— Помниш ли думите на клетвата си?

— Да. — Такива думи човек трудно можеше да забрави. Изречеш ли ги веднъж, не можеш да ги отмениш. Променяха живота ти завинаги.

— Кажи ги отново с мен, Джон Сняг.

— Щом искате.

Гласовете им се сплетоха в един под вдигащата се луна, а Дух слушаше и самите планини им бяха свидетели.

— Нощта се сбира и започва моят страж. И няма той да свърши до смъртта ми. Аз няма да имам жена, земи не ще владея, след себе си деца не ще оставя. Няма да нося корони и слава няма да печеля. Аз ще живея и ще умра на своя пост. Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения. Обричам своя живот и честта си на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които идат.

Когато свършиха, се чуваше само тихото пращене на огъня и далечната въздишка на вятъра. Джон разтвори и сви изгорелите си пръсти, стиснал здраво думите в ума си, молейки се на бащините си богове да му дадат сила да умре храбро, когато дойде неговият час. Щеше да е скоро. Конете им бяха вече на ръба на изтощението. Джон подозираше, че този на Корин няма да издържи дори още един ден.

Въглените изтляваха.

— Този огън скоро ще загасне — каза Корин. — Но ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.

Джон нямаше какво да отвърне. Само кимна.

— Все още можем да им избягаме — каза Корин. — Или не.

— Не ме е страх да умра. — Не беше съвсем истина, но не беше и лъжа.

— Може би няма да е толкова леко, Джон.

Не го разбра.

— Какво искате да кажете?

— Ако ни настигнат, трябва да се предадеш.

— Да се предам? — Той примигна невярващо. Диваците не взимаха в плен мъжете, които наричаха „врани“. Убиваха ги, освен ако… — Те щадят само клетвопрестъпници. Като Манс Райдър.

— И теб.

— Не. — Той поклати глава. — Никога. Няма да го направя.

— Ще го направиш. Аз ти заповядвам.

— Заповядвате ми? Но…

— Честта ни не е по-скъпа от живота ни, докато владенията са в безопасност. Ти мъж ли си на Нощния страж?

— Да, но…

— Няма но, Джон Сняг. Или си, или не си.

Джон изправи гръб.

— Съм.

— Тогава ме чуй. Ако ни хванат, ще минеш на тяхна страна, както те подканяше дивото момиче, което плени. Може да ти заповядат да нарежеш плаща си на парчета, да им се закълнеш във вярност над бащиния си гроб, да прокълнеш и братята си, и лорд-командира. Каквото и да поискат от теб, няма да се колебаеш. Ще направиш каквото ти поискат… но в сърцето си помни кой си и какво си. Върви с тях, яж с тях, бий се с тях, колкото трябва. И наблюдавай.

— За какво? — попита Джон.

— Де да знаех — отвърна Корин. — Твоят вълк видя, че копаят в долината на Млечна вода. Какво са търсили в такова пусто и далечно място? Намерили ли са го? Ето това трябва да разбереш, преди да се върнеш при лорд Мормон и братята си. Това е задачата, която ти възлагам, Джон Сняг.

— Ще направя каквото казвате — отвърна с неохота Джон, — но… вие ще им кажете, нали? Най-малкото на Стария мечок? Ще му кажете, че не съм престъпил клетвата си.

Корин Полуръката го изгледа през огъня с очи, губещи се в езера от сянка.

— Когато го видя. Кълна се. — Махна с ръка към огъня. — Още дърва. Искам да е светло и топло.

Джон отиде да насече още клони, върна се и започна да ги чупи на коляното си, преди да ги хвърли в огъня. Дървото отдавна беше мъртво, но сякаш оживя отново в огъня, докато танцуващите пламъци се разбуждаха с всеки нов наръч, завихряха се и заиграваха в бляскавите си премени от жълто, червено и оранжево.

— Достатъчно — каза рязко Корин. — А сега тръгваме.

— Тръгваме? — Отвъд кръга на огъня беше тъмно и нощта беше студена. — Накъде тръгваме?

— Обратно. — Корин се качи на изтощения си кон. — Надявам се, че огънят ще ги привлече. Хайде, братко.

Джон надяна ръкавиците си и придърпа качулката. Дори конете като че ли оставиха огъня с неохота. Слънцето отдавна си беше отишло и само студеният сребрист блясък на луната осветяваше пътя им. Джон не знаеше какво е намислил Корин, но сигурно беше някаква възможност.

„Не искам да играя клетвопрестъпника, дори причината да е сериозна.“

Яздеха предпазливо и тихо, заличавайки следите си. Стигнаха тясно дефиле и видяха малък заледен поток. Джон помнеше това място. Бяха поили тук конете преди да залезе слънцето.

— Водата се заледява — отбеляза Корин. — Иначе щяхме да продължим по коритото на потока. Но ако скършим леда, ще забележат. На половин миля оттук има завой, който ще ни скрие. — Той навлезе в дефилето. Джон хвърли един последен, изпълнен със съжаление поглед към огъня и подкара след него.

Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече ги притискаха канарите от двете страни. Следваха осветената от луната лента на потока нагоре към извора. Каменните брегове бяха брадясали с дълги ледени висулки, но Джон все пак чуваше ромона на водата под тънката кора.

Малко по-нагоре канарата се беше срутила и пътят им се оказа препречен от каменна грамада, но уверените крака на гароните преодоляха препятствието. Скалните стени се издадоха рязко напред, а потокът ги отведе до висок, виещ се по склона водопад. Въздухът беше изпълнен с бяла мъгла, като дъха на огромен студен звяр. Изсипващата се с грохот вода сияеше като разтопено сребро на лунната светлина. Джон се огледа отчаяно. „Оттук няма изход.“ Двамата с Корин сигурно щяха да могат да се изкатерят по канарите, но не и с конете.

— Сега да побързаме — заповяда Полуръката и продължи на гърба на дребния си кон през заледените камъни право сред водната завеса и изчезна. След като не се появи повече, Джон смуши своя кон и подкара след него. Падащата вода ги зашлеви с ледените си пестници и дъхът на Джон секна.

И след това се оказа от другата страна. Прогизнал и треперещ, но от другата страна. Процепът в скалата едва стигаше да премине през него човек на кон, но отвъд него стените се разтваряха, а теренът стана мек и песъчлив. Пръските от водопада замръзваха по брадата му. Дух се шмугна през водопада с един скок, отръска капките от козината си, подуши недоверчиво в тъмнината и после вдигна крак до скалната стена. Корин вече беше слязъл. Джон го последва.

— Знаели сте това място.

— Когато бях на твоите години, един брат разправяше как гонили една скална котка през този водопад. — Разседла кобилата, свали й юздата и прокара пръсти през рошавата й грива. — Има път през недрата на планината. Като съмне, ако не са ни намерили, ще продължим. Първият страж е мой, братко.

Корин седна на пясъка, опрял гръб в стената, като едва видима черна сянка в сумрака на пещерата. През шума на падащата вода Джон чу мекото шумолене на стомана в кожа, което можеше да значи само, че Полуръката е извадил меча си.

Самият той свали мокрото наметало, но тук беше прекалено студено и влажно, за да се съблече повече. Дух се изтегна до него и близна ръкавицата му, после се сгуши и заспа. Джон му беше благодарен за топлината. Зачуди се дали огънят още гори, или вече е загаснал. „Ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.“ Луната просветваше през завесата от падаща вода и шареше с бледи ивици по пясъка, но след малко и те загаснаха и потъмняха.

Най-после дойде и сънят, пълен с кошмари. Джон сънува горящи замъци и мъже, надигащи се гневни от гробовете си. Все още беше тъмно, когато Корин го събуди. Докато Полуръката спеше, Джон остана да седи, опрял гръб на каменната стена; слушаше шума на водата и очакваше утрото.

Щом се съмна, сдъвкаха по един полузамръзнал къс конско месо, оседлаха конете и притегнаха черните плащове на раменете си. Докато пазеше, Полуръката беше направил няколко факли, като беше наквасил туфи сух мъх с маслото, което носеше в дисагите си. Сега запали първата и поведе в тъмното. Джон го последва с конете. Каменистата пътека се виеше и лъкатушеше първо надолу, след това нагоре, после отново по-стръмно надолу. На места ставаше толкова тясна, че беше трудно да убедиш гарончетата, че могат да се промъкнат през теснината.