И го чу отново — подрънкване и изстъргване. Това го накара да се изправи. Ушите му се наостриха и опашката му щръкна. Той вдигна муцуна и зави, дълъг и разкъсващ вик, вой, който трябваше да събуди спящите, но човешките каменни грамади си останаха тъмни и мъртви. Тиха и влажна нощ, нощ, която държи човеците сврени на топло в бърлогите им. Дъждът беше спрял, но човеците продължаваха да се крият от влагата, сгушени край своите огньове в пещерите си от струпани камъни.

Брат му се запромъква към него през дърветата. Движеше се почти толкова тихо, колкото друг един техен брат, когото помнеше съвсем смътно отпреди много време, онзи, белия с очи от кръв. Очите на този брат бяха локви сянка, но козината на врата му беше настръхнала. Той също беше чул звуците и беше разбрал, че означават опасност.

Този път след подрънкването се чу хлъзгане и тихо, бързо изтупване на кожени крака по камък. Вятърът донесе до ноздрите му едва доловим полъх човешка миризма. На човек, когото не познаваше. „Чужд. Опасност. Смърт.“

Затича се към звука и брат му препусна до него. Каменният зид се извиси пред тях с хлъзгавите си мокри стени. Той оголи зъби, но човешката скала остана безучастна. Пред него се издигаше врата, черна желязна змия, плътно увита около металния прът и кола. Когато се блъсна в нея, вратата се разтресе, а змията издрънча, хлъзна се и удържа. През железните пречки се виждаше дългата каменна дупка, преминаваща между стените към каменното поле отвъд тях, но нямаше как да се премине. Можеше да натика муцуната си между пречките, но само толкова. Много пъти с брат си се бяха опитвали да прекършат черните кости на вратата със зъби, но те не се чупеха. Бяха се опитвали да прокопаят отдолу, но отдолу имаше други плоски камъни, заровени под пръстта и нападалите листа.

Заръмжа и закрачи пред вратата, след това се хвърли още веднъж. Тя малко се отдръпна и след това го удари. „Заключена — прошепна му някой. — Вързана с верига.“ Гласът, който той не чуваше. Миризмата без мирис. Другите изходи също бяха затворени. Там, където в човешката канара се отваряха врати, дървото беше дебело и здраво. Нямаше изход.

„Има“ — чу пак гласа и сякаш видя сянката на едно грамадно дърво, покрито с иглички, издигащо се от черната пръст десет пъти по-високо от човек. Да, но когато се озърна, дървото го нямаше. „От другата страна на гората на боговете, смърчът. Побързай, побързай…“

А в мрака на нощта се чу приглушен вик и бързо секна.

Той затича обратно между дърветата. Мокрите листа зашумоляха под лапите му, клоните го шибаха по гърба. Чу, че брат му тича след него. Двамата се шмугнаха под язовото дърво, под гъстата плетеница от букове, ясен и трънливи храсти, към отвъдната страна на гората… и ето я сянката, която беше зърнал, без да я вижда, стройното дърво, издигащо се нависоко към покривите. „Смърч“ — застигна го мисълта.

Той изръмжа, подуши ствола на дървото, след което вдигна единия си крак и го беляза с урината си. Един нисък клон го плесна по муцуната и той го захапа, изви го и го задърпа, докато той не се скърши и не се откъсна. Устата му беше пълна с игли и с горчив вкус. Разтърси глава и изръмжа.

Брат му клекна и зави високо и протяжно — изпълнена със скръб песен. Изходът не беше изход. Те не бяха катерици, нито като човешките палета, не можеха да се катерят по дървесните стволове, да се улавят за клоните с меки розови лапи и тромави крака. Те бяха бегачи, ловци, хищници.

А в нощта, оттатък камъка, който ги държеше затворени, кучетата се разбудиха и залаяха. Едно, после друго, след това — всички, вой и врява. И те я бяха надушили: миризмата на враг и на страх.

Изпълни го отчаяна ярост, пареща като глад. Той отскочи от стената, засили се на дълги отскоци под дърветата, сенките от клоните и листата зашариха по сивата му козина… а после се обърна и затича стремглаво назад. Краката му полетяха, замятаха нагоре мъртви листа и борови иглички, и за миг той се превърна в ловец, а пред него бягаше рогат елен, и той можеше да го види, можеше да го помирише, и той се втурна с все сила да го догони. Миризмата на страх накара сърцето му да затупти бясно и от челюстите му потече слюнка, и когато стигна до падналото дърво, се хвърли нагоре към ствола и заби нокти в кората. После скочи още и още нагоре, два отскока, три, без да забавя, докато не достигна най-ниските клони. Вейките се заплитаха в краката му, биеха го през очите, сиво-зелени игли се пръскаха, щом се промушеше между тях, биеха го. Трябваше да забави. Нещо се заплете в крака му, той го дръпна и изръмжа. Стволът под него се стесняваше, катеренето ставаше все по-стръмно, почти отвесно, и мокро. Кората се откъсваше като кожа под дращещите му нокти. Една третина беше изминал догоре, половината, повече, покривът вече беше почти досегаем… и тогава той усети как кракът му се подхлъзна по мокрото дърво, и изведнъж започна да се свлича надолу. Изскимтя от страх и от гняв, и започна да пада, да пада, и се загърчи във въздуха, а земята се понесе нагоре да го премаже…

И тогава Бран се върна отново в леглото си в самотната стая на кулата, заплетен между завивките си и едва дишащ.

— Лято! — извика той. — Лято!

Рамото сякаш го болеше, все едно че беше паднал на него, но знаеше, че е само призракът на онова, което изпитваше вълкът. „Джойен ми каза истината. Аз съм звяр.“ Отвън смътно се чуваше кучешки лай. „Морето е дошло. Залива ни през стените, точно както каза Джойен.“ Бран стисна желязната пръчка над главата си, надигна се и извика за помощ. Не дойде никой и след малко той си спомни, че няма кой да дойде. Бяха махнали стражата от вратата му. Сир Родрик имаше нужда от всяка мъжка ръка, годна да носи оръжие, така че Зимен хребет беше останал дори без символичен гарнизон.

Другите бяха заминали преди осем дни, шестстотин души от Зимен хребет и близките твърдини. Клей Кервин водеше насам още триста, за да се присъединят към тях в движение, а майстер Лувин беше разпратил пред тях гарвани, да призоват набора от Бял залив и могилите, и дори от недрата на Вълчия лес. Тореново поле беше нападнато от някакъв жесток военен главатар на име Дагмър Ждрелото. Баба Нан казваше за него, че не може да бъде убит, че веднъж един негов враг разцепил главата му с брадва, но Дагмър бил толкова свиреп, че само притиснал двете половини и ги държал така, докато зарастат. „Да не би Дагмър да е победил?“ Тореново поле се намираше на много дни път от Зимен хребет, но все пак…

Бран се издърпа от леглото, премествайки се от пръчка на пръчка, докато стигне прозорците. Пръстите му опипаха несигурно и успяха накрая да отворят капаците. Дворът беше празен и доколкото можеше да види, всички прозорци бяха черни. Зимен хребет спеше.

— Ходор! — извика той с все сила. Ходор спеше в конюшнята, но може би, ако изревеше достатъчно силно, щеше да го чуе, или някой друг да чуе. — Ходор, ела, бързо! Оша! Мийра, Джойен, всички! — Бран събра длани пред устата си. — ХОДОООООР!

Но когато вратата се отвори с трясък, влезе непознат мъж. Носеше кожен елек, обшит със застъпващи се метални дискове, и държеше нож. Тежка брадва бе вързана на гърба му.

— Какво искаш? — попита го уплашен Бран. — Това е моята стая. Махай се оттук!

След непознатия в спалнята влезе Теон Грейджой.

— Не сме дошли да те нараним, Бран.

— Теон? — Бран се зарадва. — Роб ли те изпрати? Той също ли е тук?

— Роб е далече. Сега той не може да ти помогне.

— Да ми помогне? — Бран се обърка. — Не ме плаши, Теон.

— Сега аз съм принц Теон. И двамата сме принцове, Бран. Мечтал ли си го е някой от нас? Но аз, мой принце, завзех твоя замък.

— Зимен хребет? — Бран поклати глава. — Не, ти не би могъл да направиш това.

— Верлаг, остави ни. — Мъжът с ножа си излезе. Теон седна на ръба на леглото. — Пратих четирима души да прехвърлят стената с железни куки и въжета, и те отвориха задната порта за останалите. Сега моите хора привършват с твоите. Уверявам те, Зимен хребет е мой.

— Но ти си повереник на татко!