Челото му беше мокро от пот.

— Видях Санса в двора, в деня, в който Тирион ми каза условията си. Изглеждаше много красива. Малко пребледняла, може би. Изнурена по-скоро.

„Санса. Но не и Аря.“ Това можеше да означава всичко. Аря винаги си беше по-трудна за опитомяване. Може би Церсей просто не искаше да я показва открито пред двора от страх какво ще каже или направи. Възможно бе да са я затворили някъде на сигурно. „Или да са я убили.“ Кейтлин бързо изтласка тази мисъл от ума си.

— Неговите условия, казвате… но все пак Церсей е кралицата регент.

— Тирион говореше от името на двамата. Кралицата не беше там. Казаха ми, че същия ден била неразположена.

— Любопитно.

Кейтлин си припомни ужасното пътуване през Лунните планини и как Тирион Ланистър успя по някакъв начин да изкуси наемника й да премине на служба при него. „Джуджето е твърде умно.“ Беше й трудно да си обясни как бе оцелял, след като Лиза го прогони от Долината, но това не я изненадваше. „Той най-малкото не е съучастник в убийството на Нед. И ме защити, когато разбойническите кланове ни нападнаха. Ако можех да повярвам на думите му…“

Разтвори ръце и се загледа в белезите по пръстите си. „Белезите от неговата кама — припомни си тя. — Неговата кама, в ръцете на убиеца, комуто бе платил, за да пререже гърлото на Бран.“ Макар че джуджето го отрече, разбира се. Дори след като Лиза го затвори в една от „небесните“ килии и го заплаши със своята „лунна врата“, той продължаваше да го отрича.

— Излъгал е — каза тя и рязко се надигна. — Всички Ланистъри са лъжци и най-големият лъжец е джуджето. Убиецът беше въоръжен с негов нож.

Сир Клеос зяпна.

— Нищо не знам за никакъв…

— Да, не знаете — съгласи се тя и излезе от килията. Бриен тръгна мълчаливо до нея. „За нея е по-просто“ — помисли Кейтлин и я жегна завист. В това нещо тя беше като мъж. За мъжете отговорът винаги беше един и същ, никога много далече от дръжката на най-близкия меч. За една жена, за майка, пътят беше много по-каменист и труден.

Вечеря късно в Голямата зала с хората на гарнизона, за да ги окуражи, доколкото може. Раймънд Стихоплетеца пя през цялото време, спестявайки й необходимостта да говори. Завърши с песента, която бе съчинил за победата на Роб при Волското кръстовище. „И нощните звезди очите бяха на неговите вълци, а вятърът им беше песента.“ По средата Раймънд отметна глава назад и зави, а в края половината зала виеше с него, дори и Дезмънд Грел, доста попрекалил с чашите. Гласовете им заехтяха под таванските греди.

„Нека си имат своите песни, щом им внушават повече кураж“ — каза си Кейтлин и завъртя умислено сребърния бокал в ръце.

— В залата на Звездопад винаги имаше певец, когато бях момиче — промълви Бриен. — Всички песни знаех.

— Санса правеше същото, въпреки че малцина певци си правеха труд да пътуват толкова далече на север до Зимен хребет. — „Аз обаче й казах, че в кралския двор ще има певци. Казах й, че там ще слуша всякаква музика, че баща й може да намери някой майстор, който да я научи да свири изящно на арфа. О, боговете дано ми простят…“

Бриен заговори.

— Помня една жена… дойде от някакво място отвъд Тясното море. Не знам дори на какъв език пееше, но гласът й беше красив като самата нея. Имаше тъмновиолетови очи и толкова тънко кръстче, че баща ми можеше да го обхване с две ръце. Ръцете му бяха големи почти като моите. — Тя затвори дългите си и здрави пръсти, сякаш искаше да ги скрие.

— Ти пяла ли си на баща си? — попита Кейтлин.

Бриен само поклати глава и сведе поглед към блюдото си, сякаш да потърси отговор в мазния сос.

— А на лорд Ренли?

Момичето се изчерви.

— Никога, аз… шутът му, той понякога си правеше жестоки шеги и аз…

— Някой ден трябва да ми попееш.

— Аз… моля ви, нямам никаква дарба. — Бриен стана. — Простете, милейди. Ще ми разрешите ли да напусна?

Кейтлин кимна. Високото грозно момиче излезе с дълги крачки от залата. „Боговете дано да са с нея“ — помисли Кейтлин и се върна умислена към вечерята си.

Три дни по-късно се стовари тежкият удар, предсказан от Бриен, а чак след пет дни научиха за него. Кейтлин седеше при баща си, когато пристигна вестоносецът на Едмур. Бронята му беше очукана, ботушите прашни, дрехите раздрани, но изражението му, когато коленичи, беше достатъчно, за да й подскаже, че вестите са добри.

— Победа, милейди. — Подаде й писмото на Едмур. Ръцете й затрепераха, докато чупеше печата.

Лорд Тивин се беше опитал със сила да прехвърли реката на няколко брода, пишеше брат й, но всеки щурм бил отблъсван. Лорд Лефорд се удавил, рицарят на Крейкхол с прозвището Здравия глиган бил пленен, сир Адам Марбранд на три пъти бил принуден да отстъпи… но най-свирепата битка била при Каменна воденица, където щурмът се предвождал от сир Грегър Клегейн. Толкова много от хората му загинали, че имало опасност труповете да задръстят течението. Накрая Планината с шепа от най-добрите си бойци успял да премине на западния бряг, но Едмур хвърлил резерва си срещу тях и ги разбили и ги отблъснали, пребити и с тежки рани. Самият сир Грегър изгубил коня си и се влачел назад през Червената вилка, плувнал в кръв от раните си, а около него се сипел дъжд от стрели и камъни. „Няма да преминат, Кат — беше надраскал Едмур. — Лорд Тивин се отправя на югоизток. Маневра може би, или истинско отстъпление, все едно. Няма да преминат.“

Сир Дезмънд Грел беше въодушевен.

— О, да можех да съм с него — въздъхна старият рицар, след като тя му прочете писмото. — Къде е оня глупак Раймънд? И в това ако няма песен, здраве му кажи. И то такава песен, че дори Едмур ще иска да я чуе. Воденицата, която смляла Планината, почти мога да наредя сам думите й, жалко, че нямам дарба на певец.

— Да не чувам никакви песни преди да свършат битките — каза Кейтлин, може би прекалено рязко. Но позволи на сир Дезмънд да пръсне вестта и се съгласи, когато той предложи да отворят няколко буренца в чест на Каменната воденица. Духът в стените на Речен пад бездруго беше унил; на всички щеше да им поолекне с повечко надежда и малко пиене.

Същата нощ замъкът закънтя от радостните възгласи. „Речен пад!“ ревеше простолюдието, и „Тъли! Тъли!“ Бяха дошли наплашени и безпомощни, а брат й ги беше приел, когато повечето владетели щяха да затръшнат портите на замъците си. Гласовете им се лееха през високите прозорци и се сипеха навън през праговете на тежките дървени врати. Раймънд свиреше на лютнята си, пригласяха му двама с барабани и един младок с тръстикови флейти. Кейтлин се вслушваше в моминския смях и възбудените нестройни гласове на недораслите хлапаци, които брат й беше оставил за гарнизон. Хубави звуци… но кой знае защо, не я трогваха. Не можеше да сподели радостта им.

В солария на баща си намери тежък, обшит с кожа том с карти и го разтвори на речните земи. Очите й намериха дирята на Червената вилка и я проследиха под мигащата светлина на свещта. „На югоизток е тръгнал“ — помисли тя. Реши, че вече сигурно са стигнали Черна вода.

Затвори книгата още по-притеснена отпреди. Боговете ги бяха дарили с победа след победа. При Каменната воденица, при Волското кръстовище, в Битката за становете, при Шепнещия лес…

„Но щом все побеждаваме, защо толкова ме е страх?“

Звукът беше съвсем тихо подрънкване, изстъргване на стомана върху камък. Той вдигна глава от лапите си, вслуша се и подуши нощта.

Вечерният дъжд бе събудил стотици задрямали миризми, беше ги накарал да съзреят и ги беше подсилил. Трева и тръни, нападали по земята боровинки, кал, червеи, гнили листа, плъх, промъкващ се под храстите. Той улови рунтавата черна миризма от козината на брата си и острия бакърен вкус на кръвта от убитата от него катерица. Други катерици прескачаха от клон на клон над главата му, миришеха на мокра козина и на страх, малките им нокти дращеха по дървесната кора. Подобен беше и този звук.