Тя побягна от него, но само до следващата отворена врата. „Познавам тази стая“ — помисли си. Помнеше тези грамадни дървени греди и издяланите в тях животински лица. И ето го, отвъд прозореца, лимоненото дръвче! Щом го видя, сърцето я заболя от копнеж. „Това е къщата с червената врата, къщата в Браавос.“ И щом си го помисли, старият сир Вилем влезе в стаята, подпрян на тоягата си.
— Малка моя принцесо, ето те и теб — заговори той с пресипналия си добродушен глас. — Ела — каза той, — ела при мен, господарке моя, ти вече си у дома, вече си в безопасност. — Голямата му сбръчкана ръка се протегна към нея мека като стара кожа и Дани посегна да я хване, да я задържи и целуне, прииска й се повече от всичко, което й се беше искало досега. Кракът й са пристъпи напред, а после тя помисли: „Той е мъртъв, мъртъв, милият стар мечок, той умря отдавна.“ Отдръпна се и побягна.
Дългият коридор продължаваше и продължаваше, и продължаваше, с безкрайни врати вляво от нея и само горящи факли отдясно. Тичаше покрай повече врати, отколкото можеше да преброи, врати затворени и врати отворени, дървени врати и врати железни, резбовани и най-обикновени, врати с брави, с ключалки и с мандала. Дрогон се мяташе на гърба й, тласкаше я напред и Дани бягаше, докато вече не можеше да бяга повече.
Накрая вляво от нея се появи грамадна двойка бронзови врати, по-големи от другите. Когато ги приближи, те се люшнаха и се разтвориха, и тя трябваше да спре и да погледне. Отвъд прага им се извиси огромна сводеста зала, най-голямата от всички, които беше виждала. Черепи на мъртви дракони гледаха от стените й. На един висок трон с железни шипове седеше старец в богати роби, старец с тъмни очи и сребристосива коса.
— Остави го да бъде крал на овъглени кости и на печено месо — каза той на някакъв мъж под себе си. — Нека да бъде кралят на пепелищата. — Дрогон изврещя, заби нокти в коприна и кожа, но кралят на трона не го чу и Дани продължи напред.
„Визерис“ — беше първата й мисъл, когато спря отново, но пак го погледна и премисли. Мъжът имаше косата на брат й, но беше по-висок, а очите му не бяха люлякови, а като черно индиго.
— Егон — каза той на една жена, която кърмеше бебе в голямо легло. — Какво по-добро име за един крал?
— Ще изпееш ли песен за него? — попита жената.
— Той има песен — отвърна мъжът. — Той е предреченият принц и той е песента за лед и огън. — Когато го каза, вдигна очи, очите му срещнаха тези на Дани и като че ли я видя, застанала зад прага. — Трябва да има още един — каза той, макар че тя не разбра на нея ли говори, или на жената в леглото. — Драконът има три глави. — Той отиде до скамейката при прозореца, вдигна арфата и пръстите му леко пробягаха по сребърните й струни. Сладка тъга изпълни стаята и мъж, жена и бебе се стопиха като утринна мъгла, и само музиката се проточи зад нея, за да ускори стъпките й.
Като че ли вървя още цял час преди дългият коридор най-сетне да свърши пред стръмно каменно стълбище, спускащо се надолу в тъмното. Всяка врата, отворена или затворена, се падаше вляво от нея. Дани се озърна през рамо. Факлите гаснеха и тя се уплаши. Една блъвна искри и загасна пред очите й. А когато се вслуша, нещо сякаш идваше към нея, шумолеше и бавно се влачеше по изтъркания килим. Изпълни я ужас. Да се върне не можеше, страх я беше и да остане тук, но как да продължи? Нито една врата нямаше вдясно от нея, а стъпалата се спускаха надолу, не водеха нагоре.
Още една факла догоря и угасна, а звуците леко се усилиха. Дългият врат на Дрогон се изпъна и той отвори уста да изпищи, пушек блъвна между зъбите му. „И той го чува.“ Дани отново се обърна към празната стена, но нямаше нищо. „Възможно ли е да има тайна врата? Врата, която не виждам?“ Още една факла угасна, после още една. „Първата врата вдясно, каза той, винаги първата врата вдясно. Първата врата вдясно…“
И тогава изведнъж я осени. „…е последната врата вляво!“
И тя се хвърли през прага. Отвъд вратата имаше друга малка стая с четири врати. Тя тръгна надясно и надясно, и надясно, и надясно, и надясно, и надясно, докато не се замая отново и не остана без дъх.
Когато спря, се беше озовала в нова влажна каменна зала… но този път вратата отсреща беше кръгла, оформена като зяпнала уста, и Пиат Прий стоеше зад нея в тревата под дърветата.
— Възможно ли е Немрящите да са приключили с теб толкова скоро? — попита той невярващо.
— Толкова скоро? — повтори тя удивена. — Та аз вървях с часове и още не мога да ги намеря.
— Взела си грешен завой. Ела, аз ще те заведа. — Пиат Прий й протегна ръката си.
Дани се поколеба. Вдясно от нея имаше врата, все още затворена…
— Не това е пътят — каза твърдо Пиат Прий, свил с укор сините си устни. — Немрящите няма да чакат вечно.
— За тях нашият мъничък живот не е нищо повече от едно изпърхване на крилцата на мушица — припомни си на глас Дани.
— Упорито дете. Ще се изгубиш и никога не ще те намерят.
Тя му обърна гръб и тръгна към вратата вдясно.
— Не! — изпищя Прий. — Не, при мен, ела при мен, при меееееен. — Лицето му се извърна навътре и се преобрази в нещо бяло и подобно на червей.
Дани не му обърна внимание и тръгна по някакво стълбище. Започна да се изкачва. Краката я заболяха. Спомни си, че гледан отвън, Домът на Немрящите сякаш нямаше кули.
Най-сетне стълбището свърши. Вдясно имаше няколко широко отворени дървени врати. Бяха направени от абанос и язово дърво, черните и бели шарки се виеха и преплитаха в странни спирали. Бяха много красиви, но и някак плашещи. „Кръвта на дракона не трябва да се бои.“ Дани каза наум кратка молитва към Воина, да й даде кураж, и към конния бог на дотраките — за сила. Стисна зъби и тръгна напред.
Влезе в огромна зала с бляскаво сборище на чародеи. Някои носеха разкошни халати от хермелин и рубинено кадифе. Приказни доспехи красяха други, отрупани с многоцветни геми, или пък високи островърхи шапки с искрящи по тях звезди. И жени имаше между тях, облечени в рокли с неописуема прелест. През многоцветните прозорци струяха лъчи слънчева светлина, а във въздуха се носеше най-нежната музика, която бе чувала.
Един царствен мъж стана, щом я видя, и се усмихна.
— Денерис от дома Таргариен, добре дошла. Ела при нас и сподели храната на вечността. Ние сме Немрящите на Карт.
— Дълго те чакахме — каза една жена до него, облечена в розово и сребристо. Гръдта, която бе оставила гола по картския обичай, беше възможно най-съвършената.
— Ние имаме знание, което да споделим с теб — изрече един воин в бляскава смарагдова броня, — и вълшебни оръжия, с които да те снаряжим. Ти премина всички изпитания. Сега ела и седни с нас, и ще се отговори на всички твои въпроси.
Тя направи крачка напред. Но тогава Дрогон изведнъж скочи от рамото й, прелетя до горната греда на вратата от абанос и язово дърво, кацна там и започна да хапе изкусно изваяното дърво.
— Упорито зверче — засмя се един красив млад мъж. — Искаш ли да те научим на тайната реч на расата на драконите? Хайде, ела.
Обзе я съмнение. Огромната врата беше толкова тежка, че трябваше да напрегне сетните си сили, за да я помръдне, но най-сетне вратата се раздвижи. Зад нея имаше друга, скрита врата. Беше от старо сиво дърво, напукано и без никаква резба… но се падаше вдясно от вратата, през която за малко щеше да влезе. Вълшебниците я приканваха с гласове, по-сладки от песен. Тя избяга от тях, а Дрогон полетя и се върна при нея. Дани мина през тясната врата и се озова в тънеща в сумрак стая.
Тази стая беше изпълнена от край до край с дълга каменна маса. Над масата се носеше човешко сърце, подуто и синьо от развалата, но още живо. И туптеше и издаваше постоянен, глух тътнещ звук, и с всяко изтупване бълваше тъмна синкава светлина. А фигурите около масата не бяха нищо повече от сини сенки. Когато Дани пристъпи към празния стол от отсамната страна на масата, те нито се размърдаха, нито проговориха, нито се обърнаха към нея. Никакъв друг звук нямаше освен бавния, глух тътен, на гниещото сърце.
