-у…

— Мъртъв? Ти… си сигурен? Мъртъв?

Под неловко пристъпи от крак на крак.

— Удави се.

— Добре. Не казвай нищо. За него. За мен. Нищо. Нищо.

Когато скуайърът излезе, го напуснаха и последните сили. Той отново затвори очи. Сигурно пак щеше да сънува Тиша. „Чудно, дали и сега ще ми хареса лицето“ — помисли си с горчивина.

Когато Корин Полуръката му каза да събере съчки за огън, Джон разбра, че краят им е близо.

„Хубаво ще е отново да се стоплим, макар и за малко“ — каза си той, докато кършеше клоните на едно изсъхнало дърво. Дух клечеше и го гледаше, тих както винаги. „Дали ще вие, когато умра, както ви вълкът на Бран, когато той падна? — зачуди се Джон. — Дали и Рошльо ще вие, далече някъде в Зимен хребет, и Сив вятър и Нимерия, където и да са?“

Луната се вдигаше над един връх, а слънцето потъваше зад друг. Джон драсна с камата искри от кремъка и накрая тънката нишка на пушека се появи. Корин дойде и застана над него, когато първите пламъчета заиграха по сухата обелена кора и боровите иглички.

— Свенлив като девица в брачната си нощ — промълви тихо едрият щурмовак. — И също толкова чист. Понякога човек забравя колко хубав е един огън.

Не беше човек, от когото ще очакваш да говори за девици и брачни нощи. Доколкото Джон знаеше, Корин беше изкарал целия си живот в Стража. „Дали е обичал някога девица и дали е имал брачна нощ?“ Не можеше да го попита. Затова си замълча и заслони огъня с шепи. Когато пламъците запращяха, свали вкочанените си ръкавици, за да си стопли ръцете, и въздъхна, зачуден дали дори една девича целувка би била толкова хубава. Топлината се плъзна по пръстите му като разтопено масло.

Полуръката се отпусна на земята и седна скръстил нозе край огъня; трепкащите пламъчета заиграха по скулите му. Само двамата бяха останали от петимата щурмоваци, избягали от Пискливия проход в синьо-сивата пустош на Ледени нокти.

Отначало Джон подхранваше надеждата, че Долбридж ще задържи диваците в прохода. Но когато чуха далечния зов на рога, всички разбраха, че скуайърът е паднал. После забелязаха един орел да се рее в сумрака на грамадните си синьо-сиви криле и Каменната змия свали лъка си, но птицата отлетя извън обхвата на стрелите още преди да е опънал тетивата. Ибин се изплю и замърмори мрачно за варгове и въплъщенци.

Зърнаха орела още два пъти същия ден и чуха ловния рог да отеква зад тях сред планините. Всеки път изглеждаше по-силен и малко по-близък. Когато падна нощта, Полуръката каза на Ибин да вземе коня на скуайъра и своя и да препусне с все сила на изток към Мормон по пътя, по който бяха дошли. Останалите трябваше да задържат преследвачите.

— Прати Джон — беше настоял Ибин. — Той може да язди бързо като мен.

— Джон го чака друга задача.

— Той все още е момче.

— Не — каза Корин. — Той е мъж на Нощния страж.

Щом луната се вдигна, Ибин се раздели с тях. Каменната змия повървя малко с него, после се върна да заличи дирите им и тримата поеха на югозапад.

След това дните и нощите сякаш се сляха. Спяха на седлата и спираха само колкото да нахранят и напоят конете, след което тръгваха отново. Яздеха по голи камънаци, през мрачни борови гори и преспи стар сняг, по заледени ридове и през плитки реки, които нямаха имена. Понякога Корин или Каменната змия опитваха да заличат следите, но това беше напразно. Следяха ги. Всяка заран и всяка привечер виждаха орела, реещ се като тъмно петънце в огромното сиво небе. Катереха се по полегатото било между два покрити със сняг върха, когато една скална котка излезе с ръмжене от леговището си, няма и на десет разкрача пред тях. Кобилата на Каменната змия се подплаши, спъна се и си счупи крак.

Този ден Дух яде добре, а Корин настоя да смесят овеса с кръвта на коня, да им даде сила. Гадният вкус на кашата едва не задави Джон, но той я изгълта насила. Всеки си отряза по десетина къса сурово жилаво месо от трупа и го дъвкаха по пътя, а останалото оставиха за дивата котка.

Отказаха се да заличават следите. Каменната змия предложи да се скрие и да изчака преследвачите им в засада. Сигурно щял да може да отведе няколко със себе си в пъкъла. Корин отказа.

— Ако някой в Нощен страж може да се измъкне от Ледени нокти сам и пеша, това си ти, братко. Ти можеш да минеш през височини, които конят трябва да заобикаля. Тръгни към Юмрука. Кажи на Мормон какво видя Джон и как. Кажи му, че старите сили се пробуждат, че е видял великани, варги и още по-лоши неща. Предай му, че дърветата отново имат очи.

„Няма никакъв шанс“ — помисли Джон докато гледаше как Каменната змия се скрива зад покрития със сняг зъбер, като малка черна буболечка, запълзяла по вълнистото бяло море.

Всяка нощ му се струваше по-студена от предишната и по-пуста. Дух не винаги оставаше с него, но не се и отдалечаваше много. Дори когато бяха разделени, Джон долавяше близостта му. Това го радваше. Полуръката не беше от най-разговорливите спътници. Дългата му плитка се полюшваше с движението на коня. Често яздеха с часове, без да си продумат дума, единствените звуци бяха скърцането на конските подкови по камъка и пронизителният писък на неспирния вятър. Когато спеше, не сънуваше: нито вълци, нито братята си, нищо. „Дори сънищата не могат да преживеят тук“ — казваше си.

— Остър ли е мечът ти, Джон Сняг? — попита Корин Полуръката от другата страна на треперливия огън.

— Мечът ми е валирианска стомана. Стария мечок ми го даде.