Не можеше повече да гледа как Бриен яде.

— Бриен, не ставам за компания. Иди на празненството, ако искаш. Пий ейл и потанцувай.

— Не ме бива за веселби, милейди. — Отчупи си хляб и го загледа, сякаш не знае какво е. — Но ако заповядате, ще…

Кейтлин долови неудобството й.

— Само помислих, че може да се порадваш на по-весела компания от моята.

— И така ми е добре. — Момичето отопи мазнината, в която беше изпържена пъстървата.

— Тази сутрин пристигна друга птица. — Кейтлин не разбра защо го каза. — Майстерът ме събуди веднага. Беше задължен, но не беше мило от негова страна. Изобщо не беше мило. — Не мислеше да го казва на Бриен. Никой не го знаеше, освен тя и майстер Виман, и смяташе да го затаи така, докато… докато…

„Докато какво? Глупава жена. Нима ако затаиш тайната в сърцето си, от това тя ще стане по-малко истина? Ако не я споделиш с никого, ако не го изречеш, нима ще се превърне само в един сън, в по-малко от сън, в някакъв полузабравен кошмар? О, де да бяха толкова милостиви боговете.“

— От Кралски чертог ли е новината? — попита Бриен.

— Де да беше. Птицата дойде от замъка Кервин, от сир Родрик, моя кастелан. — „Черни криле, черни думи.“ — Събрал е колкото войска е могъл и тръгва в поход към Зимен хребет, за да върне замъка. — Колко маловажно й прозвуча всичко това сега. — Но казва… пише, че… казва ми, че…

— Милейди, какво има? За синовете ви ли е вестта?

Колко простичък беше въпросът. Защо и отговорът не можеше да е толкова прост? Думите заседнаха в гърлото й.

— Вече нямам други синове освен Роб. — Успя да изрече тези ужасни думи, без да изхлипа, и поне за това беше благодарна.

Бриен я погледна с ужас.

— Милейди?

— Бран и Рикон се опитали да избягат, но ги хванали при една мелница край Жълъдова вода. Теон Грейджой окачил главите им на стените на Зимен хребет. Теон Грейджой, който ядеше на трапезата ми от десетгодишен. — „Казах го, боговете дано ми простят. Казах го и го направих истина.“

Лицето на Бриен пребледня. Тя посегна, но пръстите й спряха пред ръката на Кейтлин, уплашени сякаш да я докоснат.

— Аз… нямам думи, милейди. О, скъпа моя, добра ми лейди. Вашите синове, те… те сега са при боговете.

— Нима? — сряза я Кейтлин. — Що за бог е този, дето е позволил това да се случи? Рикон беше почти бебе. Как е могъл да заслужи такава смърт? А Бран… Когато напуснах севера, той още не беше отворил очи след падането. Трябваше да тръгна преди да се е събудил. Сега вече никога няма да мога да го видя, нито да чуя смеха му… — Тя показа на Бриен ръцете си. — Тези белези… бяха изпратили човек да убие Бран. Тогава той щеше да умре, и аз — с него, но вълкът му разкъса гърлото на убиеца. — Тя спря за миг. — Теон сигурно е убил и вълците. Сигурно ги е убил, иначе… бях сигурна, че ще са в безопасност, докато вълчищата са с тях. Както Роб с неговия Сив вятър. Но дъщерите ми вече си нямат вълци.

Рязката смяна на темата обърка Бриен.

— Вашите дъщери…

— Санса беше дама още от тригодишна, винаги вежлива и горяща от желание да угоди на всички. Най-много обичаше приказките за рицарската доблест. Хората казваха, че приличала на мен, но тя ще стане много по-красива, отколкото съм била аз, ще се увериш като я видиш. Често съм отпращала слугинята й, за да й среша сама косата. Тя е с кестенява коса, по-светла от моята и толкова гъста и мека… червеното в нея улавя светлината от факлите и блести като мед… А Аря, тя… гостите на Нед често я бъркаха с някое от конярчетата. Аря си беше мъка, ако трябва да сме честни. Наполовина момче и наполовина — вълче. Забраниш ли й нещо, то се превръща в най-съкровеното й желание. Имаше дългото лице на Нед и кафява коса, която винаги приличаше на птиче гнездо. Бях вдигнала ръце от нея и се бях отказала да се мъча да я направя дама. Събираше мазоли по ръцете си както другите момичета събират кукли и казваше първото, което й хрумне. Мисля, че и тя е загинала. — Когато го изрече, сякаш някаква великанска ръка я стисна за гърдите. — Искам ги всички мъртви, Бриен. Първо Теон Грейджой, после Джайм Ланистър и Церсей, и Дяволчето, всички, всички. Но момичетата ми… момичетата ми ще…

— Кралицата… кралицата също има малко момиче — каза неловко Бриен. — Както и синове, на годините на вашите. Когато го чуе, може би тя ще… може би ще изпита жал и…

— Да ми върне дъщерите ми непокътнати? — Кейтлин се засмя тъжно. — Колко мила невинност има в теб, дете. Бих искала… но не. Роб ще отмъсти за братята си. Ледът убива също толкова жестоко като огъня. Лед беше мечът на Нед. Валирианска стомана, прочут с хилядата си пласта и толкова остър, че се боях да го докосвам. Сегашният меч на Роб е тъп като тояга в сравнение с Лед. Боя се, че няма да му е лесно да отсече с него главата на Теон. Старките не използват палачи. Нед винаги казваше, че този, който изрече присъдата, трябва сам да вдигне острието, макар никога да не е изпитвал удоволствие от този свой дълг. Но аз бих, о, да. — Тя се взря отново в посечените си длани, отвори ги и ги затвори, после бавно вдигна очи. — Пратих му вино.

— Вино? — Бриен се обърка. — На Роб? Или… на Теон Грейджой?

— На Кралеубиеца. — Хитрината й бе послужила добре с Клеос Фрей. „Дано да си жаден, Джайм. Дано да ти е сухо и стегнато гърлото.“ — Бих искала да дойдеш с мен.

— Както заповядате, милейди.

— Добре. — Кейтлин стана. — Сега си довърши вечерята спокойно. Ще те извикам по-късно. Към полунощ.

— Толкова ли късно, милейди?

— Тъмниците са без прозорци. Там долу всеки час е като другите, а за мен всички часове са полунощ. — Кейтлин тръгна към вратата; стъпките й прокънтяха кухо. Докато се качваше към солария на лорд Хостър, чу виковете отвън: „Тъли!“ и „Чаша! Чаша за младия ни храбър лорд!“ „Баща ми е жив — прииска й се да им извика. — Синовете ми са мъртви, но баща ми е жив, проклети да сте, и той все още е вашият лорд.“

Лорд Хостър бе потънал в дълбок сън.

— Преди малко изпи сънено вино, милейди — каза майстер Виман. — Срещу болката. Няма да разбере, че сте тук.

— Все едно — каза Кейтлин. „Той е повече мъртъв, отколкото жив, но е по-жив от бедничките ми, милите ми синове.“

— Милейди, мога ли да направя нещо за вас? Отвара за сън?

— Благодаря ви, майстер, не. Няма да проспя скръбта си. Бран и Рикон заслужават малко повече от мен. Отидете на празненството, аз ще поседя при баща си.

— Както желаете, милейди. — Виман се поклони и излезе.

Лорд Хостър лежеше на гръб, с отворена уста, и дъхът му излизаше на тънки, хрипливи въздишки. Едната му ръка бе отпусната на края на постелята, крехка, бледа и безплътна, но топла, щом я докосна. Тя мушна пръстите си между неговите и ги стисна. „Колкото и здраво да го държа, няма да мога да го задържа тук — помисли тъжно Кат. — По-добре да го оставя.“ Но пръстите й отказаха да се отворят.

— Нямам с кого да си говоря, татко — каза му тя. — Моля се, но боговете не ми отвръщат. — Вдигна ръката му и я целуна. Беше топла, сини жилки се виеха и заплитаха като реки под светлата, почти прозрачна кожа. Отвън течаха Червена вилка и Обърнат камък, и щяха да си текат вечно, но не и тези реки в ръката на баща й. Много скоро това течение по тях щеше да секне. — Снощи сънувах как веднъж двете с Лиза се изгубихме на връщане от Морски страж. Помниш ли? Вдигна се онази странна мъгла и двете изостанахме от групата. Всичко стана сиво и не можех да видя на една стъпка пред муцуната на коня си. Изгубихме пътя. Клоните на дърветата се превърнаха в дълги, мършави ръце, които се протягаха да ни сграбчат. Лиза заплака, а аз извиках и мъглата сякаш глътна вика ми. Но Петир знаеше къде сме, върна се и ни намери… Но сега няма кой да ме намери, нали? Този път сама трябва да намеря пътя, а е трудно, толкова е трудно… Все си спомням думите на Старк. Зимата иде, татко. За мен. Сега Роб трябва да се срази с Грейджой, както и с Ланистър, и за какво? Заради една корона и един железен трон? Земята предостатъчно се окървави. Искам си момичетата, искам Роб да остави меча си и да си избере някое мило момиче на Уолдър Фрей, което да го направи щастлив и да му даде синове. Искам си Бран и Рикон, искам… — Кейтлин отпусна глава. — Искам — повтори тя и гласът й секна.