…майко на дракони… — дойде глас, донякъде шепот и донякъде стон. — …дракони… дракони… дракони… — отекнаха в сумрака други гласове. Някои бяха мъжки, а някои — женски. Един говореше с пискливия тембър на невръстно дете. Плуващото във въздуха сърце пулсираше — ту матово, ту тъмно. Беше й трудно да призове волята си да заговори, трудно беше да си спомни думите, които си бе повтаряла толкова ревностно.

— Аз съм Денерис, Родената в буря, от дома Таргариен, кралица на Седемте кралства на Вестерос. — „Те чуват ли ме? Защо са така неподвижни?“ Седна и прибра ръце в скута си. — Дайте ми своя съвет и ми проговорете с мъдростта на онези, които са надвили смъртта.

През тъмносиния здрач успя да отличи чертите на Немрящия вдясно от себе си. Много, много стар мъж, сбръчкан и плешив. Плътта му беше подута и моравосиня, устните и ноктите още по-сини, толкова тъмносини, че чак черни. Дори бялото на очите му беше синьо. И тези очи се взираха невиждащи в старицата, седяща от другата страна на масата, чиято рокля от бяла коприна беше изгнила по тялото й. Една набръчкана гърда беше оставена гола по картски обичай и се виждаше острата й синя цицка, корава като олово.

„Тя не диша.“ Дани се вслуша в тишината. „Никой от тях не диша и те не се движат, и очите им не виждат нищо. Нима е възможно Немрящите да са мъртви?“

Отговори й шепот, по-тънък от мише мустаче. …ние сме живи… живи… живи… И безброй други гласове зашептяха: …и знаем… знаем… знаем…

— Дошла съм за дара на истината — каза Дани. — Нещата, които видях… те истински гледки ли бяха, или лъжи? Минали неща или бъдещи неща? Какво означаваха?

…формата на сенки… утрото още несътворено… пий от чашата ледена… пий от чашата огнена… майко на дракони… дете на три…

— Три? — Не разбираше.

…три глави има драконът… Призрачният хор закънтя в черепа й без нито една уста да помръдне, без ничие дихание да размърда застиналия син въздух. …майко на дракони… дете на буря… Шепотите преляха в протяжна песен. …три огъня запали… един за живот, един за смърт и един за любов… Собственото й сърце заби в съзвучие с онова, което се рееше пред нея, синьо и гнило… три коня яхни… един за ложе, един за страх и един за любов… Гласовете се усилваха, осъзна тя, и сърцето й сякаш забави, дъхът й също …три измени ще познаеш… една за кръв, една за злато и една за любов…

— Аз не… — Гласът й не бе по-силен от шепот, почти толкова глух, колкото техните. Какво ставаше с нея? — Не разбирам — каза тя, по-високо. Защо й беше толкова трудно да говори тук? — Помогнете ми. Покажете ми.

…помогнете й… заповтаряха в насмешка шепотите. …покажете й.

И тогава сумракът затрептя в тъмносини видения. Визерис изкрещя и разтопеното злато потече по бузите и напълни устата му. Висок лорд с бронзова кожа и сребърно-златна коса стоеше под знамето на яростен жребец, а зад него гореше град. Рубини полетяха като кървави капки от гръдта на умиращ принц и той се смъкна на колене във водата, и с последния си дъх промълви женско име …майко на дракони, дъще на смърт… Блеснал като залез, червен меч се надигна в ръката на синеок крал, който не хвърляше сянка. Извезан на платно дракон се люшна и заплющя на пилон над възторжено множество. От една димяща кула полетя огромен каменен звяр и блъвна черен огън …майко на дракони, убийце на лъжи… Среброто й тичаше през тревата към тъмнеещ поток под море от звезди. Един труп стоеше на носа на кораб, сини очи блестяха на мъртвото лице, сиви устни се усмихваха тъжно. Синьо цвете разцъфна в издутината наметена от лед и изпълни въздуха със сладост …майко на дракони, невясто на огън…

Все по-бързо и по-бързо заприиждаха виденията, едно след друго, все едно че самият въздух пред нея оживя. В една шатра заиграха и се завихриха сенки, безтелесни и страшни. Момиченце затича босо към голяма къща с червена врата. Мирри Маз Дуур запищя в пламъците, дракон излетя от челото й. Зад сребърен кон гол мъжки труп се повлече по земята. Бял лъв затича през тревата, по-висок от човек. Под Майката на планините дълга колона старици се затътри от брега на голямо езеро и всички коленичиха трепетно пред нея, свели глави. Десет хиляди роби вдигнаха окървавени ръце, а тя препускаше пред тях, бърза като вятъра. „Майко! — закрещяха те. — Майко, майко!“ Протягаха се към нея, докосваха я, дърпаха плаща й, полите й, краката й, гърдите й. Искаха я, имаха нужда от нея, от огъня, от живота, и Дани ахна и разтвори ръце да им се отдаде…

Но тогава черните криле я блъснаха в главата, яростен писък раздра тъмносиния въздух и изведнъж виденията изчезнаха, съдрани като парцал и захвърлени, а ахването на Дани се превърна във вик на ужас. Немрящите я бяха обкръжили, сини и студени, шепнеха и се протягаха да я достигнат, дърпаха, галеха, опипваха дрехата й, докосваха я със сухите си студени длани, гърчеха костеливи пръсти във въздуха. Цялата й сила я напусна. Не можеше да помръдне. Дори сърцето й бе спряло да бие. Усети как една ръка докосна голата й гърда и я стисна. Нечии зъби намериха меката кожа на шията й. Една уста се спусна над едното око, заблиза, засмука, захапа…

Тъмносиньото се превърна в оранж, а шепотите — в писъци. Сърцето й затуптя, заблъска лудо в гърдите, ръцете и устите изчезнаха, зной обля кожата й и Дани примигна пред нечакания блясък. Кацнал над нея, драконът бе разперил широко криле и ръфаше ужасното тъмно сърце, късаше гнилата плът, а когато главата му се стрелнеше напред, пламък изхвърчаше от зейналите му челюсти, ярък и горещ. Немрящите горяха и тя чу писъците им, тънките им хрипливи гласчета, които викаха на отдавна мъртви езици. Като сух пергамент пращеше плътта им, а костите — като сухо дърво, топено в масло. Подскачаха и пламъците ги поглъщаха, и те се гърчеха и се въртяха, и вдигаха високо нагоре горящите си ръце, и пръстите им светеха ярко като факли.

Дани се надигна и закрачи през тях. Бяха леки като въздуха, като люспи, и щом ги докоснеше, падаха. Докато стигна вратата, цялата стая беше в пламъци.

— Дрогон! — извика тя и той долетя до нея през огъня.

Отвън се виеше дълъг сумрачен проход, осветен от мигащия оранжев блясък зад гърба й. Дани затича и очите й затърсиха врата, вдясно, вляво, където й да е, каквато и да е врата, но нямаше нищо, само виещи се каменни стени и под, който сякаш бавно се движеше под краката й, сякаш се гърчеше и искаше да я препъне. Затича още по-бързо, и ето че изведнъж пред нея се появи врата, врата като отворена уста…

Измъкна се на слънце и залитна от ярката светлина. Пиат Прий ломотеше на някакъв непознат език и подскачаше от крак на крак. Дани погледна през рамото си и видя тънките пипалца на пушека, пробили през пукнатините на древните каменни стени на Палата на прахта и вдигащи се нагоре между черните плочи на покрива.

Пиат Прий изрева проклятия, извади нож и се хвърли към нея, но Дрогон литна и го удари в лицето. После Дани чу плясъка на бича на Джого. Никога не бе чувала по-сладък звук. Ножът отхвърча, а миг по-късно Ракаро удари Пиат и го повали. А сир Джора Мормон коленичи до Дани в хладната зелена трева и сложи ръката си на рамото й.

— Гледай да не умреш глупаво, че ще нахраня с тялото ти козите — закани се Тирион, когато първият товар Каменни врани се отблъсна от кея.

Шага се засмя.

— Получовек няма кози.

— Ще намеря няколко специално за тебе.

Съмваше се и светлите вълни блещукаха по речната повърхност, разбиваха се под коловете и се сливаха отново, щом салът отминеше. Тимет беше отвел своите Горени мъже в кралския лес преди два дни. Предния ден Черните уши и Лунните братя също бяха заминали. Днес бе ред на Каменните врани.

— Каквото и да правите, не се опитвайте да започвате сражение — каза Тирион. — Удряйте лагерите им и обоза. Ловете съгледвачите им в засада и окачвайте телата им по дърветата, обикаляйте ги и избивайте изостаналите. Искам повече нощни атаки, толкова много и толкова изненадващи, че да ги е страх да спят.