След малко свещта изпращя и угасна. Лунната светлина се промъкваше между летвите на капаците и рисуваше сребристи черти по лицето на баща й. Тя чуваше лекия шепот на измъчения му дъх, чуваше неспирния плясък на водите долу, чуваше едва доловимите звуци на някаква любовна песен от двора, толкова тъжна и сладка. „Обичах дева, рижа като есента — пееше Римънд, — в косата й бе кацнал залезът.“

Кейтлин така и не забеляза кога песента свърши. Бяха изтекли часове, но сякаш беше не повече от миг, когато Бриен се появи на прага.

— Милейди — промълви тя. — Дойде полунощ.

„Дойде полунощ, татко — помисли тя, — и аз трябва да изпълня дълга си.“ Пусна ръката му.

Тъмничарят беше дребен мъж с малки лукави очи и морав нос. Завариха го наведен над половница с ейл и останки от гълъбов пай; беше доста пиян. Като ги видя, примижа недоверчиво.

— Моля ви за прошка, милейди, но лорд Едмур каза никой да не слиза при Кралеубиеца без писмено разрешение лично от него, подпечатано с печата му.

— Лорд Едмур? Нима баща ми е умрял и никой не ми е казал?

Тъмничарят облиза устни.

— Не, милейди, не, доколкото знам.

— Ще отворите килията веднага или ще дойдете с мен в солария на лорд Хостър и ще му кажете защо не искате да ме пуснете да вляза.

Той сведе очи.

— Както заповяда милейди.

Връзката с ключовете беше окачена на широкия кожен колан на кръста му. Той замърмори нещо под нос и отключи килията на Кралеубиеца.

— Сега се върнете при ейла си и ни оставете — заповяда тя. От една кука на ниския таван висеше газена лампа. Кейтлин я свали и усили пламъка. — Бриен, погрижи се да не ме безпокоят.

Бриен кимна и застана на пост пред килията, с ръка на меча си. Кейтлин бутна с рамо тежката врата и пристъпи във вонящия мрак. Това тук бяха вътрешностите на Речен пад и миришеха съответно. Под краката й зашушна стара слама. Стените бяха мухлясали. Чуваше се тихият плясък на водата по течението на Обърнат камък. Светлината на лампата разкри в един ъгъл ведро с изпражнения, а в друг — свит на пода силует. Каната с вино си стоеше при вратата непипната. „Край на хитрините ми. Сигурно трябва да съм благодарна, че поне тъмничарят не я е изпил.“

Джайм вдигна ръце да прикрие лицето си и веригите на китките му издрънчаха.

— Лейди Старк — изхриптя гласът му. — Боя се, че не съм в много добра форма да ви посрещна.

— В мен гледайте, сир.

— Светлината изгаря очите ми. Един момент, ако благоволите.

Не бяха разрешили бръснач на Джайм Ланистър от нощта, когато го плениха при Шепнещия лес, и сега рошава брада покриваше лицето му, толкова подобно на това на кралицата някога. Блеснали златни в светлината на лампата, мустаците и брадата му му придаваха вид на някакъв жълт звяр, величествен, макар и във вериги. Немитата му коса падаше до раменете, сплъстена и разчорлена, дрехите му бяха прогнили, лицето му беше пребледняло и мършаво… но въпреки всичко силата и мъжката му красота все още си личаха.

— Разбирам, че виното, което ви пратих, не ви е харесало.

— Такава внезапна щедрост ми се стори някак подозрителна.

— Мога да заповядам да отсекат главата ви, когато поискам. Защо да ви тровя?

— Смърт от отрова може да изглежда по-естествена. По-трудно е да се твърди, че главата ми просто си е паднала от раменете. — Той вдигна очи от пода и котешки зелените му очи се свиха от светлината. — Бих ви поканил да седнете, но вашият брат забрави да ми осигури стол.

— Мога да постоя.

— Нима? Изглеждате ужасно, длъжен съм да кажа. Макар че може да е просто от светлината. — Беше окован за китките и глезените, всяка белезница вързана с верига за останалите, така че да не може нито да стои, нито да лежи удобно. Веригите на глезените бяха приковани към стената. — Гривните ми достатъчно тежки ли са според вас, или сте дошли да ми добавите още няколко? Мога да ви подрънкам с тях, ако искате.

— Вие сам си го причинихте — напомни му тя. — Предложихме ви всичките удобства на килия в кула, отговарящи на вашия род и сан. А вие ни се отплатихте, като се опитахте да избягате.

— Килията си е килия. Пред някои под Скалата на Кастърли тази тук ще прилича на лятна градинка. Един ден може би ще ви ги покажа.

„Дори да се бои, крие го добре“ — помисли Кейтлин.

— Един окован човек би трябвало да държи по-учтив език, сир. Не съм дошла тук, за да слушам заплахите ви.

— Нима? В такъв случай сигурно сте дошли да се позабавлявате с мен? Казват, че на вдовиците им омръзвали празните легла. Ние в Кралската гвардия се заклеваме никога да не се женим, но предполагам, че бих могъл да ви обслужа, ако сте дошла за това. Налейте ни малко от това вино, свалете си роклята и ще видим дали може да се направи нещо.

Кейтлин го изгледа с погнуса. „Имало ли е някога мъж толкова красив и в същото време толкова отвратителен като него?“

— Ако това го кажехте пред сина ми, щеше да ви убие на място.

— Само ако съм с ей тия. — Джайм Ланистър издрънча с веригите си. — И двамата знаем, че момчето го е страх да се изправи пред мен в двубой.

— Синът ми може да е млад, но ако го смятате за глупак, горчиво се лъжете… а освен това имам чувството, че не предлагате с такава охота предизвикателства, когато имате армия зад гърба си.

— Нима древните крале на Севера също са се крили зад полите на майките си?

— О, това започва да ми омръзва, сир. Има някои неща, които трябва да науча.

— Защо трябва да ви казвам каквото и да било?

— За да спасите живота си.

— Смятате, че се боя от смъртта? — Това като че ли го развесели.

— Би трябвало. Престъпленията ви са ви осигурили място за изтезания в най-дълбокия от седемте ада, ако боговете са справедливи.

— За кои богове говорим по-точно, лейди Кейтлин? За дърветата, на които се молеше съпругът ви? Колко му послужиха те, когато сестра ми му взе главата? — Джайм се изкикоти. — Ако имаше богове, защо светът е толкова изпълнен с болка и несправедливост?

— Заради хора като вас.

— Други като мен няма. Аз съм единствен.

„У него няма нищо освен наглост и гордост, и безсмислената храброст на един луд. Ако имаше поне искрица доблест в него, отдавна щеше да е мъртъв.“

— Щом няма да говорите с мен, така да бъде. Изпийте си виното или се изпикайте в него, сир, все ми е едно.

И тъкмо беше хванала дръжката на бравата, когато той каза:

— Лейди Старк. — Тя се обърна и зачака. — Всичко ще ръждяса в тази влага — продължи Джайм. — Дори възпитанието на човек. Останете и ще получите своите отговори… срещу цена.

„Срам няма.“

— Пленниците не поставят цени.

— О, ще се уверите, че моята е съвсем скромна. Вашият тъмничар нищо не ми казва, освен нагли лъжи, и при това дори не може да ги поддържа. Един ден каже, че Церсей я одрали жива, на другия ден е баща ми. Отговорете на моите въпроси и аз ще отговоря на вашите.

— Само истината?

— О, ама вие истината ли искате? Внимавайте, милейди. Тирион казва, че хората често жадуват за истината, но рядко им харесва вкуса й, когато им я поднесат.

— Достатъчно силна съм, за да чуя всичко, което решите да кажете.

— Ваша воля. Но първо, ако обичате… виното. Гърлото ми е попресъхнало.

Кейтлин провеси лампата на вратата и придърпа чашата с каната. Джайм плисна от виното на устата си преди да глътне.

— Кисело и гадно. Но ще свърши работа. — Опря гръб на стената, прибра колене към гърдите си и се втренчи в нея. — Първият ви въпрос, лейди Кейтлин?

Кейтлин не знаеше колко дълго може да продължи тази игра и реши да не губи време.

— Вие ли сте бащата на Джофри?

— Нямаше да ме попитате, ако не знаехте отговора.

— Искам да го чуя от вашата уста.

Той сви рамене.

— Джофри е мой. Както и другите отрочета на Церсей, предполагам.

— Признавате, че сте любовник на собствената си сестра?

— Винаги съм обичал сестра си, а вие вече ми дължите два въпроса. Живи ли са все още всички мои близки?