— А сега ти и твоят брат сте мои повереници. Когато битката приключи, моите хора ще доведат останалите от твоите в Голямата зала. Ти ще трябва да им говориш. Ще им кажеш, че си предал Зимен хребет на мен и че им заповядваш да служат и да се подчиняват на новия си господар, както са се подчинявали на стария.

— Няма! — викна Бран. — Ние ще се бием с вас и ще ви изхвърлим. Никога не съм се предавал, не можеш да ме накараш да кажа това.

— Това не е детска игра, Бран, така че не ми се прави на момченце, няма да го търпя. Замъкът е мой, но тези хора все още са твои. Ако принцът иска да им опази живота, най-добре е да постъпи, както му се казва. — Стана и отиде до вратата. — Някой ще дойде да те облече и да те занесе в Голямата зала. Внимателно премисли какво ще им кажеш.

Чакането накара Бран да се почувства още по-безпомощен. Седеше в стола до прозореца и се взираше навън в тъмните кули и черните като сянка стени. По едно време му се стори, че чува викове оттатък войнишката трапезария и нещо, което можеше да е дрънчене на мечове, но нямаше ушите на Лято, за да чуе ясно, нито ноздрите му, за да го подуши. „Буден съм си все така прекършен, но когато спя, когато съм Лято, мога и да тичам, и да се бия, и да чувам, и да мириша.“

Беше очаквал да дойде Ходор или може би някое от прислужващите му момичета, но когато вратата се отвори, се оказа майстер Лувин. Носеше запалена свещ.

— Бран — каза той, — ти… знаеш какво се случи? Казали са ти? — Кожата над лявото му око беше разкъсана и по лицето му се стичаше кръв.

— Теон дойде. Казва, че сега Зимен хребет бил негов.

Майстерът остави свещта и изтри кръвта от бузата си.

— Преплуваха рова. Изкачиха стената с куки и въжета. Нахвърлиха се мокри и прогизнали, със стомана в ръка. — От раната пак бликна кръв и той приседна на стола до вратата. — Бирения корем беше на портата. Изненадаха го в кулата и го убиха. Ливадата също е ранен. Успях да пусна два гарвана преди да нахлуят. Птицата за Бял залив прелетя, но другата я свалиха със стрела. — Майстерът заби поглед в чергите на пода. — Сир Родрик отведе твърде много мъже, но и аз съм не по-малко виновен от него. Изобщо не помислих за тази опасност, никога…

„Джойен го видя“ — помисли Бран.

— По-добре ми помогни да се облека.

— Да, така е. — В тежкия, обкован с желязо сандък под леглото на Бран майстерът намери долни дрехи, панталон и туника. — Ти си Старк на Зимния хребет, наследникът на Роб. Трябва да приличаш на принц. — С общи усилия той се облече както подобава на господар.

— Теон иска от мен да предам замъка — каза Бран, докато майстерът закопчаваше плаща му с любимата му игла с вълчата глава.

— В това няма нищо срамно. Един господар трябва да запази живота на своите поданици. Жестоките места раждат жестоки хора, Бран, помни го, докато се разправяш с тези железни хора. Твоят лорд баща направи каквото можа, за да смекчи нрава на Теон, но се страхувам, че е било твърде малко и че вече е твърде късно.

Железният човек, който дойде, беше трътлест и набит, с черна като въглен брада, покриваща половината от гърдите му. Той го понесе много леко, макар да не изглеждаше особено щастлив от задачата си. Спалнята на Рикон се намираше на половин обиколка надолу по стъпалата. Четиригодишното момче беше раздразнено от това, че са го събудили.

— Искам мама — каза той. — Искам тя да си дойде. И Рошльо, искам.

— Майка ви е много далече, принце. — Майстер Лувин навлече през главата му нощна роба. — Но аз съм тук, и Бран е тук. — Хвана Рикон за ръка и го изведе.

Долу се натъкнаха на Мийра и Джойен, подкарани от стаята им от някакъв плешив мъж, чието копие беше с три стъпки по-високо от него самия. Джойен погледна Бран; очите му бяха като пълни с мъка зелени езера. Други железни мъже бяха изкарали двамата Фрей.

— Брат ти загуби кралството си — каза Малкия Уолдър на Бран. — Ти вече не си никакъв принц, а най-обикновен заложник.

— Както и вие — каза Джойен, — и ние, всички.

— С теб никой не говори, жабар.

Един от железните хора вървеше пред тях със запалена факла, но дъждът я угаси. Когато забързаха през двора, чуха воя на двете вълчища в гората на боговете. „Дано Лято да не е пострадал много при падането от дървото.“

Теон Грейджой беше седнал във високото кресло на владетелите Старк. Беше свалил плаща си. Над тънката си ризница носеше връхно палто с извезания на гърдите златен кракен на своя дом. Ръцете му лежаха отпуснати върху вълчите глави, издялани в краищата на широките каменни облегалки.

— Теон седи в стола на Роб — каза Рикон.

— Шшт. Тихо, Рикон. — Бран усети обкръжаващата ги заплаха, но брат му беше твърде малък. Светеха няколко факли и в камината пращеше огън, но по-голямата част от залата тънеше в сумрак. Нямаше място за сядане, тъй като всички пейки бяха струпани до стените, затова жителите на замъка стояха прави и смълчани. Той видя баба Нан — беззъбата й уста се отваряше и затваряше беззвучно. Двама други стражи бяха донесли Ливадата, с увита около голите гърди кървава превръзка. Тим Пъпчивия плачеше неутешимо, а Бет Касел хлипаше от страх.

— Тези какви са? — попита Теон за Тръстиките и двамата Фрей.

— Тези са повереници на лейди Кейтлин, и двамата се казват Уолдър Фрей — обясни майстер Лувин. — А това е Джойен Тръстиката и неговата сестра Мийра, син и дъщеря на Хоуланд Тръстиката от Сива вода, които дойдоха да потвърдят клетвите си за вярност към Зимен хребет.

— Някои биха го нарекли ненавременно — каза Теон, — но не и за мен. Щом сте тук, тук ще останете. — Той стана от високото каменно кресло. — Донеси принца тук, Лорен. — Мъжът с черната брада смъкна Бран на стола все едно, че беше чувал с овес.

Продължаваха да вкарват хора в Голямата зала с викове и ръгания с копията. Гейдж и Оша дойдоха от кухните, оплескани с тесто от месенето на сутрешния хляб. Микен довлякоха с люти ругатни. Фарън влезе накуцвайки — мъчеше се да крепи Пала. Роклята й беше разкъсана и вървеше така, сякаш всяка стъпка й причинява непоносима болка. Септон Чайл се завтече да й помогне, но един от железните хора го събори на пода. Последният, който влезе, беше пленникът Смрад, предхождан от непоносимата си смрад.

— Тоя го намерихме заключен в една килия в кулата — обяви придружителят му, безбрад младеж с рижа коса и прогизнали дрехи, несъмнено един от онези, които бяха преплували рова. — Казва, че му викали Смрад.

— Не се сещам защо — каза усмихнат Теон. — Ти винаги ли миришеш така, или току-що си нашибал някоя свиня?

— Нищо не съм шибал, откакто ме хванаха милорд. Хийки ми е името. Бях на служба при копелето на Дредфорт, докато Старките не му шибнаха една стрела за брачен дар.

На Теон това му се стори забавно.

— Той за кого се ожени?

— За вдовицата на Роговия лес, милорд.

— За оная бабичка? Сляп ли е бил? На нея циците й са като празни мехове, сухи и сбръчкани.

— Че той не са ожени зарад циците й, милорд.

Железните мъже залостиха вратите в дъното на залата. От високия стол Бран видя, че са двадесетина. „Сигурно е оставил още да пазят на портите и при оръжейната.“ Въпреки това не можеше да са повече от тридесет. Теон вдигна ръце за тишина.

— Всички вие ме познавате.

— Тъй де, знаем каква торба с лайна си! — изрева Микен преди плешивият да го сръга в корема с дръжката на копието, след което го шибна с острия край през лицето. Ковачът се олюля и изплю един зъб.

— Микен, ти мълчи. — Бран се постара да го каже строго и властно, както го правеше Роб, когато той заповядваше тук, но гласът му го предаде и излезе пискливо.

— Слушай малкото си лордче, Микен — каза Теон. — То има повече ум от теб.

„Един добър господар пази хората си“ — напомни си Бран.

— Предал съм Зимен хребет на Теон.

— По-високо, Бран. И ме наричай принц.

Той повиши глас.

— Предал съм Зимен хребет на принц Теон. Всички вие трябва да правите каквото той ви заповяда.

— Проклет да съм, ако го направя! — изрева Микен.