— Доколкото те познавам, вече трябва да си я убила — каза той.

— Искаш ли да я видиш? Помислих, че ще искаш. — Церсей стана и отвори тежката дъбова врата. — Доведете курвата на брат ми.

Братята на сир Озмунд, Озни и Осфрид, бяха като две грахови зърна от една шушулка, високи мъже с клюнести носове, тъмна коса и жестоки усмивки. Девойката висеше отпусната между тях. От сцепената й устна се стичаше кръв и той видя отоците под разкъсаните й дрехи. Ръцете й бяха вързани и бяха запушили устата й с парцал, за да не може да говори.

— Ти каза, че няма да я наранят.

— Тя се би. — За разлика от братята си, Озни Черното котле беше гладко обръснат, така че драскотините ясно личаха по гладките му бузи. — Тая има нокти като на скална котка.

— Отоците минават — каза отегчено Церсей. — Курвата ще живее. Докато живее Джоф.

На Тирион му се дощя да се изсмее. Щеше да е толкова приятно, толкова сладко, но така играта щеше да се разкрие. „Ти загуби, Церсей, а Черните котлета са по-големи тъпаци, отколкото ги мислеше Брон.“ Трябваше само да й го каже. Нищо работа.

Вместо това той погледна момичето и каза:

— Заклеваш ли се, че ще я освободиш след битката?

— Ако ти освободиш Томен — да.

Тирион стана.

— Тогава я дръж, но я пази. Ако на тези животни им хрумне, че могат да я използват за… е, мила ми сестро, да ти напомня, че везните се накланят и така, и така. — Тонът му беше спокоен, чак безразличен. Търсеше да постигне бащиния си глас и го постигна. — Каквото сполети нея, ще сполети и Томен, в това число боят и изнасилванията. — „Щом ме смята за такова чудовище, нека да й изиграя и тази роля.“

Церсей не го беше очаквала.

— Няма да посмееш!

Тирион се усмихна, бавно и хладно. Зелено и черно, очите му й се изсмяха.

— Няма да посмея ли? Лично аз ще го направя.

Ръката на сестра му литна към лицето му, но той я хвана за китката и я изви, докато тя не извика от болка. Осфрид пристъпи напред да я защити.

— Още една крачка и ще й счупя ръката — предупреди джуджето. Мъжът спря. — Забрави ли, че ти казах повече да не ме удряш, Церсей? — Блъсна я на пода и се обърна към Черните котлета. — Отвържете я и махнете парцала от устата й.

Въжето беше толкова стегнато, че спираше притока на кръв към ръцете й. Тя извика от болка, когато я развързаха. Тирион разтри пръстите й, докато се съживят.

— Миличката ми — каза той. — Бъди смела. Съжалявам, че са те наранили.

— Зная, че ще ме освободите, милорд.

— Да — увери я той и Алайая се наведе, целуна го и сцепената й устна остави на челото му петно кръв. „Тази кървава целувка е повече, отколкото заслужавам — помисли Тирион. — Пострада само заради мен.“

Кървавото петно още си стоеше на челото му, когато се обърна и изгледа сестра си отгоре.

— Никога не съм те обичал, Церсей, но все пак си моя сестра, затова никога не съм те наранявал. Но ти му сложи края. За това ще те нараня. Още не знам как, но ми дай време. Ще дойде ден, когато ще си мислиш, че си в пълна безопасност и си щастлива, и изведнъж радостта ти ще се превърне в пепел в устата ти, и тогава ще разбереш, че дългът е платен.

Във война, беше му казал веднъж баща му, битката свършва в мига, в който едната армия се прекърши и побегне. Все едно колко многобройна е била допреди миг, дори все още да е снаряжена и въоръжена; щом се обърнат и побягнат, повече няма да се бият. Същото се получи и с Церсей.

— Махай се! — беше единственият й отговор. — Махай се от очите ми!

Тирион се поклони.

— Лека нощ тогава. И приятни сънища.

Докато се връщаше към Кулата на Ръката, в черепа му маршируваха хиляда тежки пехотинци. „Трябваше да предвидя, че ще се стигне до това, още първия път, когато се пъхнах в гардероба на Чатая.“ Сигурно не беше искал да го предвиди. Краката го заболяха, докато се изкачи. Изпрати Под за вино и се затътри към спалнята си.

Шае седеше, скръстила крака, в ложето със спуснатия балдахин, съвсем гола, ако не се броеше златната верижка, полегнала между издутите й гърди: верижка от свързани златни ръце, всяка стиснала другата за китката. Тирион не беше го очаквал.

— Какво търсиш тук?

Тя се засмя и погали верижката.

— Прииска ми се едни ръце да ми стиснат цицките… но тези златните са много студени.

За миг не знаеше какво да й каже. Как да й каже, че друга жена беше изяла боя, предназначен за нея, и като нищо можеше да умре, ако някаква злополука сполетеше Джофри на бойното поле? Тирион изтри петното кръв на Алайая от челото си.

— А лейди Лолис…

— Тя спи. Нищо друго не иска освен да спи, крава такава. Само спи и яде. Понякога заспива, докато яде. Храната пада по завивките и тя се въргаля в нея, и после трябва да чистя. — Направи отвратена физиономия. — Само защото са я чукали. Голяма работа.

— Майка й казва, че е болна.

— Носи бебе, това е всичко.

Тирион огледа стаята. Всичко изглеждаше както обикновено.

— Как влезе? Покажи ми скритата врата.

Тя сви рамене.

— Лорд Варис ме накара да нося качулка. Нищо не можех да виждам, освен… имаше едно място, успях да зърна пода под ръба на качулката. Целият беше на плочки, нали знаеш, дето образуват картинка.

— Мозайка?

Шае кимна.

— Бяха червени и черни. Мисля, че картината беше дракон. Иначе всичко беше тъмно. Слязохме по една стълба, после вървяхме дълго. Веднъж спряхме, за да отвори една желязна врата. Отърках се в нея, когато минахме. Драконът остана зад вратата. После се закачвахме по друга стълба, с тунел отгоре. Аз трябваше да се навеждам, а Варис, мисля, че пълзеше.

Тирион обиколи спалнята. Един от свещниците му се стори разхлабен. Той се изправи на пръсти и се опита да го завърти. Завъртя се бавно и задраска каменната стена. Когато се преобърна, недогорялата свещ падна. Чергите, пръснати по студения каменен под, си стояха изпънати.

— Милорд не иска ли да легне с мен? — попита Шае.

— След малко.

Тирион отвори гардероба си, избута настрани дрехите и натисна задната плоскост. Това, което действаше в курвенски бардак, можеше да действа и в кралски замък… но не, дървото си остана стабилно и непоклатимо. Един камък в стената до перваза на прозореца привлече окото му, но колкото и да го бута и дърпа, не стана нищо. Той се върна при леглото обезсърчен и разтревожен.

Шае развърза връзките на туниката му и го прегърна.

— Раменете ти са твърди като скала — замърмори му тя в ухото. Побързай, искам да те усетя в себе си.

Но когато краката й се сплетоха около кръста му, мъжеството му го остави. Щом усети, че омеква, Шае се плъзна под чаршафите и го пое в устата си, но и това не го възбуди. След малко тя се отказа.

— Какво не е наред? — попита го и цялата сладка невинност на света се бе изписала в угрижените бръчици на младото й лице. „Невинност ли? Глупак, тя е курва! Церсей е права — ти мислиш само с патката си, глупак, глупак.“

— Просто легни и поспи, миличко — прикани я той и я погали по косата.

Но дълго след като Шае се вслуша в съвета му, Тирион си остана буден, стиснал в шепите си малките й гърди, и се вслушваше в дъха й.

Голямата зала на Речен пад беше самотно място за вечеря за двама. Стените бяха загърнати от тъмни сенки. Една от факлите загасна и останаха да светят само три. Кейтлин седеше, забила поглед в бокала си. Виното киселеше. Бриен седеше срещу нея. Високият стол на баща й беше празен като всичко останало в залата. Дори слугите си бяха отишли. Беше им разрешила да се включат в празненството.

Стените на цитаделата бяха дебели, но въпреки това се чуваха приглушените звуци на веселбата на двора. Сир Дезмънд беше изкарал от мазетата си двадесет бурета и простолюдието празнуваше предстоящото завръщане на Едмур, както и завладяването на Зъбера от Роб.

„Не мога да ги виня — мислеше Кейтлин. — Те не знаят. А и да знаеха, защо трябва да ги интересува? Не познават синовете ми. Никога не са гледали с ужас как се катери Бран, с така смесена в теб гордост и уплаха, че сякаш са едно, никога не са се усмихвали, като видят с каква ярост Рикон се старае да подражава на по-големите си братя.“ Вгледа се във вечерята пред себе си: увита в бекон пъстърва, салата от зелени репички, червен копър и лапад, грах с лук и топъл хляб. Бриен се хранеше методично, сякаш вечерята беше поредната задача, която трябва да се изпълни. „Ето че започвам да се вкисвам — помисли Кейтлин. — Ни месо, ни медовина ме радват, а песента и смехът са станали за мен досадни непознати. Превръщам се в същество на скръб, на прах и горчиви копнежи. Там, където някога беше сърцето ми, сега е празно.“